ДУЕЙН
Сиена замръзна точно пред очите ми. Всички емоции напуснаха лицето ѝ и тя просто гледаше право напред. Единственото нещо, което никога не съм искал да знае, шибаното ѝ безполезно извинение на майка и, тя просто ѝ го казва без предупреждение или подготовка. Опитах се да я спра, но ужасът, че Сиена знае, ме лиши от думи. Бях застинал в тази ужасна реалност.
– Бебе, погледни ме – казах аз и посегнах към нея, но тя се отдръпна. Не ме погледна, а се отдалечи. Това беше по-лошо от това някой да ме разрязва с острие.
– Ти беше по-добър от Дъстин. Той беше слаб… – започна майка ѝ, но аз се обърнах и я погледнах.
– ЗАМЪЛЧИ! – Изръмжах. Тя беше казала достатъчно. Не исках никога повече да я чувам да говори.
– Не го защитавай. Той я е използвал – каза тя.
– Не го защитавам! Аз защитавам нея. Замълчи! Тя нямаше нужда да го чува по този начин. Никога не е имала нужда да знае това. Той си е отишъл. Свърши. Тя имаше своите спомени и беше щастлива. Не виждаш ли това? Какъв е проблемът ти, жено? Наслаждаваш се, като я виждаш да се мъчи?
Тя поне имаше достойнството да помръдне.
– Спри – каза Сиена, като върна вниманието ми към нея. – Тя беше права. Трябваше да знам. Това е нещо, което трябваше да ми бъде казано много отдавна. Аз не се съсипвам. Доказала съм го. В това има смисъл, наистина. Той винаги е бил близо до нея. Тя винаги е била наблизо. Вярвах му. Доверих се. Но това е логично.
В гласа ѝ имаше само празнота. Мразех я, по дяволите. Предпочитах сълзите ѝ. Или дори да крещи. Но не и това. Сякаш се затваряше в себе си и изключваше всички останали. Аз не си тръгвах. Тя не ме отблъскваше.
– Исках да те предпазя от това да бъдеш наранена от Фалко. Затова накарах леля ти да проверява пощата всеки ден и да ми изпраща всички писма, които си им изпратила. Имам ги всичките, ако ги искаш. Запазих обаче снимките. Искам ги, ако това не е проблем. Така наблюдавах как Мика расте. Но писмата можеш да ги занесеш на Таби. Имам ги в колата.
Тя беше взела писмата, защото ни наказваше за измамата на брат ми. Колко прецакано беше това? Родителите ми загубиха сина си. После разбраха, че е забременил Кими, а тя е направила аборт в деня след погребението му. Това се беше разпространило в града като горски пожар. Година по-късно Кими се изнесе с един мъж и повече не се върна в Морски бриз.
Това, че не трябваше да я вижда, беше помогнало. Когато виждах лицето ѝ, виждах само момичето, което беше убило детето на брат ми. Мразех я. Не можех да ѝ простя. Дори не исках да простя. Тя ме отвращаваше.
– Вървете. И двамата, вървете. Оставете писмата на верандата. Не съм готова за това. Може би някой ден ще намеря начин да ти простя, майко, но днес не е този ден.
Тя не погледна никого от нас. Очите ѝ все още не бяха фокусирани, докато се взираше в нищото.
– Дайте ми един час, а след това, моля, доведете Мика у дома. Но ти трябва да си тръгнеш.
Тя говореше на мен. Искаше да си тръгна.
Майната му на това. Тя ме отблъскваше.
– Няма да те оставя – казах ѝ.
Тя въздъхна, после най-накрая се обърна да ме погледне.
– Знаеше ли?
Исках да излъжа. Толкова много исках да излъжа.
– Да. – Признах истината, защото отказвах да я лъжа.
– Тогава трябва да си тръгнеш. Искам да си тръгнеш.
– Сиена, имах своите причини. Защитавах те…
– Не ме интересува. Искам да си тръгнеш. Остави ме. И двамата.
После се обърна и си тръгна, като се заключи в спалнята си.
Стоях там и се взирах във вратата ѝ, като не исках нищо повече от това да я изтръгна от проклетите ѝ панти и да я накарам да ми позволи да я държа. Да и обясня какво направих. Защо го направих.
– Тя има нужда от време. Не прави глупости. Никога не си бил толкова глупав като брат си. Ти си бил умният. Не я разочаровай, както направихме ние. – След това Нина Рой се обърна и си тръгна.
Стоях в хола и чаках да се разплача или нещо да ми даде повод да нахлуя в стаята ѝ и да я прегърна. Нямаше нищо друго освен тишина. Тя искаше да остане сама. Щях да и го дам. Но това не беше свършило. Това беше началото. Тя просто трябваше да види това.
Назад към част 26 Напред към част 28
