Настоящето . . .
СИЕНА
Винаги ли съм знаела? Седях в средата на леглото си и се взирах в стената. Още тогава Дъстин се държеше странно, когато Кими беше наблизо. А тя винаги ме е мразила. Знаех, че е ходила на партитата, на които е ходил той. Винаги съм си мислела, че ако някога направят нещо, Кими ще се погрижи светът да разбере. Но може би всички са знаели и никой не ми е казал. Защото Дъстин беше техният бог. Те пазеха тайната му.
Но защо да го пазят в тайна? Защо просто не скъса с мен? Ако е спал с Кими и я е искал, защо тогава е останал с мен? Нима между нас винаги е имало приятелство? Имало ли е някога любов между нас? Защото това със сигурност не беше това, което изпитвах към Дуейн.
Дуейн.
Обгърнах корема си с ръце, когато болката започна отново. Той ме беше излъгал. Бях му се доверила, а той ме беше излъгал. Всички ли лъжеха? Такъв ли беше животът? Не можех да се доверя на никого, освен на себе си.
Дуейн ме беше направил щастлива. Той ме искаше, но дали щях да му бъда достатъчна? Не бях достатъчна за брат му. Възможно беше да не бъда достатъчна за никого. Трябваше нещо да не е наред с мен.
Родителите ми си бяха тръгнали от мен. Бяха ме предали. Дъстин ме беше предал по най-лошия начин. А сега Дуейн го беше скрил от мен. Очаквах това от другите, но най-много ме болеше, че Дуейн не ми го каза.
Исках да бъда по-важна за него, отколкото беше Дъстин. Това беше егоистично и грешно, но беше вярно. Исках да бъда най-важната за него, защото освен Мика, бях готова да поставя Дуейн пред всички останали. Той не се беше чувствал по същия начин. Беше защитил паметта на брат си. Не искаше да знам истината за Дъстин.
Да не говорим за всички онези писма, които майка ми държеше далеч от Фалко заради това. Тя не искаше да бъда поредното момиче, което Дъстин Фалко е оставил в нокдаун. По някакъв изкривен начин разбирах логиката ѝ. Но аз бях взела това решение и, за разлика от Кими, бях приятелка на Дъстин. А не негова тайна приятелка за секс. Беше по-логично аз да съм бременната.
Тя беше направила аборт. Беше абортирала бебето на Дъстин. Пред очите ми изплуваха образите на новородения Мика, когато го бяха сложили в ръцете ми, и сърцето ми се разби. Той беше толкова красив и съвършен. Приличаше точно на Дъстин. Дали бебето на Кими също щеше да прилича на Дъстин?
Замисляла ли се е някога? Дали се е интересувала? Или Дъстин Фалко и всеки спомен за него бяха част от миналото ѝ, за което рядко се сещаше? Щях да си спомням за Дъстин всеки ден от живота си. Синът ми беше моето напомняне. И бях благодарна за това. Дори и спомените ми да бяха накърнени. Дори и да не бях достатъчна за Дъстин и той никога да не ме беше обичал истински. Аз го бях обичала. Може би не истинска любов, но чиста, млада любов. И обичах сина ни. Достатъчно и за двама ни.
На входната врата се почука и аз разбрах, че Дуейн е тук с Мика. Трябваше да се съвзема и да прекарам време с Мика, докато той си легне. Изправих се, отидох до входната врата и я отворих. Без да казвам нищо, посегнах към сина си, придърпах го в прегръдките си и го прегърнах силно. Усещането за биещото му сърчице беше като балсам. Той беше тук. Той беше моят свят. Имах го. Благодарение на Дъстин Фалко имах това скъпоценно момче.
– И на мен ми липсваше, мамо – каза Мика, докато галеше гърба ми с малките си ръчички.
Отпуснах се върху него и го целунах по главата, преди да се изправя.
– Влез вътре и почисти стаята си. Тази сутрин я остави в безпорядък. Ще играем на Монополи, когато приключиш – казах му.
Той ме погледна с усмивка и аз разбрах, че това не е усмивката на баща му. Това беше неговата усмивка. Неговата собствена, уникална усмивка. Усмивка, която беше смесица от Дъстин и мен. Той беше част от мен. Аз също бях добър човек. Имах добри качества. Неща, които се надявах Мика да получи от мен.
– Сиена – каза Дуейн и аз го погледнах, като ми се искаше да не се налага да правя това. Все още не бях готова да се изправя пред него.
– Ти ме излъга. Ти защити паметта на брат си. Разбирам това, но също така разбирам, че си избрал да защитиш паметта му вместо мен. Имам нужда от повече от това. Трябва да знам, че мога да се доверя на човека, с когото съм. Че той никога няма да ме предаде. Може би този мъж не съществува и ако не съществува, това е добре. Добре съм сама. Но не мога да направя това с теб.
Лицето на Дуейн пребледня и желанието да го обгърна с ръце и да го утеша беше силно. Но не го направих. Днес щях да защитя себе си. Щеше да ме утеши. Беше време.
– Аз те защитавах. Ако ме оставиш да ти обясня. Ще видиш, че през цялото време това си била ти.
Не. Не исках да слушам повече. Вече знаех истината.
– Остави, Дуейн. Добре дошъл си на гости при Мика. Той има нужда от теб. Но за известно време ще е най-добре да правиш това при родителите си.
След това затворих вратата и я заключих.
Мика изтича обратно във всекидневната и се намръщи.
– Къде е чичо Дуейн? Дали и той ще играе на „Монополи“?
Не, той не играеше „Монополи“. Този сън беше свършил.
– Само аз и ти, Ейс. Но ние сме добър отбор, нали?
Мика се намръщи, после кимна.
– Да, мамо. Ние сме. Но ми харесва, когато и чичо Дуейн е в нашия отбор.
* * *
Три часа „Монополи“ в центъра на леглото ми, голяма купа макарони със сирене и убеждаване на Мика, че има нужда от душ, и аз бях изтощена. Беше време за лягане. Никога не съм имала по-голяма нужда от време за лягане, отколкото тази вечер.
Мика знаеше, че нещо не е наред. Той продължаваше да ме целува и прегръща. Имах нужда от всички тези прегръдки и целувки, но това ме накара да се опитам да се усмихна още повече.
– Мамо, защо чичо Дуейн седи със спален чувал на верандата ни? Мога ли да изляза при него? Мисля, че има бисквити – обади се Мика от всекидневната.
Какво? Пуснах кърпата, с която подсушавах косата си, и влязох в дневната. Мика беше притиснал лице към прозореца и махаше на Дуейн. Който седеше върху камуфлажнозелен спален чувал и ядеше бисквити с термос до себе си. Дали беше загубил ума си?
– Мика, лягай да спиш. Ще дойда след минута да те сложа в леглото. Отивам да видя дали чичо Дуейн не се е объркал и дали не си мисли, че тази вечер ще къмпингувате – казах аз.
– О, човече, това ще е забавно. Искам да спя на верандата.
Обзалагам се, че искаше.
– Легло, Мика. Сега.
Той наведоха глава и се върна в стаята си, оглеждайки се с копнеж към прозореца. Дуейн не можеше да му направи това. Трябваше да си тръгне. Това объркваше емоциите на Мика, а аз не исках да го правя.
ДУЕЙН
Тя беше вбесена. Е, можеше да бъде ядосана. Ако трябваше, щях да живея на тази веранда, по дяволите. Жената щеше да ме послуша. Нямаше да я оставя. Нямаше да позволя на тази гадост да ми я отнеме. Не и когато тя най-накрая беше моя. Нямаше да се откажа от нея. Този живот с нея беше моето бъдеще. Така че тя можеше да се ядоса. Щях да я изчакам. Имах бисквити, кафе и спален чувал. Играта започва.
– Какво правиш? – Изиска тя, като излезе на верандата и затвори вратата след себе си.
– Стоя колкото се може по-близо до това, което е мое – отговорих аз.
Това я засегна. Не пропуснах проблясъка в очите ѝ, преди да ги затвори. Приемах всичко, което тя ми даваше. Просто я исках.
– Това обърква емоциите на Мика. Той не разбира това. Не можеш просто да го направиш и да не се интересуваш как изглежда това за него.
Един ден, когато срещнеше жената, която щеше да бъде всичко за него, без която нямаше да може да живее, щях да му напомня за този път и той щеше да знае, че си се борил за това, което си искал. Не си я оставил да си тръгне. Жените бяха шибано сложни, но правилната превръщаше гадостите в живота в злато с една проста усмивка.
И, разбира се, една вълшебна вагина. Вероятно обаче нямаше да каже на Мика за това.
– Смятам, че му давам житейски урок – отвърнах, поставих термоса и се изправих. – Той ще види, че ако обичаш една жена, се бориш като за последно, за да я задържиш. И не си тръгваш, когато нещата станат трудни.
Сиена стана толкова неподвижна, че бях сигурен, че е спряла да диша. Не бях сигурен какво, по дяволите, съм казал, за да се появи това изражение на лицето ѝ, но тя не помръдваше.
– Поеми си дъх, червенокоска. – Жената се опитваше да ме изплаши до смърт.
Тя си пое дълбоко дъх и поклати глава, след което се обърна, за да погледне към двора. После се върна към мен, после отново към двора.
– Не можеш да кажеш това – каза тя накрая след цялото това суетене.
– Какво не мога да кажа, бебе? – Попитах я. Да гледам как реагира развълнувано беше адски сладко. Ако не внимаваше, щях да скъся разстоянието, което тя поставяше между нас.
– Не можеш, просто не можеш… не можеш да кажеш, че ме обичаш – каза тя, като постави малките си юмручета на хълбоците си и се опита да ме погледне.
– Смятам, че мога да ти кажа, че те обичам, ако, разбира се, искам. Можеш да ме изриташ от къщата си. Можеш да ми се разсърдиш и да ме накараш да спя на тази проклета веранда. Но не можеш да ме спреш да ти кажа, че те обичам. Всеки един сантиметър от теб. Обичам усмивката ти, смеха ти, начина, по който озаряваш стаята, добротата ти, силата ти, упоритостта ти, шибаната ти вълшебна вагина. Обичам всичко това.
Едно хлипане се освободи и след това тя се разплака. По дяволите!
Майната му на тези космически глупости. Направих три дълги крачки до нея и я придърпах в прегръдките си.
– Казвам ти, че те обичам, а ти плачеш. Аз не съм толкова лош. Имам някои добри качества. Номер едно е, че ти си единствената жена, която някога съм обичал. Обичах те, когато беше момиче, и те обичам сега. Винаги съм обичал само теб.
Тя се разплака още по-силно, но този път ръцете ѝ сграбчиха ризата ми и тя се хвана здраво за мен. Това беше началото.
– Обичам брат си. Но той се прецака. Всичко. Вземаше лоши решения и не знаеше с какво разполага. Онази нощ, нощта, в която беше убит, отидох да го намеря. Чух, че е пил и се е забавлявал, а на следващия ден е имал мач. И го намерих с нея. Толкова се ядосах. Той имаше теб. Защо му трябваше някоя друга? Казах неща, които не биваше да казвам на едно пияно шестнайсетгодишно момче, а той беше тръгнал при теб онази вечер, защото му казах, че ще ти кажа. Нямаше да му позволя да направи това с теб. Той се паникьоса, избяга пиян и се качи зад волана, преди да успея да го спра. – Направих пауза и си поех дълбоко дъх. Стягането в гърдите ми отново беше там. Онази нощ беше кошмар, с който щях да живея през целия си живот. – Бях на около пет минути зад него. Бях блокиран на партито и докато измъкна колата си, той вече беше завъртял своята около едно дърво. Бях закъснял да го спася. Не бях умен. Ядосах се и казах неща, които не мога да си върна.
Сиена вече не плачеше. Беше станала тиха и спокойна в ръцете ми.
Това беше истината. Тя искаше истината, а тя беше грозна. Беше нещо, което никога нямаше да мога да преодолея. Но това беше шибаната истина.
– Той седна зад волана. Той беше този, който се напи. Ти не си го накарал да направи нито едно от тези неща – каза тя, наклонила глава назад, за да ме погледне нагоре.
Знаех това, но също така знаех, че той е бил твърде млад, за да вземе правилните решения. Така че в крайна сметка вината беше моя. Не се бях справил правилно и той беше загубил живота си.
– Тогава те обичах – казах ѝ отново. Трябваше да ме разбере. Години наред се самобичувах за това. Бях чукал жени. Много червенокоси, като се опитвах да забравя, че тя някога е съществувала. Но светът ми светна като шибана коледна елха, когато тя се появи зад ъгъла с тези къси панталони. Да я видя отново – това беше удар, от който не знаех, че имам нужда. Бях просто оцелял. Не живеех истински. Гледах как приятелите ми живеят около мен, но не живеех. Преживявах. Преживявах ден за ден.
Сиена ме накара да искам да живея отново. Мика ме накара да искам да живея. Те бяха мои и аз не ги пусках.
– Обичам те – каза тя. – Обичах те от момента, в който намери шкафчето ми в първия ми ден в гимназията. Бях толкова уплашена и изгубена. А ти се намеси и спаси положението. Никога не се чувствах уплашена, когато ти беше наблизо. Ти ме правеше щастлива.
Вратата на паравана се отвори и Сиена скочи от ръцете ми. И двамата погледнахме към Мика, който излезе на верандата и потърка сънените си очи.
– Сега ще лагеруваме ли на верандата? – Попита той.
Сиена започна да се смее, после поклати глава.
– Не тази вечер, хлапе. Може би друга вечер. Тази вечер ще спим в удобните си легла.
Мика кимна и погледна от Сиена към мен, после обратно към майка си.
– Чичо Дуейн ще влезе ли вътре и ще спи ли тук?
Сиена погледна към мен. Не исках тя да взема това решение само защото не искаше да обърква детето, но точно сега щях да взема всеки лост, който можех да получа. Исках да бъда в леглото на моята жена.
– Да, чичо Дуейн ще влезе да спи вътре.
Мика се прозя.
– Трябва да му купиш по-голямо легло – каза той, после се обърна и влезе обратно вътре. – Ела да ме завиеш. Иска ми се да спя.
– Идвам – отвърна Сиена.
– И чичо Дуейн. Искам и той да ме завие – извика Мика отвътре.
– Идваме – казах аз и намигнах на Сиена, която само се усмихна.
Назад към част 28 Напред към част 30