Аби Глайнс – Морски бриз – Епилози – част 3

СЕЙДИ

Събудих се от миризмата на кафе и майка ми, седнала на ръба на леглото.
– Имам кафе. Не можеш да спиш цял ден. Дори ще помисля да направя палачинки, ако ще ги ядеш.
Протегнах се и закрих очите си от светлината, която нахлуваше през прозорците.
– Добро утро, а сега се махай – промърморих, след което отново затворих очи.
Тя дръпна завивките назад, за да ме удари студът в стаята.
– Не. Имаме да се справяме с гадости и ми трябва да си будна и нащрек, за да можем да се изправим срещу тях и да сме подготвени за атаката. Защото, бейби, тя идва.
Това не звучеше добре. Седнах и посегнах към чашата с кафе в скута ѝ.
– Медиите знаят – казах, преди да отпия глътка и да оставя топлината на кафето да ме стопли.
– Всъщност те не знаят нищо. Това е проблемът. Те си мислят, че се е случило нещо, което аз самата се опитвам да разбера. Това обаче обяснява защо Джакс си е загубил ума.
Джесика посегна зад гърба си и извади сутрешния вестник.
– Това вече е в местните новини. Раздел „Развлечения“, първа страница. Приготви се – каза тя, подаде ми вестника и ми отне чашата.
Изтръгнах вестника от ръцете ѝ. В центъра на пълноцветната страница имаше снимка на Наве Аникин, барабанистът на Джакс и негов дългогодишен приятел, който ме целува. Онази вечер Нейв беше напушен като змей и ме беше изненадал. Беше притиснал слузестата си уста към моята и аз бях шокирана, замръзнала за миг, докато не ми хрумна какво се случва и не го изритах в топките. Той бе паднал назад и изстенал от болка.
Неведнъж почти бях казвала на Джакс за това, но не исках да слагам край на приятелството им. Бях сигурна, че Нейв не си спомня за това. Никога не се е държал странно около мен или нещо подобно. Оставих го да си отиде и се държах на разстояние от всички членове на групата по време на партитата. Те се разпиляваха и вършеха глупости.
Когато се чувствах виновна, че не съм казала на Джакс, си спомних колко виновна щях да се чувствам, когато Нейв останеше без работа, а Джакс беше загубил приятеля си. Не смятах, че резултатът си заслужава да кажа на някого за това. Беше преди две години. След цялото това време бях забравила за него.
Но някой го беше видял и беше изчакал досега, за да сподели снимката.
– Ще ми кажеш ли защо светът си мисли, че „годеницата на Джакс Стоун сега свири в групата“? – Попита Джесика, като повтори заглавието на статията.
Пуснах вестника и погледнах през прозореца. Джакс беше видял това, преди да се появи в медиите. Беше го видял и вместо да ме попита за него, ме беше нападнал.
– Не си я прочела – каза Джесика.
– Не искам. Всичко е лъжа – казах аз, мразейки осъзнаването, че Джакс не ми е вярвал.
– Не всичко. Фактът, че Нейв Аникин е в болница с прикована челюст и няколко счупени части на тялото, е факт. Смята се, че Джакс Стоун го е пребил в рамките на един сантиметър от живота му, но той не говори. Отказва да повдигне обвинение.
Отпуснах глава в ръцете си и въздъхнах.
– Какво си направил, Джакс? – Промълвих си.
– Ще му се обадиш ли и ще му обясниш ли това? – Джесика ме попита.
Не, нямаше да го направя. Трябваше да ми се даде тази възможност, преди Джакс да пребие Нейв до кървава каша и да ме изхвърли навън. Сега вече беше твърде късно.
Поклатих глава.
– Ако иска да вярва на медиите, нека го направи. Той не иска да му обяснявам. Ако искаше, щеше да ми позволи, преди да сложи край на нещата.
Джесика ми подаде чашата с кафе.
– Права си, разбира се, но ти го обичаш, Сейди, и си бременна с неговото дете.
В крайна сметка щеше да ми се наложи да му кажа. Но първо имах нужда от своето пространство.
– Вероятно винаги ще го обичам. Това не означава, че някога ще мога да му се доверя отново. Това не прави една връзка.
Раменете на Джесика паднаха.
– Да. Предполагам, че това е вярно. Но все пак е гадно.
– Имам нужда от малко време насаме. Ще изляза след малко. Кажи ми, ако навън се появи медия. Не знам как ще се справя без помощта на Джакс, но ще измислим нещо.
Тя кимна и се изправи.
– Ще отида да им набия задниците. Нямам нужда от миризливия Джакс Стоун, за да пазя момичето си – каза тя, преди да излезе от стаята и да затвори вратата след себе си.
Докато си допия кафето, чух първите врати на колите. Надникнах през прозореца и видях представители на всички новинарски канали в Алабама и околните щати, а също и на националните. Те почукаха на вратата и позвъниха на звънеца. Бях благодарна, че Сам вече беше на училище. Тази лудост обаче трябваше да приключи. Дори ако трябваше да отида да си взема хотелска стая, за да изместя фокуса от къщата на майка ми.
Преоблякох се с дънки и риза с дълъг ръкав, след което сресах косата си и я прибрах на конска опашка, преди да отворя вратата на спалнята си. Мама беше в кухнята и гледаше през прозореца с телефона до ухото си.
– Да, тя е тук. Вдигайте си задниците от тук и ги махнете от имота ми, преди да ги вкарам всички в затвора за незаконно проникване. Всички вие нямате достатъчно място в затвора си за всички тези глупости. Направете нещо по въпроса сега.
Тя говореше на полицията. Това щеше да помогне донякъде и за известно време. Но това щеше да бъде непрекъсната битка. Не бях сигурна как да разсея ситуацията.
Мама затвори слушалката и се обърна да ме погледне.
– Започна се – каза тя с извинително намръщена физиономия.
– Да, започна – отвърнах аз, потънах в кухненския стол и се чудех как животът ми се е объркал толкова много.

ДЖАКС

Когато самолетът ми кацна на частното летище „Морски бриз“, навсякъде имаше охрана. Излязох от самолета и веднага бях заобиколен от големи охранители.
– Добър вечер, сър. По-голямата част от медиите са се разположили пред къщата на майката на мис Уайт, но някои от тях се мотаят като мърша около границата на имота тук. Искахме да ви заведем до колата и да ви изведем безопасно от района – обясни един от мъжете, които ме чакаха.
По дяволите. Те вече преследваха Сейди. Тя нямаше мен там, за да ѝ помогна.
– Отведете ги далеч от къщата на Джесика Уайт. Сега – изисках аз и се запътих към чакащия черен джип.
– Да, сър – отговори мъжът.
– Къде е обичайният ми шофьор? – Попитах, когато мъжът, когото не познавах, ми отвори вратата.
– Той, хм, напусна, сър – отговори човекът.
– Какво?
– Напуснал е, сър. Тази сутрин – повтори той.
Не ми се наложи да питам защо. Беше заради Сейди. Въпреки че по новините имаше снимка как тя целува шибания ми барабанист, те все още бяха на нейна страна. Страхът, че съм единственият идиот, който не и се е доверил и не е повярвал в нея, се засилваше. Защо не ѝ бях дал възможност да обясни? Защото образът на ръцете на Нейв върху нея и устните му върху нейните ме беше накарал да полудея толкова, че си бях загубил ума си. Не можех да мисля трезво от гнева и болката, които се вливаха във вените ми.
Качих се в джипа и се загледах право напред.
– Заведи ме при Сейди.
Той пусна музика и по радиото се чу една от песните, които бях написал за Сейди.
– Изключи радиото – изръмжах аз.
Той бързо го изключи, а аз се облегнах назад на седалката, опитвайки се да измисля как ще се справя, ако тя има обяснение за това. Ако бях сгрешил и бях направил прибързани заключения. Дори и да нямаше обяснение… какво щеше да стане, ако беше бременна? С моето дете? Какво, по дяволите, щях да направя тогава? Нямаше да я напусна и да я оставя да бъде сама в това. Колкото и да мразех тази картина, аз я обичах. Боже, винаги щях да я обичам.
Шофьорът ни вкара в алеята на къщата, която бях купил за Джесика и Сам. Хондата на Джесика беше паркирана отвън, както и няколко полицейски коли. Армията ми от защитници се струпа около нас и аз не ги изчаках да обезопасят нещата, преди да отворя вратата и да се запътя към къщата.
Дори не почуках, преди Джесика да отвори вратата и очите ѝ да ме промушат с горещи кинжали на омраза.
– Какво, по дяволите, правиш тук? Не смяташ ли, че си направил достатъчно? Изхвърлил си я като боклук и тя е приключила с теб. Така че се върни в луксозната си къща и луксозния си живот, а моето момиченце остави на мира!
Никога Джесика не ми беше говорила по този начин. Бях шокиран, но реакцията ѝ само направи страха ми, че съм се объркал напълно, по-реален. Но заедно с този страх се появи и надеждата, че моята Сейди е все още същото момиче, за което я смятах, докато не видях снимката.
– Трябва да поговоря с нея – казах аз, готов да се промъкна покрай Джесика, ако се наложи, за да вляза в къщата.
– Това е Джакс – каза развълнувано гласчето на Сам, който се затича около краката на Джесика. – Сейди каза, че той няма да се върне и че вече не е неин приятел. Но той промени решението си! – Сам се зарадва и запляска с ръце. – Искаш ли да дойдеш да играеш на „Костенурките нинджа“ с мен и Сейди? – Попита той, взирайки се в мен.
Тя беше там. Играеше с малкото си братче. Майната му. Това не приличаше на жената, в която я бях обвинил, че се е превърнала. Боже, какво бях направил?
– Върни се при сестра си. Изпращам Джакс. Той натъжава Сейди – каза му Джесика и усмивката на Сам спадна.
– Той ли е причината тя да плаче?
Въпросът му беше последната ми капка.
– Трябва да я видя сега – казах аз. Преместих Джесика от пътя си, след което потупах Сам по главата, докато минавах през къщата в търсене на Сейди.
Когато влязох във всекидневната, тя се изправи от мястото си на пода с армия от костенурки около себе си и се отдръпна от мен.
– Какво правиш тук? – Попита тя, а страхът и болката проблясваха по цялото ѝ лице.
Очите ѝ бяха подути и зачервени. Не носеше никакъв грим, а дрехите ѝ бяха неща, които си беше купила сама. Най-трудното нещо, което се виждаше, беше голата ѝ ръка. Бях свикнал да виждам пръстена си на нейния пръст.
– Моля те, върви си. Каза достатъчно. Не искам Сам да чува това. Просто си тръгни. Не съм взела нищо, което е било твое, или поне се опитах да не го правя.
Тя не се оправдаваше. Беше притеснена за Сам.
– Ти направи ли го? – Попитах я направо. Каквото трябваше да направя първо.
Гърбът ѝ се стегна и тя гордо вдигна брадичка.
– Нямаш право да ме питаш това сега. Времето за това е минало. Трябва да си тръгнеш.
Ужасът се настани в стомаха ми. Започна да ме мъчи болка.
– Сейди. – Направих крачка към нея. – Трябваше да ти дам възможност да обясниш. Аз се обърках. Но сега те питам. Ти направи ли го?
Тя се отдръпна, като направи повече разстояние между нас.
– Ще си тръгнеш ли и няма да се върнеш, ако ти кажа? – Попита тя.
Не и ако не е направила нищо лошо! Не и ако не се е целувала с моя проклет барабанист. Щях да се моля като проклето куче, ако това трябваше да се направи, но нямаше да я напусна, ако това, което сега подозирах, беше вярно.
– Не – отвърнах аз.
Тя се намръщи и премести поглед, за да се спре на нещо друго в другия край на стаята. Не искаше да ме гледа.
– Нещата, които си казал… Ще трябва да си тръгнеш. Независимо от отговора ми, това, което имахме, е приключило.
Тя не го беше целунала. Можех да го видя в болката, която проблясваше в очите ѝ, докато се взираше в мястото в стаята, което не бях аз.
– Той беше напушен. Дори не си спомня за това, не мисля. Никога не е споменавал за това. Но преди две години на едно афтърпарти… той ме хвана и ме целуна. Коляно ми се удари между краката му, след като разбрах какво се случва. Трябваше да ти кажа, но бях сигурна, че той никога нямаше да ме докосне, ако не беше размазан и извън себе си. Реших, че така ще спася приятелството ви и че след като нищо не се е случило, е безсмислено да ти казвам. Сега виждам, че това е било грешка.
Преди осемнайсет месеца Нейв беше в рехабилитационна клиника, след като бе стигнал дъното и едва не се самоуби със свръхдоза. Тогава се беше увлякъл по тежки наркотици. Не се усъмних в нито една дума, която тя току-що беше казала. Беше напълно логично.
– Съжалявам. – Думите се отрониха от устата ми и дори аз знаех, че не са достатъчни. Никога нямаше да бъдат достатъчни.
– И аз – отвърна тя и най-накрая отново насочи вниманието си към мен. – Но ти трябва да си тръгнеш. Всичко свърши, Джакс.
Не. Не беше свършило. Нямаше да я оставя да си тръгне, защото бях направил грешка.
– Не исках да си тръгваш. Мислех, че ще се прибера на следващия ден и ти ще бъдеш там. Мислех, че…
– Ти се обърна срещу мен. Не ми се довери. И аз никога повече не искам да преминавам през това. Не мога да живея в страх, че нещо ще се случи отново и ти ще ме изхвърлиш, без да ме попиташ за моята страна. Вече не ти вярвам. – Тя изрече думите и сълзи напълниха очите ѝ. – Съжалявам. Но трябва да си тръгнеш.
Аз не си тръгвах. Трябваше да измисля как да спася това. Да ни спася.
– Бременна ли си? – Попитах, като се молех на Бога да е бременна.
Тя се вцепени и ръцете ѝ се насочиха към корема ѝ, отговаряйки на въпроса ми, без да каже и дума. Накрая тя кимна.
– В деветата седмица.
Когато дъхът ми секна, се наложи да се хвана за коленете, за да се задържа на краката си. Облекчението и радостта се преплитаха с болка и страх. Тя беше бременна с нашето бебе. Но искаше да я напусна. Никога не бих могъл да я оставя.
– Ако вярваш, че то е твое и искаш да участваш в живота му, няма да накажа бебето, като му откажа връзка с баща му. Ще получиш възможност да бъдеш толкова голяма част от живота на нашето бебе, колкото искаш да бъдеш. Но няма да сме семейство. Това е мечта, на която не мога да се доверя сега.
Ако вярвах, че е моя… Мамка му, тя си мислеше, че все още не ѝ вярвам за Нейв.
– Сейди, знам, че е мое. Трябваше да те послушам и да те оставя да ми обясниш за Нейв. Просто бях толкова дяволски наранен, че позволих на снимката и бележката, която идваше с нея, да ме разкъсат. Действах под влияние на ревността и разбитото си сърце. Разкъсваше ме убеждението, че си се променила заради живота, който водим. Не можех да мисля трезво.
– А когато се случват такива неща, трябва да се доверяваш на хората, които обичаш. Да не приемаш най-лошото за тях. Ако ме обичаше така, както аз те обичах, тогава щеше да ми се довериш. Ти не ми се довери. Значи не си ме обичал достатъчно. Имам нужда от повече от това, Джакс. Не мога да ти позволя да ме унищожиш. Сега имам друг живот, за който трябва да се грижа. Това вече не е за мен. Става дума за детето в мен.
– Обичам те повече от живота. Изгубих разсъдъка си, защото те обичам толкова много, по дяволите. Грешиш за това, бебе. Много грешиш.
Тя поклати глава.
– Това няма значение. Свършихме. С изключение на детето, което споделяме, това е всичко, което ще бъде между нас. А сега, моля те, напусни.
Ако не бяха неизплаканите сълзи в очите ѝ и разбитото сърце по лицето ѝ, щях да повярвам, че наистина ме е затворила. Но я познавах твърде добре. Това не беше приключило. Никога нямаше да свърши. Просто трябваше да намеря начин да ѝ го докажа. Думите нямаше да са достатъчни. Действията ни бяха погубили и действията трябваше да ни спасят.

Назад към част 2                                                       Напред към част 4

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!