Глава 18
Маркъс
Майка ми разказваше за предстоящия фестивал на морските дарове „Морски бриз“ и за благотворителното събитие, което ръководеше. Уилоу беше перфектна. Тя се държеше заинтересовано от безсмислените разговори на майка ми и дори поддържаше разговора с въпроси за събитието. Аманда привлече вниманието ми два пъти. Тя беше много доволна от Уилоу. Точно сега да се занимава с майка ми беше най-доброто нещо и Уилоу вършеше фантастична работа. Изискваше се цялата ми воля да не се наведа и да я целуна без повод. Когато Уилоу попита дали може да направи нещо, за да помогне, лицето на майка ми светна като на 4 юли. Облекчението, че виждам истинска усмивка на лицето и, ме накара да преглътна храната си по-лесно. Болезненият възел в стомаха ми при опустошението, което блестеше в очите и, когато пристигнахме, се беше почувствал като оловна тежест в стомаха ми. Но с всяка усмивка, която Уилоу предизвикваше у нея, можех да ям по-лесно и да се отпусна. Напрегнатата стойка на Аманда също се беше успокоила. До края на храненето бях изоставил всички преструвки, че не съм толкова очарован от Уилоу, колкото и майка ми. Открито се взирах в нея, попивайки гладката и кожа, копринената коса, която се къдреше по раменете ѝ, и тези нейни изразителни очи. Лекият розов цвят на бузите и ми подсказа, че знае, че я зяпам.
– С удоволствие бих помогнала. Ще помоля Маркъс да ти изпрати номера ми. След това ще можеш да ми съобщиш, когато имаш нужда от мен.
Тя щеше да прекара времето си в помощ на майка ми. По дяволите, в този момент бях толкова влюбен, че щях да направя всичко, което тя поиска от мен.
– Маркъс, скъпи? – Гласът на майка ми нахлу в мислите ми и аз откъснах поглед от Уилоу и се обърнах, за да се съсредоточа върху майка ми.
– Да?
Тя се засмя и изглеждаше много доволна. Все пак тази вечер не беше провалена. Уилоу беше спасила вечерята.
– Можеш ли да ми помогнеш да донеса карамелената торта и десертните чинии, моля?
Кимнах с глава, а Аманда прикри смеха си със салфетка. Имах чувството, че мама е извикала името ми повече от веднъж, преди да я чуя. И майка ми, и сестра ми се забавляваха твърде много.
Последвах майка си в кухнята и в момента, в който бяхме безопасно скрити от трапезарията, тя се завъртя и ме прегърна силно.
– О, скъпи, тя е перфектна. Обичам я. Тя е прекрасна и умна, а ти просто си толкова влюбен в нея. На сърцето ми е толкова хубаво да те виждам такъв. И тя е местна. Винаги съм се притеснявала, че ще срещнеш някое момиче в колежа и ще се отдалечиш от мен. Това е перфектно. Нямам търпение да я представя на дамите в клуба, когато дойде да ми помогне с украсата на щанда ни на фестивала.
Не можех да не се засмея на ентусиазма на майка ми. Неявяването на баща ми беше напълно забравено.
– Тя е специална. Казвал съм ти го.
– Да, тя определено е специална. Обожавам я.
– Аз също я обожавам, мамо.
Уилоу беше работила през последните две нощи, а вчера беше прекарала целия ден при сестра си, за да гледа Лариса. Бях се оттеглил. Тази вечер имах нужда от нея само за себе си. Щяхме да си направим пикник на плажа на лунна светлина. Малко танци под звездите, а после щях да правя любов с нея. Беше време. Исках да спя в леглото с нея през нощта, да я държа цяла нощ. Това с дивана беше гадно. Но преди да се справя с всичко това, трябваше да се срещна с баща си. Той ми се беше обадил два пъти и ми беше оставил съобщения, които аз изтрих, без да ги изслушам. Тази сутрин майка ми се беше обадила заради него. Тя ме молеше да отида да го видя. Мразеше да сме в противоречие помежду си, което ме озадачаваше, защото той беше разбил нейния свят. Жената беше толкова проклето всеопрощаваща.
Спрях в дилърството му в Сибриз. Баща ми винаги беше там. Той само посещаваше другите си дилърства. Това беше домашната му база и най-големият паркинг. Поех си дълбоко дъх, слязох от камиона и се насочих към входните врати. Къдравата червена коса, която принадлежеше на секретарката, която той уж беше уволнил, беше първото нещо, което забелязах. Мръщенето ми, докато минавах покрай нея, накара усмивката и да помръкне и за първи път в живота си исках да нараня жена. Не попитах дали е в кабинета си. Да говоря с курвата, която беше разбила семейството ми, не беше в списъка ми с неща за вършене днес.
Баща ми вдигна поглед, когато влязох в кабинета му.
– Маркъс – той изглеждаше изненадан.
– Мама ме помоли да дойда. Аз съм тук. Имаш десет минути.
Намръщен, той кимна и ми направи знак да седна. Обмислях да откажа и да се изправя, за да мога да го гледам през цялото време, но реших, че може би ще е по-безопасно, ако седна. По този начин, ако се хвърля към него, той ще има време да се скрие. Прочиствайки гърлото си, баща ми разхлаби вратовръзката си и опря двата си лакътя на бюрото, навеждайки се напред.
– Знам, че това, че не се появих на семейната вечеря, те разстрои.
Изпуснах тежък смях:
– Не, татко, фактът, че тази уличница все още работи за теб, след като си казал на мама, че си я уволнил, е това, което ме вбесява в момента.
Устата му образува стегната линия и видях, че коментарът ми за платената му играчка го притеснява.
– Нека я оставим настрана от това, нали. Има неща, които не знаеш, и докато не станеш на моята възраст и не минеш на моите обувки, никога няма да разбереш.
Червена мъгла се настани над зрението ми.
– Майка ти и аз живеем като съквартиранти от толкова дълго време, Маркъс. Тя беше потънала в своя свят, а аз бях зает с работа, която и даваше възможност да живее очарователния живот, който водеше. Правех възможното Аманда да има всичко, което желае. И аз щях да направя същото за теб, ако ми беше позволил. Отказът ти да ми позволиш да ти помогна с каквото и да било ме притеснява. Ти си мой син. Искам да имаш най-доброто. Мога да осигуря най-доброто. Но ти се бориш с мен на всяка крачка. Не в това е въпросът – той махна с ръка, сякаш отблъскваше тези думи. – Майка ти и аз вече не се правим един друг щастливи. Бракът ни беше приключил много преди аз да се преместя. Имам нужда от обич…
– Престани – изръмжах и се изправих. Не можех повече да слушам това.
– Аз не. Не ми пука. За. Твоите. Нужди. – Изрекох всяка дума с толкова яд в гласа си, колкото можах. – Грижа ме е само за жената, която е посветила живота си, за да създаде дом за мен и Аманда. Да създаде дом за теб. Нищо от това, което тя е направила, не те е накарало да избягаш и да чукаш момиче, което е наполовина на твоята възраст. Наистина ли мислиш, че тя те обича? Наистина ли? Това е глупаво и жалко. Тя иска парите ти, ти, глупав задник.
Баща ми се изстреля от стола си и го блъсна в стената зад себе си.
– Няма да те слушам да ме наричаш с имена. Ти си моят син. Заслужавам повече уважение от това.
Отвратителен гневен смях се изтръгна от мен и аз поклатих глава.
– Всяко уважение, което може да съм изпитвал към теб, беше убито в момента, в който предаде майка ми.
Не чаках отговор. С трясък отворих вратата му и я затръшнах в движение, като имах нужда да дам воля на яростта си, преди да избухна. Клиентите и продавачите подскочиха и се завъртяха, за да се вгледат в зрелището, което предизвиках. Надявах се всички да си тръгнат, без да купят нищо. Прокарвайки разгорещения си поглед през шоурума, открих момичето, отговорно за всичко това. Тя ме гледаше с шокирано, почти страшно изражение. Искаше ми се да я нараня. Да я блъсна в стената и да и крещя. Но не можех. Затова се задоволих с думи.
– Изсмучи го, докато можеш, защото няма да си вечно млада. Теб също ще те напусне един ден. За някоя по-млада. Зебрата не си сменя шарките и мога да те уверя, че в теб няма нищо специално. Ти си просто едно младо парче задник.
Челюстта и се отвори при думите ми и чух въздишките на другите, които ме бяха чули. Добре. Баща ми щеше да се замисли два пъти, преди да се обади и да поиска да се срещна отново с него.
Излизайки от дилърството, обърнах камиона си към Живият залив. Беше рано, но имах нужда от бира. Не, имах нужда от една проклета чаша уиски. Няколко шота уиски.
Уилоу
– Здравей, Лоу – гласът на Престън ме стресна и се извърнах, за да го открия застанал зад мен с ръце, прибрани в джобовете на дънките му, и намръщен.
– Престън, здравей.
Той огледа почти празния ресторант. Беше време да си тръгвам и се бях обадила на Маркъс, но той не беше отговорил. Подготвях се да тръгна пеша. За обаждане на Кейдж не можеше да става и дума. Може би Маркъс е изпратил Престън. Силно се надявах на това. Бях изтощена и ходенето беше последното нещо, което исках да правя.
– Приключила ли си тук? – Попита той и върна вниманието ми към него.
– Да, тъкмо се канех да тръгвам. Маркъс ли те изпрати да ме вземеш?
Мръщенето на Престън се задълбочи:
– Е, не точно. Той е в съседство в бара.
Той беше тук? Защо не беше отговорил на обажданията ми?
– Добре – отвърнах аз в очакване на повече обяснения.
Престън въздъхна:
– Той е съсипан. Като пиян до козирката, не знае какво по дяволите прави, развалина.
Разтревожена, развързах престилката си, хвърлих я в коша за мръсни дрехи и тръгнах към вратата. Престън ме последва.
– Преди да го видиш в този вид, трябва да знаеш, че днес се срещна с баща си и беше брутално. Отиде директно в бара и оттогава е там. В момента има много семейни проблеми и целият натиск е върху него, за да предпази майка си и сестра си от разпадане. Не му се сърди. Просто разбери, че е добре.
Умолителният тон в гласа на Престън ме изплаши. Подготвих се мислено за най-лошото, докато отварях вратата на бара и влизах вътре, сканирайки тълпата за пияното си гадже.
– Рок го има. Първо се обадих на Рок. Джинджър, барманът тази вечер, ми се обади и аз се обадих на Рок. Той дойде с мен.
Първо намерих Рок и той седеше на една кабина встрани от дансинга и беше сам. Направих крачка към Рок. Очите му срещнаха моите и видях извинителното изражение още преди да е проговорил. Сърцето ми се разтуптя в гърдите. Къде беше той? Сигурно Рок нямаше да му позволи да си тръгне? Да кара пиян?
– Къде? – Попитах в момента, в който стигнах до кабината му.
Рок посочи чашата си към дансинга. Завъртайки се, веднага го намерих.
Той танцуваше с Джес и тя го дърпаше за ханша, а той се държеше за бедрата ѝ и се усмихваше, сякаш се забавляваше. Вбесена, аз се запътих към дансинга. Тази кучка ме беше подтикнала твърде далеч. Не ме интересуваше чия братовчедка е тя. Бях бясна. Маркъс беше мой. Кървавите зелени очи срещнаха моите, когато спрях зад Джес. Хванах я за рамото и я дръпнах назад с цялата сила, която можех да събера. Препъвайки се назад, чух шокирания и писък.
– Бебе – промълви Маркъс, протягайки се към мен. – Моята Лоу е тук – обърканите му думи бяха приглушени, докато той ме придърпваше към себе си, заравяйки глава във врата ми.
Ноктите се впиха в ръката ми и аз извиках от болка, изненадвайки Маркъс, чиято глава се вдигна, изглеждайки объркан и нестабилен.
– Отдръпни се, кучко – провикна се Джес зад мен. Отблъснах Маркъс достатъчно назад, за да не се окаже на пътя на ударите, които щяха да се случат, обърнах се и я погледнах.
– Предлагам ти да се отдръпнеш. Да докосваш гаджето ми по този начин не ми е приятно. Той е пиян. Утре няма да си спомня за това. Така че се отдръпни по дяволите, преди да съм счупила този твой перфектен нос. – Изсъсках, като направих още една крачка към нея.
Тя изсумтя:
– Не ме е страх от теб.
Вдигнах вежда и се усмихнах:
– Наистина? Ами, принцесо, била ли си се някога с момиче от моя край на града? Ние не се бием честно. Няма да ти дърпам косата и да ти драскам лицето. Ние се бием, за да живеем. Ще се събудиш по гръб на този дансинг. Искаш ли да видиш дали блъфирам? Моля, непременно замахни към мен. Ти го започни и аз ще го довърша.
Чух скандирания и няколко котешки вика и свирки, но игнорирах всичко. Първото правило беше да се блокира тълпата. Можех да я поваля. Не се съмнявах. Кейдж ме беше научил да се бия на улицата още в ранна възраст. Нерешителността в лицето и, докато държах погледа и непоколебим и чаках, беше смешна.
– Отстъпи, Джес – Приближи се зад нея Рок, хвана я за двете ръце и я дръпна назад. Тя не му се опълчи. Отиде доброволно, като се обърна и му позволи да я изведе през входната врата. Щом излязоха навън, се обърнах и видях стъкления поглед на Маркъс, съсредоточен върху мен, с глуповата усмивка на лицето му. Да, той беше напълно разгонен.
– Беше горещо, Лоу – измърмори той, протягайки ръка и придърпвайки ме към себе си.
Миришеше на Кейдж. Не ми хареса. Исках да си върна Маркъс. Притиснах се към гърдите му и се загледах в него. Веждите му се смръщиха.
– Какво не е наред? – Попита той, поклащайки се леко.
Да му казвам какво не е наред беше безсмислено.
– Водя те вкъщи – отговорих и хванах ръката му, като прокарах моята през неговата, за да му помогна да се задържи прав.
Престън ни посрещна на вратата и я отвори.
– Съжалявам, че трябваше да го видиш в този вид – прошепна Престън.
Кимнах. И аз съжалявах, че трябваше да го видя. Съжалявах също, че трябваше да се държа лошо в бар, пълен с хора. Спомних си причините на Престън, поради които Маркъс беше пиян, но ми беше трудно да ги приема. И какво от това! Той се е скарал с баща си. Ами той има майка и сестра, които го обичат. Аз нямам дори това, но не ме виждате да бягам да се напивам всеки път, когато се скараме със сестра ми. Което е всеки път, когато я видя. Не, той нямаше оправдание за това. Нито пък имаше оправдание за това, че е позволил на друго момиче да го прегърне. А ръцете му бяха на кръста и. Големите му ръце бяха само на сантиметри от масивните и цици. От всичко, което знаех, можеше да се е докоснал до тях, преди да пристигна тази вечер.
– Той просто има някакви семейни проблеми – каза Престън, докато отваряше пътническата страна на камиона на Маркъс. Оставих го да помогне на Маркъс да влезе и да го закопчае, след което затворих вратата.
– Аз съм детето от плаката за семейни проблеми. Но знаеш ли колко пъти съм се напивала? Нито веднъж. Нито веднъж. Разбирам, че той е твой приятел и го защитаваш, но фактът си остава факт – напил се е и е бил с ръце върху друго момиче. Може да се добави, че тя го е прегръщала доста силно. Смяташ ли, че той щеше да е съгласен с нещата, ако ситуацията беше обратна? Не! Мога да ви кажа, че щеше да се побърка. Ще го заведа вкъщи. Да го сложа да спи, а на сутринта ще се справя с него. Но моля Престън да не го оправдаваш повече. Той няма нито едно нещо, което да оправдае нещата които прави.
Престън изпусна дълга въздишка и кимна, отстъпвайки назад, за да мога да заобиколя до шофьорската седалка на камиона.
– О, ето ключовете му. Взех ги от него, когато дойдох тук – Престън ми хвърли ключовете.
– Той наистина те обича – каза Престън, след което вдигна ръце в знак на капитулация, – не ми викай. Това е всичко, което искам да кажа. Сега ще замълча.
Успях да му се усмихна със стегната усмивка, която не усещах, преди да се качи в камиона и да ни откара до вкъщи.
Назад към част 17 Напред към част 19