Глава 23
БЛАЙТ
Болницата не беше място, което ми беше познато. Само веднъж бях влизала в такава и то в тази. На осемгодишна възраст имах пневмония. Спомнях си повече за отиването в болницата, отколкото за самото посещение. Пастор Уилямс ме беше взел. Бях болна от няколко дни, но госпожа Уилямс казваше, че съм мързелива и не искам да си върша задълженията.
После една вечер ги бях чула да си крещят един на друг. Това беше първият и последен път, в който ги бях чувала да се карат, поне по този начин. Пастор Уилямс влезе в стаята ми, вдигна ме и ме закара в болницата. Бяха ме приели и той си беше тръгнал. Седмица по-късно ме беше взел и аз се бях прибрала у дома. Никой не ме беше посетил през тази седмица. Никой не ми беше донесъл балони, каквито получаваха другите деца по коридора. Бяхме само аз и телевизорът.
Докато се връщах през вратите на болница „Токен Мемориал“, този спомен се въртеше в главата ми. Пастор Уилямс изглеждаше свиреп тази вечер. Сякаш ме защитаваше. Но после отново ме беше оставил сама. Може би това беше модел в живота ми.
– Натам – каза Линк. Той вече беше попитал къде трябва да отидем, когато се беше обадил по-рано. Пастор Уилямс все още беше в интензивното отделение и се нуждаеше от операция. Имаше кръвен съсирек. Операцията беше рискована, но ако не я направеше, имаше голяма вероятност просто да получи нов инфаркт заради запушването.
Качихме се с асансьора на третия етаж и завихме надясно към голяма чакалня. Линк посочи един стол.
– Иди и седни. Ще им съобщя, че сме тук.
Направих каквото ми беше казано. Така или иначе предпочитах той да се справи с това. Не исках да говоря с хората.
– Блайт. – Погледнах нагоре, за да видя няколко чифта очи, вперени в мен. Членове на конгрегацията. Разбира се. Те щяха да са тук. Никой никога не е говорил с мен. Почти се изненадах, че знаят името ми. Обърнах се и погледнах Силвия Бенч, секретарката на църквата, откакто се помня. Тя беше тази, която извика името ми.
– Здравейте – казах аз, без да съм сигурна какво още искат от мен. Бях се върнала в този свят. Онзи, в който хората ме пренебрегваха или си шепнеха за мен. Онзи, в който бях изгнаник и в който имах зло в себе си. Зло, което бях израснала и толкова силно желаех да изкарам от себе си.
– Чудехме се дали ще дойдеш – каза Силвия, като ме изучаваше през кръглите си очила, които стояха на върха на острия и нос. Тя не беше приятен човек. Знаех това.
Не бях сигурна какво искаше да ми каже с това. Не бях сигурна дали щях да дойда, ако току-що не бяха изтръгнали новия ми свят изпод краката ми, но бях тук, защото бягах.
– Блайт. – Линк беше до лакътя ми и ме вдигаше от стола, на който ми бяха казали да отида, към чакалнята. Какво щяхме да правим сега? – Трябва да поговоря с теб. Това е важно.
Ако се канеше да ми каже, че трябва да си тръгне, не бях сигурна как ще се справя с това. Не можех да остана тук сама с тези хора. Но сега, когато бях тук, можех ли просто да си тръгна?
Линк ме издърпа зад ъгъла и се огледа, за да се увери, че никой не е достатъчно близо, за да го чуе. След това се обърна, за да срещне любопитния ми поглед. Той се държеше странно. Не бях сигурна, че ще мога да понеса друг мъж да се държи странно с мен, а след това да ми разтовари нещо, с което не бих могла да се справя. Но пък и нямаше нищо, което Линк да ми каже и което да ме съкруши така, както Крит. Бях сигурна, че Линк не би могъл дори да ме нарани.
– Има един проблем. Аз…- Той прокара ръка по лицето си и промълви проклятие. Никога преди не го бях чувала да ругае. – Не би трябвало аз да съм този, който трябва да ти каже това. Не искам да бъда този, който го прави. Но… Мисля, че ти би искала да знаеш. Искам да кажа… че трябва да знаеш. – Той издаде разочарован звук в гърлото си, след което попита. – Каква е кръвната ти група?
Той шегуваше ли се с мен? Той се държеше така, защото искаше да знае кръвната ми група?
– Б отрицателна. Това е рядкост. Защо? – Знаех това само защото в гимназията правехме кръвна група. Учителката ми беше направила голям проблем с кръвната ми група. Повечето хора бяха с О положителна група.
– Уау, да, добре. В някой момент от живота си замисляла ли си се защо пастор Уилямс и съпругата му те отглеждат?
Кимнах.
– Да. Защото майка ми беше член на конгрегацията и те не искаха да ме хвърлят в системата и да се озова в приемно семейство или нещо подобно. Защо ми задаваш такива случайни въпроси?
Линк масажира слепоочията си, сякаш имаше главоболие.
– Това е всичко, което някога си мислила? – Попита той.
– Е, да.
Спусна ръка настрани и се размърда. После най-накрая погледна директно към мен.
– Знам, че това не е било нещо, което някога са казвали на някого. Било е тайна. Тайна, която знам само защото пастор Уилямс е близък приятел на баща ми. Трябвало е да каже на някого, затова е говорил с баща ми за това. Знам само откакто си дошла в „Морски Бриз“. Баща ми обясни ситуацията с теб, преди да те срещна онзи ден. Никога не съм бил сигурен дали знаеш истината, или не. Но… Не виждам как да не ти го кажа сега – той направи пауза и пое дълбоко въздух. – Пастор Уилямс имаше афера с момиче, което беше с двадесет години по-младо от него, и това момиче забременя. След това тя почина при раждането. Пастор Уилямс отказа да остави детето си в приемно семейство и принуди съпругата си, която не можеше да има деца, да позволи на бебето да дойде да живее при тях. Госпожа Уилямс се съгласила, защото нямала друг избор. Тя нямаше да се разведе със съпруга си, но мразеше това, което той беше направил. Тя ревнуваше детето. И съм почти сигурен, че никога не се е отнасяла добре с това малко момиченце.
Бях сгрешила.
Имаше нещо, което Линк можеше да каже и което отново щеше да ме съкруши.
Хванах се за плота, за да се подкрепя, и примижах няколко пъти. Точно ли го чух правилно? Дали той току-що беше казал… ?
– Той се нуждае от операция сега, но те нямат необходимата кръв, а тя ще му е нужна. Изпратили са за кръв, но това може да отнеме часове, а това е твърде дълго. Трябва да я получат сега. Той е с отрицателна група Б – каза той забързано. – Слушай, никога не съм искал да бъда този, която да ти каже това. Но той може да умре, а ти си единственият човек в момента, който може да успее да го спаси. Ако беше баща ми, щях да искам да знам.
Той се нуждаеше от кръвта ми. Това беше единствената причина, поради която Линк ми казваше. И все пак той знаеше историята. Колко хора знаеха това? Аз ли бях единствената?
Човекът, с когото бях живяла в една къща през целия си живот и не бях имала никакви отношения, беше баща ми. Беше ме гледал как раста; и въпреки това нямаше никаква привързаност към мен, а беше мой баща. Стомахът ми се сви и ако в него имаше някаква храна, бях сигурна, че щях да изгубя и нея. Но аз бях празна. Не бях успяла да се нахраня.
– Говори с мен – призова Линк.
Поклатих глава. Не бях готова да говоря с него.
– Къде да отида да дам кръв? – Попитах го. Това беше единственото нещо, което трябваше да знам точно сега. Човекът на практика ме беше изоставил, докато живееше точно там, в същата къща като мен, но нямах намерение да го оставя да умре, ако можех да направя нещо, за да му помогна. Цял живот бях живяла с мисълта, че нямам семейство. А през цялото време… можех да имам такова. Ако той ме беше пожелал.
КРИТ
Две седмици. Толкова време беше минало, откакто вървях през живота изтръпнал. Две седмици, откакто се бях събудил с Блайт в ръцете си. Две седмици, откакто тя ме беше напуснала. Бях празен. Празнотата, която някога бях изпитал, беше нищо в сравнение с това да съм кух отвътре. Обаждах и се всеки ден и ѝ оставях гласова поща. Всяка вечер и изпращах текстово съобщение. Все се надявах, че накрая ще се предаде и ще ми се обади. Да ми каже къде е и дали е добре.
Бях отишъл в църквата, в която работеше, и поисках да разбера къде я е отвел Линк, но те се обадиха на полицията и ме изкараха, докато крещях по тях и заплашвах, че ще убия Линк. Рок трябваше да дойде да ме вземе от полицейския участък. Не ми беше позволено да се приближа на по-малко от сто метра от паркинга на църквата.
Сега можех само да чакам. Триша беше казала, че Блайт ме обича. Никога не ми беше казвала, че ме обича. Но аз се надявах, че я обичам достатъчно и за двама ни. Че ще и липсвам и ще се върне.
Джакдаун вече имаше нов басист, а Грийн беше вокалистът. Казаха, че това е временно, докато се върна. Но ако Блайт не се върнеше при мен, знаех, че това е за постоянно. Нямаше да мога да се върна отново на тази сцена и да пея.
Брит все още не беше отишла при лекаря, за да ми даде някакво доказателство. Триша се беше обадила днес и ме попита дали съм чул нещо от Брит. Когато и казах, че не, тя каза, че ще се погрижи за това. Което означаваше, че Триша щеше да заведе Брит на лекар, независимо дали тя искаше да отиде, или не.
Някой почука на вратата ми и аз се обърнах да го погледна от мястото, където седях на дивана. Тя беше отключена. Ако беше някой мой познат, просто щеше да я отвори. Когато само почукаха отново, аз станах. Блайт беше единственото нещо, което минаваше през главата ми. Тя нямаше просто да отвори вратата. Тя щеше да почука.
Направих три дълги крачки и с трясък отворих вратата. Линк Кийнън нямаше много време, преди юмрукът ми да се стовари здраво върху лицето му и да го избутам назад към стената, с ръка върху врата му. Щях да го размажа. Той ми я отне. Той ми отне Блайт.
– Глупак! Казах ти да не идваш тук. Че ще му кажа, че искаш да говориш с него. Коя част от „той е луд задник, който иска да те убие“ не разбираш? – Гласът на Грийн ме спря и аз затегнах хватката си върху гърлото на Линка.
– Той е тук, за да ти каже къде е Блайт – каза ми Грийн. – Ако го убиеш, тогава никога няма да разбереш. И ще се озовеш в затвора. Отново – каза Грийн, като ме гледаше съсредоточено.
Отпуснах се и насочих вниманието си към Линк.
– Къде е тя?
Той беше вдигнал двете си ръце в знак на капитулация.
– Тайм аут – изпъшка той.
Пуснах ръката си от гърлото му.
– Къде е тя? – Попитах отново.
Той разтърка врата си.
– Ще ти кажа къде е, но първо трябва да ти обясня ситуацията.
Веднага върнах ръката си на гърлото му.
– Къде е тя? – Изревах, а Грийн беше зад мен и ме дърпаше назад, но аз не помръдвах.
– Заради любовта на Бога, кажи му къде е! – Изкрещя Грийн.
Линк дърпаше ръцете ми и забелязах, че е малко посинял. Пуснах ръката си отново, а той се наведе и задиша въздух. Дадох му пет секунди, след което попитах отново.
– Къде е тя?
– Токен, Южна Каролина. В болницата при баща си, ами пастор Уилямс. Преди две седмици той получи сърдечен удар. Аз я заведох там. – Той отново се задъха и след това ме погледна нагоре. – Имаше нужда от кръв. Той има рядък тип, а това е малка болница. Тя има същия тип. Но тя никога не е знаела, че той е нейният баща. Сега вече знае, а той е в болницата. Оттогава тя е там. Но – той потърка гърлото си – мисля, че тя има нужда от теб.
Тя имаше нужда от мен. Обърнах се от него и влязох в апартамента. Взех ключовете си, след което ги погледнах надолу. Трябваше ми кола. Щеше да е по-бързо. Трябваше да стигна до нея. Тя имаше нужда от мен.
– Вземи колата ми – каза Грийн и пъхна ключовете си в ръката ми. – Ще разбера подробности и ще ти ги изпратя в SMS. Върви.
Не погледнах назад. Тръгнах да бягам.
Назад към част 24 Напред към част 26