Аби Глайнс – Морски бриз – Зле за теб – Книга 7 – част 3

Глава 1

БЛАЙТ

Вътрешно бях толкова грозна, колкото и външно. Това беше единственото обяснение на факта, че не бях успяла да изплача нито една сълза. Дори на погребението на госпожа Уилямс не бях изтръгнала нито една изкуствена сълза. Знаех, че хората от църквата ме смятат за зъл човек. Виждах го, когато ме гледаха. Но всички те бяха станали преки свидетели на това, когато ме наблюдаваха как не показвам нито една малка струйка емоция, когато стоях до пастор Уилямс, докато спускаха съпругата му в земята. Само преди пет месеца и беше поставена диагноза мозъчен тумор. Беше в пети стадий и нищо не можеше да се направи.
Църковното настоятелство се беше спряло да я проверява всеки ден, а пасторалната къща беше залята с касероли, пайове и цветя. Беше ми казано да не се показвам. Само щях да я разстроя. Пастор Уилямс беше любезен, когато ме инструктира да се държа в стаята си, когато се прибера от училище, но това все пак беше болезнено. През повечето вечери изчаквах, докато се уверя, че спят, за да се промъкна долу и да си приготвя нещо за вечеря. Безкрайните запаси от храна го правеха лесно.
Когато тя най-накрая пое последния си дъх, медицинската сестра от хосписа дойде и почука на вратата ми, за да ми съобщи. Помоли ме да се обадя на пастор Уилямс в църквата и да го помоля да дойде вкъщи. Не бях усетила нищо. Нито една емоция от новината. Тогава разбрах, че тя е била права през всичките тези години. Бях зла. Само някой наистина зъл човек можеше да бъде толкова безразличен към смъртта. Госпожа Уилямс беше само на петдесет и четири години. Но това беше много повече, отколкото майка ми, когато беше починала – тя беше само на двайсет години.
Сега всичко това беше зад гърба ми. Този живот беше приключил и остана в миналото.
Застанах пред жилищната сграда с изглед към брега на Алабамския залив и се оставих да проумея, че това вече е моят дом. Бях далеч от живота, който бях водила в Южна Каролина. Тук щях да имам нов живот. Такъв, в който можех да седя и да пиша разказите си и да посещавам общинския колеж.
Пастор Уилямс искаше да се отърве от мен. Бях му благодарна за това, защото имах нужда от начин да се освободя от това място. Той се беше обадил на свой приятел и ме беше записал в колежа на десет часа път от града, пълен с хора, които ме мразеха. Беше ми купил апартамент на брега на морето и дори успя да ми намери работа като църковен секретар. Той имаше приятел, който ръководеше църква в Морски Бриз, Алабама. Това беше една от причините да ме изпрати тук. Имаше човек, който му помогна да ме уреди, докато той оставаше в Южна Каролина.
Бях чула пастор Уилямс по телефона да обяснява на човека, който щеше да бъде мой шеф, че не съм добра с хората и съм защитена. Което не беше съвсем вярно. Бях отишла в изцяло момичешка християнска академия и всички там се бяха престрували, че не съществувам. Не беше моя вина, че на майките им бяха разказали за злото в мен. Никога не бях имала възможност да бъда сред хора, които да искат да имат нещо общо с мен.
Преди да извадя кашоните от пикапа, исках да разгледам апартамента. Пастор Уилямс ми беше дал и пикап. Грабнах чантата си и ключовете, които той беше сложил в плик, заедно с хиляда долара в брой, скочих от стария пикап и се отправих към стълбите. Нито един от апартаментите не беше на нивото на улицата. Всички бяха на колове над земята. Помислих си, че това е за времето, когато водата се покачва… или по време на урагани. Не ми се искаше да мисля за урагани. Не и сега.
Вкарах ключа в ключалката и завъртях, преди да бутна вратата. Тя се отвори широко и аз разгледах красивите бледожълти стени и белите плетени мебели. Всичко беше много крайбрежно. Хареса ми.
Усмихната, влязох вътре и се завъртях в кръг с широко разтворени ръце. Наклоних глава назад, затворих очи и се оставих да се наслаждавам на уединението. Никой не ме познаваше тук. Не бях злобното момиче, за което пасторът се беше запънал да се грижи. Бях просто себе си. Блайт Блейкли. И аз бях писателка. Ексцентрична писателка отшелник, на която не и пукаше как изглежда. Това нямаше значение. Тя беше свободна.
Силни мъжки гласове, които се смееха и хвърляха обиди в коридора, прекъснаха тихия ми момент на радост. Пуснах ръцете си, за да се обърна и да втренча поглед в… в… едно момче. Синьо. Като небето в ясен слънчев ден. Това беше всичко, върху което можех да се съсредоточа. Никога не бях виждала толкова сини очи. Бяха толкова поразителни, че почти спираха дъха. Гласовете на приятелите му се изгубиха, но той все още стоеше там. Тогава го забелязах. … Дали носеше черна очна линия? Спуснах очи, за да възприема останалата част от него.
Пробитата вежда и цветната татуирана кожа, която видях да покрива ръцете му, ме накараха да върна погледа си към лицето му. Привидно разрошената от вятъра платинено руса коса завършваше дивия вид.
– Свършила си, любов? Или сега е моят ред? – Подигравателният глас ми напомни за топъл шоколад. Накара ме да се почувствам почти замаяна.
Без да съм сигурна за какво говори, погледнах към развеселените му очи.
– Аз… Аз какво? – Не знаех какво да кажа. – Не знам какво имаш предвид – казах му най-накрая честно. Трябва ли да се извинявам, че го гледам? Дали съм се извинявала?
– Свърши ли да ме проверяваш? Защото не бих искал да те прекъсвам.
О. Лицето ми се нагорещи и знаех, че бузите ми са яркочервени. Какво си мислех, като оставих вратата си отворена, за да ме види целият свят? Не бях свикнала с това. Запазването на дистанция от мъжете като цяло ме правеше изключително неумела в разговорите с такива. Този обаче не ме гледаше с онзи поглед, който ме изнервяше. Бях свикнала с погледа, който мъжете ми хвърляха, защото мислеха, че ще направя нещо лошо с тях. Грозното, което виждаха, сякаш не ги възпираше да искат да видят дали съм толкова зла, колкото бяха чували.
– Това са само няколко татуировки и няколко пиърсинга, любов. Обещавам, че съм безобиден – каза той този път с усмивка на лицето.
Успях да кимна. Трябваше да кажа нещо. Просто не бях сигурна какво да кажа. Той ме чакаше да говоря.
– Харесвам ги – изтърсих нервно. Това прозвуча глупаво. Той повдигна вежда и усмивка докосна устните му. – Татуировките – хубави са. Цветни са. Е… Аз…- Звучах като идиот. Нямаше как да се спася от тази катастрофа. Затворих очи, за да не виждам тези сини очи, които ме гледаха, и си поех дълбоко въздух. – Не съм добра в разговорите с хора – момчета, хора, изобщо с всички. – Наистина ли току-що му го казах?
Ако просто се обърнеше и си тръгнеше, щяхме да забравим този момент завинаги. Принудих се да отворя очи и го хванах да ме изучава с усмивката, която все още беше на устните му. Той щеше да си помисли, че съм луда. Може би беше на гости на някого тук и не живееше в този комплекс. Наистина не исках да се изправям пред него отново. Никога.
Той притисна възглавничката на палеца си към долната си устна и захапа върха и, преди да се засмее и да поклати глава.
– Не съм сигурен, че съм срещал някой като теб – каза той, преди да остави ръката си да падне обратно настрани.
Бях сигурна, че не е познавал.
– Крит, пич. – Обади се силно мъжки глас от нещо, което звучеше като втория етаж. – Имаме около тридесет минути, докато трябва да сме там. Вземи си шибания душ и се преоблечи.
– По дяволите – промълви той и погледна телефона си, докато го вадеше от джоба. – Трябва да тръгвам. Но ще се видим, малка танцьорке – каза той с намигване, след което излезе обратно от вратата и тръгна по коридора.
Малка танцьорка? О. Прикрих лицето си с две ръце. Той ме беше видял да се въртя като идиот. Силно се надявах да не го видя отново. Просто исках да живея живота си, без да привличам вниманието към себе си. Оставях онзи живот – този, в който хората ме виждаха и се сгушваха, докато се смееха и ме поглеждаха – зад гърба си. Не исках да давам на никого тук муниции, за да ми се подиграва. Да бъдеш невидим не можеше да е толкова трудно.
Освен ако не се опитваш да говориш с момчетата, гений, помислих си аз. Отидох до вратата, затворих я и я заключих. Следващия път, когато исках да направя нещо като да се въртя в кръг, трябваше първо да затворя вратата.

КРИТ

Тази вечер имахме концерт в Лайв Бей. Това беше клуб в града, който привличаше както туристи, така и местни жители. През последните две години се бяхме превърнали в любимци на публиката, така че трите вечери седмично, които свирехме в клуба, се равняваха на четиристотин и петдесет долара за всеки от нас. Лайв Бей, заедно с бара, в който свирехме на един час път във Флорида, и друг клуб в Мобил, Алабама, и двата седмични концерта, позволяваха на всеки от нас да изкарва по над хиляда долара на седмица само с изпълнения.
Грийн, най-добрият ми приятел и бас китарист в групата ни Джакдаун, и аз деляхме един апартамент. Въпреки това при нас винаги преспиваха хора. Бяхме едно семейство. Така беше, откакто започнахме това нещо. Освен по-голямата ми сестра, Триша, нямах друго семейство, всъщност. Животът ни вкъщи беше гаден, когато растяхме. Сега Триша имаше съпруг, Рок, и трите деца, които бяха осиновили. Тя успяваше да дойде в четвъртък вечер, за да ме слуша как свиря, но това беше всичко. Преди тя не пропускаше нито едно мое представление.
Но аз го разбирах. Бях добре с това. Най-накрая тя имаше семейството, което винаги беше искала, и беше щастлива. Това беше достатъчно. Беше дяволски добра майка и тези деца имаха късмет, че сега е тяхна.
Имахме добро шоу, въпреки че Триш не беше там. Но червенокосата, която бях решил да доведа вкъщи тази вечер, ме дърпаше за ръката и се нуждаеше от внимание. Не бях пил достатъчно и бях потънал в мислите си, вместо да се съсредоточа върху циците и, а тя толкова искаше да я забележа. Аз вече я бях забелязал. Това беше една от причините тя да се върне при мен.
– Пренебрегваш ме – изсумтя момичето, изпъвайки устните си, които бяха боядисани в наситено червено. Харесвах червените устни. Още една причина тя да е с мен.
– Спокойно. Има лесен спусък след концерт – обади се Грийн от шофьорската седалка към нас. Знаеше колко се дразня от прилепчиви и нуждаещи се момичета. Исках просто да са готови и лесни.
– Просто се уверявам, че не е променил решението си – отвърна момичето.
– Когато си променя мнението, любов, ще го разбереш – казах и, след което се наведох, за да вкуся от червените и устни. Те имаха аромата на бонбоните, които беше смукала по-рано, и на бира.
Беше добър вкус. Исках още малко.
Грийн се ухили от предната седалка, когато колата спря.
– Виждаш ли, той е много забавен, ако просто го оставиш – каза той.
Прекъснах целувката и излязох от колата. Бях готов за питие и музика. И много хора. Имах нужда от тълпа.
– Всички ли идват? – Попитах Грийн, докато протягах ръка на момичето да я хване. Тя бързо се измъкна от колата и се вкопчи в мен.
– Вероятно вече са тук – отвърна той. Групата обичаше да преспива у нас във вечерите, когато свирехме в Лайв Бей. Държехме отворена врата за всички съседи. Тъй като всички те бяха колежани, никога не се оплакваха. Идваха и се присъединяваха към партито.
– Как се казваш? – Попитах момичето на ръката ми.
Погледнах я надолу, за да видя стиснатата бръчка на устните и. Беше ми казала и по-рано, но тогава не ми беше пукало. Все още не бях сигурен, че ще прекарам нощта с нея. Сега исках да знам. Не се чуках с момиче, ако не знаех името му.
– Жасмин – отвърна тя и преметна червената си коса през рамо.
Изглежда, че Жасмин е малко темпераментна с тази своя червена коса. Обикновено ми беше забавно, но не и тази вечер. Бях нервен.
Музиката вече звучеше, когато тръгнахме нагоре по стълбите. Нямаше съмнение, че идва от нашия апартамент. Мати, барабанистът ни, винаги грабваше бързо едно или три момичета и напускаше клуба, след като свършеше концертът ни. Но в повечето случаи той стигаше пръв до апартамента, ако жените му не го забавяха.
– Изглежда, че партито вече е започнало. Ще се оттегля по-рано и ще си намеря място за учене – каза Грийн, докато забавяше ход до мен.
Грийн почти беше приключил с обучението си по право. След шест месеца щеше да се яви на адвокатски изпит. Гордеех се с него, но също така знаех, че скоро нещата ще се променят. Той нямаше да може да се занимава с право и да живее така, както живеехме ние. Той рядко оставаше за партитата. Винаги бягаше, за да отиде да учи. В крайна сметка щях да го загубя, но исках да успее.
– Отсега нататък трябва да преместим партитата при Мати – казах аз, като се чувствах виновен, че Грийн трябваше да напусне жилището му, за да може да учи.
Грийн поклати глава.
– По дяволите, не. Този тъпак никога не почиства, а апартаментът му е малък като дявол. Освен това нека не се бъркаме в едно хубаво нещо. Стигнал съм дотук, като съм го правил по този начин. Работи.
Откакто бяхме деца, Грийн беше умният. Този, който винаги се жертваше. Той правеше нещата да се случват. Но някак си аз винаги бях в центъра на вниманието. Не ми се струваше справедливо.
– Просто кажи думата, когато искаш да промениш това – казах му, после погледнах към затворената врата на апартамента, покрай който минавахме.
Усмивка се появи в ъгъла на устните ми. По дяволите, това момиче беше очарователно да се върти из апартамента си. Никога не бях виждал толкова дълга и гъста коса, която беше толкова тъмна, че беше почти черна. И тези нейни очи бяха шибано невероятни. Дори не бях сигурен какъв точно беше цветът им. Изглеждаха като лешникови, но ми напомняха на скъпоценни камъни. Определено бяха поразителни.
Въпреки че беше облечена с торбести панталони и още по-голяма тениска, можех да видя извивките под тях. Гадно беше, че ще трябва само да си представям как изглеждат в действителност, защото не се докосвах до това. Невинността, която струеше от това момиче, беше гъста. Тя едва успяваше да формулира думи, за да ми говори.
Шибана прелест, това беше тя. А аз не се занимавах с очарование. Никога.
Ръката на Жасмин се плъзна надолу по дънките ми и докосна топките ми.
– Обичам да смуча – прошепна тя в ухото ми.
– Добре. Можеш да ми покажеш колко много, веднага щом влезем в стаята – казах ѝ и посегнах към дупето и.
Явно това беше цялото уверение, от което се нуждаеше, защото тя започна да разкопчава дънките ми, преди да стигнем до вратата на апартамента ми. Грийн се обърна назад, за да ми каже нещо, и видя, че ръката ѝ е заета с дънките ми. Той се засмя и извърна очи, след което влезе в апартамента ни, който вече беше пълен с няколко от момчетата, които живееха наоколо, и с няколко местни, с които редовно се забавлявахме. Разбира се, имаше и много момичета. Просто в случай, че Жасмин не се справи.

Назад към част 2                                                                   Напред към част 4

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!