Глава 15
Настоящ ден
ЕВА
Стоях пред църквата и гледах към тържествените лица на семейството и приятелите. Да застана там, за да могат всички да ме гледат, не беше това, което исках да направя. Исках да се свия на кълбо до ковчега пред мен и да плача като бебе. Всичко това изглеждаше толкова несправедливо. Бях го правила и преди. Стоях пред тълпа от облени в сълзи лица и говорех за мъжа, когото бях обичала, но който ми беше отнет.
Сега отново стоях там. От мен се очакваше да говоря. Да кажа нещо за мъжа пред мен. За този, на когото бях поверила живота си. Този, към когото се бях вкопчила и разплакала, когато разбрах, че ще бъда самотна майка. Този, за когото знаех, че никога няма да ме изостави. Сега той си беше отишъл.
Погледнах към Джереми, който стоеше с костюм и вратовръзка и ме наблюдаваше внимателно. Той все още беше там. Нямаше да ме остави. Все още го имах. Той ми кимна мълчаливо и знаех, че ако поискам, ще се качи там и ще ме държи за ръка, докато правя това. Държах погледа си върху него, докато отварях уста, за да говоря. Да го видя там щеше да ми даде силата, от която се нуждаех, за да продължа.
– В живота човек никога не очаква да загуби тези, които обича. Не планираме да застанем пред приятелите и семейството си и да говорим за някого, който е означавал света за нас. Но това се случва. Боли. Никога не става по-лесно. – Спрях и преглътнах буцата в гърлото си. Джереми направи крачка към мен, а аз поклатих глава. Щях да се справя и без него. Трябваше да го направя.
– Не ни е обещано утре. Баща ми ме научи на това, когато бях малка и не разбирах защо мама не се прибира вкъщи. После, когато изгубих момчето, с което мислех, че ще остарея, този факт ми беше напомнен още веднъж. Животът е кратък. – Отклоних поглед от Джереми. Не можех да го гледам, докато говорех за Джош. Виждайки болката в очите му, само накарах сълзите, които изгаряха очите ми, да парят по-силно.
– Имах късмета да разбера какво е безусловна любов. Имала съм я два пъти в живота си от двама различни мъже. Те ме обичаха до деня на смъртта си. Ще държа това близо до себе си до края на живота си. Само се надявам останалата част от света да има същия късмет като мен. – Задните врати на църквата се отвориха и аз спрях да говоря. Светът около мен сякаш се движеше на забавен ход.
Сините очи на Кейдж се втренчиха в моите, докато стоеше в задната част на църквата. Не бях очаквала да го видя днес. Не очаквах да го видя отново. Не бях готова да се изправя срещу него. Особено не днес.
Ръката на Джереми ме обгърна и го чух да ми шепне нещо, но не успях да се съсредоточа върху думите му. Смесицата от емоции в очите на Кейдж ме държеше замръзнала. Бяха минали шест месеца, откакто бях виждала болезнено красивото му лице. И още по-дълго, откакто бях обгърната от ръцете му. Той беше най-голямата лъжа в живота ми. Мислех, че той е единственият. Грешах. Знаех, че в живота се дава само един такъв, а когато Джош умря, отпадна и шансът ми да бъда обичана напълно.
– Хайде да седнем. – Думите на Джереми най-накрая се чуха. Той се притесняваше за мен. Аз обаче щях да довърша това. Появата на Кейдж Йорк нямаше да ми попречи да завърша това. Той вече ме беше спрял от толкова много неща. Нямаше да му позволя да контролира и това.
– Няма да мине ден, в който да не мисля за баща ми. Споменът за него ще остане прибран близо до сърцето ми. Един ден ще мога да разкажа на дъщеря си всичко за нейния дядо. Какъв добър човек е бил той. Колко много щеше да я обича. Никога няма да си лягам вечер с чувството, че не съм обичана, защото бях обичана от един от най-великите мъже, които съм познавала. – Ръката на Джереми се стегна на кръста ми. Погледнах надолу към диамантения пръстен на лявата си ръка и гърдите ми се стегнаха. Татко беше изпитал такова облекчение в деня, в който Джереми беше сложил този пръстен на пръста ми. Беше се притеснил, че ще остана сама, когато той си отиде. Джереми го беше избавил от този страх.
– Обичам те, татко. Благодаря ти за всичко – прошепнах в микрофона.
Джереми ме придърпа близо до себе си, като остана моя опора, докато се връщахме към местата си. Не можех да погледна Кейдж отново. Не и сега. Нямаше грешка, че съм бременна. Щом излязох иззад подиума, той щеше да го види. Щеше да знае.
Щях да му кажа. Само че не точно сега. Първо трябваше да скърбя. Исках да седя в къщата си и да си спомням за баща ми. Не исках да се занимавам с Кейдж и неговата реакция на бременността ми. Или дори дали той ще реагира на бременността ми. Може би щеше да му олекне, че Джереми се е намесил и е предложил да бъде не само мой съпруг, но и баща на детето ми. Не бях сигурна къде се намира главата на Кейдж тези дни. Има ше достатъчно време да се отдръпне от мен. . …от нас.
– Искаш ли да изляза първи, да натикам Кейдж в ъгъла и да се разправя с него? – Прошепна в ухото ми Джереми, когато пасторът започна последната молитва. След това щяхме да излезем навън, за да погребем баща ми. Когато видях как спускат Джош в земята, бях паднала на колене. Дали щеше да е също толкова трудно да видя как спускат татко? Имах време да се сбогувам с него. В крайна сметка бяхме заедно. Бях се примирила със смъртта на татко, но не и с тази на Джош. Татко не беше откъснат от мен.
– Не съм готова да се изправя пред него, но дори и да не ме обича вече, не мисля, че ще се опита да се приближи до мен точно сега. Той не би го направил. Може би просто е тук, за да изрази последната си почит и да си тръгне. Ако ме види в този вид, може да го накара да избяга.
Джереми се намръщи и погледна към задната част на църквата.
– Не мисля, че той ще избяга. Той е забелязал, че си бременна. Лицето на пича е бледо.
О, Боже. Не и днес. Не днес. Не исках да говоря с Кейдж за това днес. Ще го направя утре.
– Може би трябва да отидеш да поговориш с него. Кажи му, че ако иска да говори с мен, трябва да изчака до утре.
– Мисля, че това е добра идея. Ще се срещнем навън – прошепна той, докато се изправяхме. Той бързо се отправи към задната част, преди всички останали да излязат навън към гробището зад църквата.
КЕЙДЖ
Тя беше бременна. Боже мой. Тя беше бременна. Гърдите ми бяха толкова стегнати, че не можех да си поема дълбоко въздух. Насилвах кислорода в дробовете си, докато се взирах в предната част на църквата. Задната част на главата на Ева, докато тя говореше с пастора. Трябваше да стигна до нея. Това бебе беше мое и този диамантен пръстен на ръката и не ме устройваше.
– Отвън. Трябва да поговорим – каза Джереми, като спря пред мен и кимна към изхода. Ръцете ми се свиха от двете страни. Това беше шибанякът, който щеше да се ожени за моята жена и да ми отнеме детето.
– Не знам дали да останеш насаме с мен е много умна идея за теб – изръмжах, откъсвайки очи от тила на Ева, за да мога да се втренча в Джереми.
– Това е погребението на баща и, Кейдж. Разбирам, че си забелязал корема на Ева, но трябва да помниш, че това е най-тежкият ден в живота на Ева.
Той беше прав. Проклет да е. Успях да кимна и да потуша гнева, който се търкаляше под повърхността. След това го последвах навън. Той продължи да върви, докато не се озовахме на паркинга и далеч от тълпата, която вървеше към гробището.
– Няма да ти позволя да вземеш това, което е мое.
Джереми пъхна ръце в джобовете си и изпусна уморена въздишка.
– Тя си мислеше, че ще видиш корема ѝ и ще избягаш. Казах и, че няма да го направиш. Предполагам, че съм бил прав.
– Тя си мислеше, че ще избягам? Откъде, по дяволите, и хрумна тази идея? – Не само че не ми вярваше, че няма да и изневеря, но и че не ми вярва да искам това, което е мое. Нима изобщо не ме познаваше?
Джереми вдигна очи, за да ме погледне директно.
– Защо тя трябва да мисли различно? Минаха шест месеца, Кейдж. Тя не е чула и дума от теб. Какво трябва да мисли?
А, по дяволите, не. Той не може да ми вменява тази глупост. Той беше този, който идваше след мен с пистолет и ми казваше никога повече да не се приближавам до нея. Не че ме спря. Ева ми каза, че е приключило с нас… Точно това ме спря.
– Тя приключи с това. Дадох и това, което искаше. Тя не ми се довери. Дори не ме остави да и обясня.
Веждите на Джереми се вдигнаха, сякаш беше изненадан от думите ми.
– Наистина ли, Кейдж? Това е, което искаш да кажеш? Защото момичето, с което си се занимавал, не беше просто Ева. Това беше Ева, изпаднала в дълбока депресия и скръб, защото гледаше как баща и се разболява все повече с всеки проклет ден. Тя се занимаваше с факта, че той ще умре. Това е момичето, с което си разговарял онзи ден. Не с онази Ева, която беше сигурна в любовта ти. Нейните емоции бяха проклета объркана бъркотия. Никога повече не се опита да се свържеш с нея. Просто си тръгна.
Мразех го.
Мразех това, което казваше.
Мразех колко шибано прав беше той.
– Това бебе е мое – казах аз, исках да чуя как го признава. Нямаше как да е негово. Ева не би спала с него или с някой друг толкова скоро след раздялата ни, за да е вече толкова бременна.
– Никой не казва, че не е твое. Тя дори ще ти каже, че е твое. Тя каза на баща си, че е твое. Тя просто има нужда да и дадеш един ден. Позволи и да скърби днес. Позволи и да се сбогува с баща си. Утре тя ще говори с теб. Тя е готова.
Тя щеше да говори с мен. Тя носеше моето бебе.
И носеше неговия шибан пръстен на ръката си.
– Защо носи твоя пръстен?
Джереми премести краката си и за първи път, откакто бяхме излезли, изглеждаше нервен.
– Помолих я да се омъжи за мен. Тя каза „да“. Аз я обичам. Обичам я още от детството ни.
Бях го видял от самото начало. Бях се чудил за това, но нямах нищо против, защото тя не го виждаше по този начин. Тя го обичаше като брат. Което все още ме объркваше защо са заедно. Дали защото тя беше бременна?
– Няма да ти я дам.
Раменете на Джереми се сковаха от думите ми.
– Това е нейно решение. Не е твое.
– Ще се боря за нея и за нашето бебе. Тя ме обича. Може да е забравила, но дълбоко в себе си знае. Това, което имаме. … то е завинаги. Тя и аз. . Ние сме завинаги.
Джереми поклати глава и погледна назад към тълпата, която се събираше около прясно изкопания гроб.
– Понякога, Кейдж, болката е твърде дълбока. – Той не ме погледна. Обърна се и тръгна към Ева. Раменете и се бяха свили и леко се подръпваха, докато плачеше в носна кърпа. Искаше ми се да бъда там, за да я прегърна. Да я успокоя. Но тя не ме искаше. Не и сега.
Щях да се уверя, че тя отново ще ме иска. Щях да прекарам остатъка от живота си, за да се уверя, че тя отново ме иска. Това обаче щеше да почака до утре. Стоях там и я гледах как се обляга в ръцете на Джереми, как слага една бяла роза върху ковчега на баща си и го спускат в гроба. Продължих да стоя там, докато тълпата бавно започна да си тръгва. Чаках. Чаках, докато тя вдигна поглед и накрая се предаде и обърна очи към мен.
Главата и се наклони настрани, докато ме изучаваше. Оттук можех да видя объркването в тях. Тя си мислеше, че съм продължил напред. Погледът ми падна върху корема и, докато ръката и почиваше върху него. Диамантът улавяше слънцето и ми се присмиваше, докато седеше над детето ми. Нашето дете.
Утре. Утре щях да говоря с нея.
* * *
Лоу ми донесе една бира и седна срещу мен. За щастие тя не изпълзя в скута на Маркъс. В момента не бях в настроение да ставам свидетел на чуждото щастие. Бях си прецакал нещата.
– Не мога да повярвам, че е бременна – каза Лоу за трети път, откакто влязох през вратата и обявих, че Ева носи моето бебе.
– Гадно е, че не ти е казала, когато е разбрала – каза Маркъс, поклати глава и се приближи до Лоу, за да я прегърне.
– Тя не е разбрала точно когато е била в добро състояние на духа. Тя и Кейдж се бяха разделили, баща и беше болен… . Искам да кажа, че трябва да и е било тежко. – Лоу щеше да я защити. Донякъде се изненадах, че не се разстрои заради мен.
– Бременността обърква хормоните ти. През голяма част от времето не мислиш ясно. Тя те прави емоционална и много уязвима. След това комбинирай това с емоциите от това да гледаш как баща ти бавно умира от рак. Не мога да си го представя. Наистина не мога да си представя. Тя трябва да е била пълна бъркотия.
Е, ебаси. Сега се чувствах още по-зле, а не бях мислил, че това е възможно. Вече я бях изпратил в ръцете на друг мъж. Беше загубила баща си и плачеше на рамото на друг мъж. Аз я бях загубил. Не… Не. Нямаше да мисля така. Никога нямаше да мога да оправя всичко това, но можех да я спечеля обратно.
– Поне ще си на седем часа път и няма да ти се налага да я гледаш с него. Разстоянието ще помогне, мисля – каза Маркъс и отпи още една глътка от бирата си.
– Няма да се върна – отвърнах аз. Не можех да си тръгна сега. Ако си тръгнех, щях да я загубя завинаги. Какво щеше да струва животът ми тогава? Без Ева не ми пукаше за бъдещето ми.
– Кейдж, не можеш да мислиш така. Трябва да се върнеш. Помисли за бъдещето си…
– Бъдещето ми няма значение, ако Ева не е в него. – Прекъснах Лоу. Нямах намерение да слушам как трябва да завърша училище. Беше ми омръзнало да слушам тези глупости. Бях изгубил Ева, защото бях напуснал. Ако бях там, нищо от това нямаше да се случи. Сега тя нямаше да носи проклетия пръстен на Джереми, а щеше да носи моя.
– Но този семестър почти свърши – каза Лоу и седна на ръба на дивана, сякаш беше готова да ме моли да завърша училище.
– Имам 4,0, Лоу. Ще си взема изпитите онлайн и това ще е всичко. Няма да се връщам там. Ще взема студентски заем и ще се прехвърля в Южния за есенния семестър. Трябва ми този следващ семестър, за да се съсредоточа върху Ева.
Лоу изпусна дълъг дъх, който накара бретона да се размърда на челото и, след което седна обратно на гърдите на Маркъс.
– Това ли наистина искаш да направиш?
– Да.
– Но…
– Отпусни го, бебе. Ако аз бях на негово място, щях да направя същото. Неговото бъдеще е Ева и тяхното бебе. Понякога мечтите се променят. Неговите се.
Погледнах Маркъс Харди и осъзнах, че това може би е първото мъдро нещо, което някога е излизало от устата на пича.
Назад към част 16 Напред към част 18