Глава 12
Престън
Аманда ме избягваше и аз щях да я оставя. Някой от нас трябваше да бъде достатъчно силен, за да ме спре да я нараня. Тя беше осъзнала това и беше сложила сериозен край на всяко взаимодействие между нас. Не я видях, след като ме остави да стоя там и да я гледам как си отива от „Лайв Бей“, до часа по математика следващата седмица. Когато влязох в стаята, веднага я намерих. Беше се заобиколила с хора и седеше в задната част на класната стая, вместо на мястото близо до предната, където беше седяла миналата седмица.
Умно момиче.
Седнах отпред и не я погледнах. Тя само щеше да ме разсее. Кретенът, който миналата седмица беше гледал в деколтето и, днес беше зад нея. Исках да проверя и да се уверя, че не се е навел зад нея. Трябваше да държи погледа си настрана.
Борех се със себе си дали да се обърна и да я проверя, или да задържа вниманието си върху дъската, когато телефонът ми завибрира в джоба. Измъкнах го и видях името на Джими да мига на екрана. Това беше телефонът за спешни случаи, който бях дал на брат ми. Беше след девет сутринта. Той би трябвало да е на училище. Нещо не беше наред. Грабнах учебниците си и побързах да изляза от класната стая.
– Джими? – Отговорих, когато излязох в коридора.
– Мама не се прибра снощи, а Дейзи има много силна треска. Имаше я цяла нощ и аз използвах студени парцали на главата ѝ и ѝ дадох малко тиленол, но тя продължава да се покачва. Тя не иска да яде и сега просто плаче много тихо.
По дяволите. Тръгнах да бягам към паркинга.
– Добре, отиди да вземеш още студени парцали и ги сложи върху кожата и. Накарай я да отпие малко ледена вода и ѝ кажи, че съм на път.
Мразех майка си. Тя нямаше никакви родителски качества. Ако нещо се случеше на Дейзи заради нейната небрежност, щях да я убия.
– Брент, иди да донесеш малко ледена вода – нареди Джими. – Аз ще донеса още студени парцали.
– Скоро ще бъда там. Погрижи се за нея. Обади ми се, ако и стане по-зле.
– Ще се обадя – увери ме Джими, след което затвори.
Отключих джипа и дръпнах вратата в същия момент, в който чух Аманда да вика името ми. Погледнах назад и я видях да тича след мен.
– Престън, чакай, какво става? – Попита тя с панически глас.
– Семейни неща. Трябва да тръгвам – отвърнах аз. Не ми харесваше да бягам от нея, когато тя просто се държеше мило, но Дейзи имаше нужда от мен.
Запалих джипа, а вратата откъм страната на пътника се отвори и Аманда скочи вътре. Ах, по дяволите.
– Манда, нямам време за това. Трябва да тръгвам.
Тя кимна.
– Да, трябва – съгласи се тя. – Тръгвай.
– Тогава излез от джипа ми – отвърнах разочаровано.
– Не, никога не се притесняваш и не се тревожиш. Никога. Нещо не е наред и имаш нужда от помощ. – Беше права, но нямаше да я заведа в ремаркето на майка ми.
– Манда, моля те…- прекъсна ме звънът на телефона ми. По дяволите.
– Какво? – Попитах, включвайки джипа на задна скорост. Нямах време да споря с една упорита жена. Малката ми сестра имаше нужда от мен. Сега не беше моментът да се тревожа за гордостта си. Какво от това, че Аманда ще види къде съм израснал? Защо ми пукаше? Не беше като да се опитвам да я впечатля.
– Тя отпи от водата, а после повърна – каза Джими. Стегнатостта в гласа му ми подсказа, че е уплашен. Това не беше нещо, с което децата трябва да се сблъскват. Джими трябваше да бъде възрастният на единадесет години и това ме вбесяваше.
– Добре, дръж кърпите студени и ги дръж върху нея. Ще дойда след пет минути.
– Добре, ще го направим – отвърна той и затвори.
Пуснах телефона в скута си и натиснах газта, когато излязох на пътя.
– Сложи си предпазния колан, Манда.
С ъгъла на окото си видях как тя се закопчава.
– Какво става? Кой беше това? – Тя също започваше да се паникьосва.
– Беше брат ми. Другият ми. Той е на единадесет години. Дейзи, по-малката ми сестра, е болна, а майка ми, за съжаление, не се е прибирала цяла нощ. Джими и Брент казаха, че и е много горещо и не иска да яде или да пие. Тъкмо я накараха да отпие малко вода и тя повърна.
– О, Боже – отвърна тя. – Добре. Тя ще се оправи. Трябва да я закараме в болницата. Тя има температура, така че повръщането звучи като симптом на високата температура. Дай ми телефона – нареди Аманда и посегна към него, преди да успея да го подам.
– Какво правиш? – Попитах.
– Обаждам се на брат ти – отвърна тя, докато нервно дъвчеше ноктите си.
– Здравей, Джими, това е Аманда. Аз съм приятелка на брат ти. Слушай, отиди във фризера и вземи всичкия лед, който имаш. Отиди и го разтрий по челото на Дейзи, по бузите и, по устните ѝ и дори нагоре-надолу по ръцете и. Охлаждането и е много важно.
Завих по пътя, който водеше към караваната, което мразех толкова силно. Караваната, която дори Маркъс не беше виждал. Аз не водех хора тук. Но точно сега бях изключително благодарен на Аманда, че дойде след мен и скочи в джипа ми. Не бях толкова уплашен с нея тук. Тя беше нервна. Можех да го разбера по тона на гласа ѝ и начина, по който си гризеше ноктите, но се владееше. Не се чувствах сам. За първи път в живота си не се чувствах сам.
– Добра работа. Да, ще се разтопи бързо, защото тя е гореща. Дръж го върху нея. Не, всичко е наред, Джими. Тя ще бъде добре. Почти сме там. Ще я закараме в болницата и ще и дадем лекарствата, от които се нуждае. Всичко ще бъде наред.
От нищото се появи стягане в гърдите ми. Докато слушах как Аманда успокоява брат ми, ми се искаше да я придърпам в прегръдките си и да се разплача. Колко проклето лудо беше това? Това момиче ме превръщаше в луд.
Спрях до караваната и си напомних, че единственото, което има значение, е да закарам Дейзи в болницата. Това, че Аманда е видяла това място, нямаше значение. Тя можеше да си мисли каквото си иска.
Аманда отвори вратата, преди да съм паркирал джипа, и се затича през двора към вратата на караваната, без да ме изчака. Тръгнах след нея.
Тя не почука, а влезе и извика името на Джими. Той изтича във всекидневната точно когато влязох в караваната. Погледът му премина от Аманда към мен, после отново към Аманда.
– Тя се върна тук – каза и той.
Аманда не огледа мястото с отвращение, както очаквах. Изглежда не забелязваше нищо друго освен Джими, след когото бързаше да тръгне.
– Здравей, Аманда – каза Брент, като ни погледна от мястото си до Дейзи. Беше заледил ръцете и с лед, точно както Аманда им беше казала.
– Здравей, Брент. Вършиш наистина добра работа – похвали го тя, след което отиде до леглото и докосна главата на Дейзи. Дейзи я погледна със стъклени очи и захлипа.
– Ще се оправиш – увери я Аманда и погледна към мен.
– Вземи я. Да вървим – каза тя и се отдръпна.
Вдигнах я и я притиснах до гърдите си. Тя се сви в мен, вместо да лежи безсилно в ръцете ми, и този малък факт ми помогна да облекча страха си. Тя не беше летаргична. Това беше добре.
– Хайде, момчета. Вие двамата се качвайте в джипа – нареди тя и тръгна пред мен, за да ни отвори вратите.
След като стигнахме до джипа, Аманда премести Джими отпред. Тя пропълзя отзад, след което протегна ръце.
– Дай Дейзи на мен. Ще я вържа при себе си и ще я държа. Ти можеш да караш това нещо по-бързо от мен.
– Добре – съгласих се аз. Дадох и Дейзи, която тръгна с готовност. Тя не познаваше Аманда, но подобно на момчетата беше готова да и се довери напълно. Това беше онова нейно ангелско лице. Беше невъзможно някой да прилича на Аманда и да не можеш да и се довериш.
Заобиколих джипа и се качих вътре. За секунди ускорихме към болницата.
– От колко време е с температура, момчета? – Попита Аманда, като се огледа в тях.
– Снощи се почувства топла и каза, че я боли гърлото. Дадох и малко тиленол и я сложих да си легне. След това цяла нощ се мяташе и въртеше и плачеше. Кожата и ставаше все по-гореща и по-гореща – обясни Джими.
Очаквах Аманда да ме попита защо майка ми не се е прибрала. Или дали са се опитали да и се обадят. Но тя не го направи. Вместо това кимна.
– Е, вие двамата свършихте наистина добра работа, като се грижехте за нея. Никой друг не би могъл да се справи по-добре.
Ако малката ми сестра не беше болна и свита в скута и, щях да хвана лицето на Аманда и да я целуна. Тя нямаше представа колко много се нуждаеха тези момчета от някой, който да ги утвърди. Те никога не бяха получавали това от никого освен от мен. Нейната похвала за тях означаваше повече, отколкото тя можеше да си представи.
– Трябваше да се обадя на Престън по-рано – каза Джими с победена въздишка.
– Ти направи точно това, което мислеше, че трябва да направиш. Грижеше се за нея, докато не разбра, че има нужда от лекар. Това е всичко, което всеки друг би знаел, че трябва да направи – каза му Аманда.
Закарах джипа до вратата на спешното отделение и паркирах. Ако искаха, можеха да ми кажат да се преместя, но аз първо щях да вкарам Дейзи вътре.
Аманда ми я подаде и аз я поведох направо през вратата.
Медицинската сестра на рецепцията ме погледна с обичайния раздразнен поглед, който получавах, когато се появявах с някое от децата. През годините бях идвал няколко пъти.
– Запишете се, моля – каза тя.
– Това е спешен случай. Температурата и е много висока – обясних аз.
– Това е спешното отделение. Всички тук имат спешни случаи, уверявам ви. А сега се запишете, моля. – Отегченият тон на жената ме вбеси.
– Тя се нуждае от лекар сега. Не мога да я сложа на земята и да я запиша – тя е твърде болна, за да стои. – Опитах се да не изръмжа, но тази жена ме притискаше.
– Запишете се – повтори тя.
Кръвта ми започна да кипи.
– Какъв е проблемът? – Гласът на Аманда прекъсна следващите думи, излезли от устата ми, което вероятно беше добре.
– Всички трябва да се регистрирате и да заемете място. Изглежда той не може да разбере това.
Ръката на Аманда обгърна ръката ми в мълчаливо предупреждение, след което се обърна и тръгна към медицинската сестра, която излизаше от комплект двойни врати.
– Здравей, Диана. Можеш ли да отидеш да кажеш на д-р Майк, че съм тук и че имам много болно момиченце, което трябва да види абсолютно възможно най-скоро?
– Да, разбира се. – Медицинската сестра погледна назад към мен, докато държах Дейзи, и ме насочи към нея. – Вървете с мен.
Аманда и се усмихна с благодарност.
– Много ти благодаря, Диана. Наистина се притесняваме за нея. През последните няколко часа тя е с висока температура.
Медицинската сестра кимна и побърза да отвори обратно вратите. Аманда се приближи до мен.
– Аз ще бъда точно зад теб. Ще отида да проверя момчетата и да ги настаня в чакалнята, а след това ще се върна.
– Не са записани или регистрирани – каза дамата зад гишето, която беше решила, че няма да се върна там, докато се изправяше.
Медицинската сестра се намръщи на жената.
– Всичко е наред. Ще се погрижим да получим необходимата информация. Аманда е племенница на д-р Майк.
Поне веднъж в живота си бях благодарен за социалния статус на Аманда Харди в този град.
– Благодаря – казах и, преди да последвам медицинската сестра обратно.
Аманда
Не мисля, че някога през живота си съм била толкова уплашена. Да запазя хладнокръвие не беше силната ми страна. Обикновено избухвах в пристъп на сълзи, когато нещата ставаха трудни. Но като видях паникьосаното лице на Престън, нещо в мен се раздвижи. Той имаше нужда да бъда силна, така че аз изведнъж станах силна. Това беше най-странното нещо. Знаех, че има нужда от мен, и исках да бъда до него. След това видях Дейзи и моята собствена паника се повиши, но успях да остана спокойна. Знанието, че всички те се нуждаят от някой, който да им помогне, ме накара да се държа като възрастен.
Оставих Джими и Брент пред телевизора с газирани напитки и пакетчета чипс, които бях купила от автомата, след което се върнах да намеря Престън и Дейзи.
Диана чакаше на бюрото, когато влязох, и подписваше някакви документи. Извадих късмет, че тя излезе от вратата точно когато имах нужда някой да ме разпознае. Ходех на църква с Даяна още от малка. Тя се срещаше и с много по-младия полубрат на майка ми, когато бяха в гимназията. Сега работеха заедно. Дразнех чичо Майк за това винаги, когато имах възможност.
– Ела с мен. Свързахме я с интравенозна терапия и вече правим изследвания. Майк пъхна глава и я прегледа, докато отиваше да зашие травма на главата. Ще се върне, но от бързия си поглед смята, че е стрептококова инфекция. Доста лош случай, но тя ще се оправи. Сега чакаме резултатите от теста за стрептококи. Веднага щом разберем, ще започнем антибиотиците чрез интравенозно приложение.
Влязохме зад завесата и открихме Престън, който се разхождаше в краката на леглото, докато Дейзи спеше спокойно. Той спря и ме погледна.
– Здравей.
– Здравей – отвърнах аз. – Чичо Майк мисли, че е стрептококова инфекция. Тя ще се оправи. Седни и спри да се разхождаш.
– Ще се върна след няколко минути, за да проверя. Трябва да отида да помогна за шинирането на една кост – каза Диана, преди да изчезне зад завесата, която ни отделяше от останалите пациенти.
– Не знам как да ти благодаря достатъчно. Ти просто…- Той направи пауза и поклати глава. – Когато я видях в това легло, толкова крехка, се ужасих. Но ти се справи с всичко. След това дойдохме тук и ти и осигури възможно най-доброто обслужване.
– Радвам се, че успях да помогна. Спешните случаи обикновено не са нещо, с което се справям добре, но днес просто знаех, че трябва да я заведем на лекар. За щастие, аз съм роднина на такъв.
Престън ме погледна за миг, а след това малка усмивка докосна устните му за първи път днес. Бях толкова щастлива да видя тази усмивка.
– Ти си невероятна, а дори не го знаеш.
Лицето ми се затопли и аз сведох глава. Не бях невероятна, но като чух Престън да го казва така, както го мисли, се надявах на нещо, което знаех, че не мога да имам. Бях там, когато той имаше нужда от някого. Той се чувстваше благодарен. Не ме беше намерил изведнъж за привлекателна и не ме беше пожелал. Това бяха две различни неща и аз трябваше да го помня.
Завесата се отдръпна и чичо Майк влезе вътре. Тъмнокафявата му коса беше късо подстригана, но отпред беше разрошена, което се удаваше само на момчета, които изглеждаха като него на трийсет и четири години.
– Ето го моят любим Харди. – Чичо Майк се разсмя, когато влезе в стаята. Това беше любимата му шега. Особено сега, когато мразеше баща ми. Обичаше да се подиграва на Маркъс, че аз съм любимецът.
– Здравей, чичо Майк. Тя ще се оправи ли? – Попитах.
– Да. Момичето има стрептококи. Тежък случай. Нуждае се от постоянно наблюдение и грижи. Ще се оправи след около трийсет и шест часа антибиотик, но е наистина важно да я наблюдавате и да и давате много течности, както и да я карате да яде на малки количества, щом започне да се чувства добре. Тя е заразна, така че трябва да я държите далеч от другите деца, ако е възможно. Най-голямата заплаха е, ако те ядат или пият от същите съдове, които тя е използвала. След като взема около двадесет и четири часа антибиотици, тя вече няма да е заразна.
Кимнах, после се пресегнах и стиснах ръката на Престън. Пръстите му се преплетоха през моите и той отвърна на стискането. Погледът на чичо Майк падна върху съединените ни ръце, преди да се върне към картата пред себе си.
– В момента ще разпечатам рецептите и. Искаме да я задържим тук още малко, за да и вкараме първия кръг антибиотици чрез интравенозно приложение, преди да си тръгнете.
– Да, разбира се. Благодаря ви, докторе – отвърна Престън.
Чичо Майк погледна Престън.
– Тя твоя дъщеря ли е? – Попита той, като премести погледа си към мен, а след това отново към Престън.
Той си мислеше, че Престън има дете. Нищо чудно, че се държеше странно, когато се държахме за ръце.
– Не, сър. Е, да. Дейзи е малката ми сестра. Грижа се за нея, когато майка ми има нужда от мен.
Чичо Майк сякаш се отпусна малко.
– Това е ужасно мило от твоя страна. Повечето момчета на твоята възраст не биха били толкова отговорни към по-малък брат или сестра.
Престън не отговори. Това го караше да се чувства неудобно. Не знаех много за майката на Престън, но знаех, че караваната и е мръсна и че е избягала и оставила децата си сами вкъщи в продължение на дни. Това беше достатъчно, за да знам, че децата разчитат много на Престън.
– Благодаря ти, че я видя толкова бързо. Длъжница съм ти – казах му и отидох да го прегърна набързо.
Той ме придърпа плътно към себе си и прошепна в ухото ми:
– Внимавай с този – след което пусна ръката си и кимна за последен път на Престън, преди да излезе от стаята ни и да затвори завесата след себе си.
Обърнах се обратно към Престън.
– Тя ще се оправи. – Този път се усмихнах с облекчение и се приближих, за да обгърна Престън с ръце. Той може и да не искаше, но аз имах нужда да го прегърна. Беше толкова разстроен, а сега всичко беше наред. Имах нужда от тази прегръдка.
Назад към част 13 Напред към част 15