Глава 11
Той не беше облечен в дънки и карирана риза. Дори и близко не беше. Вместо това, панталоните му бяха тъмносиви и вероятно струваха повече от месечната заплата на майка ми. Бялата риза с дълги ръкави, която носеше, беше ежедневна, ръкавите бяха навити до лактите, а горното копче беше разкопчано. Сякаш току-що се беше настанил удобно след дълъг работен ден.
Не само изглеждаше скъпо, но и миришеше скъпо.
И всичко това, в комбинация с факта, че той живееше живота, за който аз мечтаех, ме накара да се почувствам малко замаяна. Не очаквах да го видя. Как е разбрал за този бал, не ми беше ясно. Но не ми пукаше. Всичко, което ме интересуваше, беше, че той беше тук.
– Пуншът – му казах. – Алкохолът е в пунша.
– А, значи крият хубавото – отговори той.
Подадох му чашата си.
– Това е домашна ракия, като дизелово гориво. Внимавай, скъпи приятелю. Бъди предпазлив.
Той се засмя, взе чашата ми и изпи всичко, сякаш алкохола беше вода от кладенец. Без да се мръдне. Предполагам, че само защото беше богат, това не му отнемаше тенесийския дух.
– Ще си взема още едно – му казах. – Можеш да вземеш това.
– Това е тайна, която всички знаят, или някои я откриват по трудния начин? – Попита той.
– Всички знаят. Просто се правят, че не знаят. Боящи се от Бога баптисти и така нататък.
Той изпи още една чаша и аз отидох да си налея. Прозрачните пластмасови съдове не бяха достатъчно големи. Когато се върнах, да, той беше там.
– Ти си тук? – Изказах очевидното, но ми се струваше като въпрос и затова го казах така.
Той се усмихна.
– Изглежда така.
Вдигнах чашата до устните си и отпих дълго. Опитах се да скрия усмивката си, но беше трудно. Той ме караше да се чувствам щастлива. Сякаш имаше надежда или вълнение в бъдещето ми. Сякаш бях нова, а не чаках на рафта.
– Забелязах листовките из целия град, когато бях тук онзи ден, за да си купя кексче. Реших, че може да имам късмет и да си тук. А майка ти, тя нямаше да е.
Този път аз се разсмях. Дори не се опитах да скрия забавлението си.
– Майка ми може да е трудна за избягване.
Той се замисли за момент, после обърна глава към мен.
– Опитвам се да разбера защо все още не си с някой мъж.
Този път аз се усмихнах.
– Не искам да съм.
– Има ли някаква причина?
– Всички остават тук. Никой не си тръгва. Всички остават. Аз не искам това.
– А какво искаш? – Попита той.
Мислех, че е очевидно. Исках да напусна това място. Но вместо това казах следното:
– Искам да знам името ти.
Той се засмя и протегна ръка.
– Хейл Кристофър Джуд III – отговори той. – Ще ми направиш ли честта да танцуваме, Сами Джо Нокс?
Той ме изненада, като знаеше пълното ми име. Нямах време да го обмисля в главата си, както исках. Звучеше богато. Сякаш беше важен човек.
Плъзнах ръката си в неговата и пръстите му обгърнаха моите с нежна сила. Хареса ми това. Накара ме да се почувствам като негова и осъзнах, че да съм на Хейл Кристофър Джуд III не звучеше никак зле. Звучеше по-скоро като приказка. Не виждаш нощта в светлината. Това е нещо, което трябва да запомня.
Той ме поведе към дансинга, където ръцете му намериха талията ми и останаха там, сякаш заявяваше правата си върху мен. Положих ръцете си на раменете му и наведох глава, колкото да срещна погледа му. Имаше красиви очи. Очи, които те поглъщаха и те привличаха в себе си, и веднъж попаднала там, всичко останало изглеждаше неподвижно, а на мен това ми харесваше.
– Кога навършваш деветнадесет?
Попита той, докато започна да ни движи в ритъма на музиката, телата ни се люлееха така, че се докосваха, като мигли, които галят бузата.
Той знаеше на колко години съм. Знаеше името ми. Как? Как го знаеше? Човекът е идвал в града едва три пъти и то само за да спре в пекарната. Никой тук не изглеждаше да го познава. Хвърлих бърз поглед наоколо, за да видя дали някой ни наблюдава, и осъзнах, че почти всички ни гледат. Не защото го познаваха. Точно обратното. Той беше непознат. Богат непознат, който в момента ме държеше в прегръдките си, а всички знаеха, че искам да напусна Мултън, и тълпата чакаше да види дали ще избягам тази вечер и никога няма да се върна на това място. Колко глупава мисъл. Исках да избягам, но не бягах с мъж, когото дори не познавах.
– Как знаеш името и възрастта ми?
Устните му се извиха в ъглите. Той ми се измъкна с невинно повдигане на рамене. Не изглеждаше да пасва на светския мъж, който танцуваше пред мен.
– След като те видях за първи път в пекарната, разпитах. Притеснява ли те това?
Не, не точно. Но исках да знам кой е бил разпитан. Помислих да проуча повече, но по някаква странна причина не го направих.
– Десети август – отговорих му.
Той изглеждаше замислен.
– Имаш ли планове за колеж?
Искаше ми се да се разсмея на този въпрос. Майка ми работеше в пекарна. Как очакваше да си позволя колеж? Нямах дори кола.
– Не, ще работя в пекарната, докато… – И не довърших изречението.
– Докато? – Той нямаше да ми позволи да оставя въпроса висящ.
– Докато не успея да избягам оттук.
Музиката се промени и песента забави темпото. Той сложи ръка на кръста ми и ме привлече по-близо до себе си. Тялото му се притисна към моето. Исках да остана така.
– Как планираш да избягаш? – Гласът му се превърна в нисък, дрезгав шепот и аз се разтреперих от звука, приятно и продължително тръпнене по гърба ми, което продължи и след думите, които той изрече.
– Не знам – отговорих му. Да му кажа истината щеше да прозвучи зле. Да му кажа, че единствения реален план, който имах в момента, беше да намеря мъж, който да ме отведе оттук, звучеше отчаян. Можеше да си помисли, че ще забия ноктите си в него и ще го използвам за бягство. Истината беше, че щях да си тръгна сама, ако можех.
– Мисля, че знаеш – отговори той.
Погледнах през рамото му, за да скрия изражението си. Не бях добра в скриването на мислите си. Погледът ми се спря на Джейми и Бен, които сега стояха прегърнати и разговаряха далеч от дансинга. Ръката на Бен беше на лявата ѝ буза, а Джейми се вслушваше във всяка негова дума. Нещата щеше да се наредят за тях. Може би Джейми не искаше да започне живота си по този начин, но тя обичаше Бен и това беше достатъчно. За някои това не беше достатъчно. За мен любовта не беше достатъчна. Но за тези двамата щеше да бъде, защото споделяха една и съща мечта, едни и същи желания. Едни и същи очаквания и страхове.
– Не те наричам лъжец – каза той, навеждайки се нежно към ухото ми. – Виждам интелигентността в очите ти. Мислила си за това в продължение на години. Вероятно откакто си била достатъчно голяма, за да разбереш, че искаш нещо повече. Затова знам, че имаш план.
Нещо в него ме караше да искам да му разкажа всичко. Дори ако това можеше да го накара да избяга от мен и Мултън. Не беше като да исках да го хвана в капан. Не исках да замина с първия мъж, който се появи. Погледнах назад към Бен и Джейми. И аз исках същото. Интимността да имаш някого до себе си. Да знаеш, че си желан и обичан.
– Не е точно план. По-скоро е мечта. Надежда, която искам да разкрия. – После отново го погледнах в очите. – Искам да се влюбя. Не в някой от момчетата тук, а в някой, който иска да пътува по света. Някой с по-големи амбиции от това да си построи къща с бяла ограда и да ражда деца, докато матката му не изпадне.
Това беше истината и той се разсмя, без да отговори нищо на изявлението ми. Песента свърши и започна една бърза. Той провря ръката си в моята и ние напуснахме дансинга. Бях наясно, че всички ни гледат. Чувствах се неловко, но не трябваше да е така, ние не се крадяхме, за да изчезнем.
И двамата изпихме по чаша пунш и напрежението ми малко се облекчи. Той ме попита за работата ми в пекарната, за сестрите ми и за майка ми. Пуншът ме направи разговорлива. Или може би бяха нервите ми. Не бях сигурна кое от двете. Вероятно трябваше да изпия още едно.
След като отговорих на всичките му въпроси, той стана и ми благодари за танца. После си тръгна. Нищо повече. Нито обещание да се видим отново. Нито целувка. Нито прегръдка. Нито намигване. Хейл Кристофър Джуд III просто си тръгна.