Глава 16
Не съм сигурна какво точно очаквах. Но не беше това. Заведение за хамбургери на границата между Алабама и Тенеси определено не беше това, което имах предвид, когато си представях къде ще ме заведе Хейл Кристофър Джуд III на среща. Добре беше, че не бях прекалено елегантно облечена. Но предполагам, че мислех, че ще избере някое хубаво заведение за стекове. Например All Steak в Кълман. Винаги бях чувала колко е добро и някои от приятелите ми бяха ходили на срещи там. Когато се обличах тази вечер, All Steak беше моята надежда, където мислех, че Хейл ще ме заведе.
Това място не беше All Steak.
Скъпият аромат на кожа в Мерцедеса на Хейл ме наведе на мисълта за кънтри клубове и луксозни неща. Дори и това да беше единствената ни среща, исках да запазя спомена за това усещане. Заведението за бургери имаше червени пластмасови сепарета с линолеумови маси, които изглеждаха така, сякаш не са били обновявани от 1970 г. На стената висяха плочи, а по радиото пускаха Lean On Me. Той беше развълнуван и щастлив да е тук.
Хейл ме изненада още повече, като поръча чийзбургер с картофи. Не изглеждаше като човек, който би ял нещо толкова мазно. Аз избрах месото, защото в места като това то винаги е най-доброто в менюто. Той отпи от содата си, което също не си представях, че би пил, тъй като Хейл ми се струваше човек, който пие скъп бурбон или бренди. Като онези, за които чета в книгите.
– Планираш ли да ходиш в колеж? – Попита той, навеждайки се назад в евтиния си пластмасов стол, избледнял от слънцето в ъгъла.
– Аз… – И тогава спрях.
Това беше въпрос, който не бях очаквала.
Предполагах, че има някаква диплома от частен колеж с бръшлян по стените и студенти, които носят пуловери и шапки. Честният ми отговор нямаше да го впечатли, но аз не бях от хората, които лъжат.
– Не. Не можем да си го позволим. Мили, по-голямата ми сестра, сама си плати училището по козметика. Сега е фризьорка. Но аз не искам да правя това.
Мразя да си подреждам косата, камо ли тази на други хора. И няма работа, която да ми плаща пълната такса за обучение, освен може би танцуване на пилон, което би ми позволило да завърша за четири години.
Хейл се разсмя. После кимна с глава.
– Съгласен съм, ще ти трябва добре платена работа, за да завършиш колежа.
Честно казано, бях обмисляла танцуването на пилон. Веднъж. Но реших, че това не е за мен. Майка ми щеше да умре от срам и просто не можех да ѝ причиня това. Да не говорим, че баща ми щеше да се обърне в гроба си. Познавах едно момиче, което го правеше в продължение на една година. Тя излетя от пилона, завъртя се като хеликоптер и събори цялата първа редица. Бакшишите ѝ за онази вечер възлизаха на 1200 долара, а тя си счупи само глезена. Това е прекрасна история.
– И какъв е твоя план? – Попита ме той.
Това беше още по-не впечатляващ отговор. Защо не можехме да говорим за нещо друго? Моето бъдеще не беше това, което си представях, че ще обсъждаме. Може би нашия вкус за музика или местата, на които искахме да отидем? В неговия случай – местата, на които е бил.
– Засега ще работя в пекарната. После един ден ще се появи подходящата възможност и ще я използвам.
Ще напусна този град. Не знам как, но ще го направя. Засега обаче ще чакам.
Той млъкна. Изпих глътка от сладкия си чай и се зачудих дали отговора ми не е бил достатъчно добър. Дори да трябваше да си намеря друга работа, за да спестя пари, щях да напусна Мултън.
– От колко време искаш да напуснеш Мултън?
– Откакто се помня – отговорих. – Може би и от по-отдавна.
Тогава той се наведе над масата.
– Мисля, че имам една идея. Нещо, което да обмислиш. Не очаквам да вземеш решение веднага.
Сърцето ми заби толкова силно в гърдите, че го чувах в ушите си. Идея да напусна Мултън? Исках да кажа „ДА“ веднага, но изчаках да продължи, преди да се съглася на нещо.
– Имам пентхаус в Манхатън, за който съм ти споменавал. Моята домакиня се пенсионира поради напреднала възраст. Беше ѝ твърде трудно да поддържа всичко. Търся някой, който да живее там, да се грижи за мястото, да го поддържа чисто и да го подготвя с храна, когато идвам в града. Може да е в кратък срок и повечето пъти е в най-кратък срок. Харесвам нещата да са чисти и подредени по всяко време. Не позволявам на служителите да приемат гости в дома ми. Не ми харесва натрапчивостта на това. В противен случай работата е проста. Не е много изискваща, освен ако не съм в града и не реша да забавлявам гост, което правя често, както виждаш. – Той направи пауза и ме погледна за момент. – Интересува ли ви? Намира се в Манхатън. Това ще бъде приключение.
Думите не ми идваха. Загубих ги. Това не беше това, което очаквах. С кексчетата и флиртуването си мислех, че той иска да излезе с мен. Но той търсеше нещо друго. Въпреки че това беше моя изход от Мултън.
Погледнах наоколо в ресторанта и тогава разбрах, че той ме е довел тук с причина. За да не си направя погрешна представа. Интереса му към мен и плановете за бъдещето ми бяха, защото бях на интервю за работа и досега не знаех за това. Всичко това имаше смисъл и аз се усмихнах. Той беше изтънчен и изискан. Аз не бях. Не можеше да ме покани в своя свят като някой, с когото излиза.
Но това беше шанса на живота ми.
– Заплатата ще бъде хиляда долара на седмица плюс храна и настаняване. Ще купуваш хранителни продукти с кредитна карта, която ще ти дам, и храната ти ще бъде покрита. Предлагам и здравна застраховка на всички служители.
Боже мой! Аз печелех само осемстотин долара на месец.
Той чакаше да отговоря. Да дам някакъв отговор. Всичко, което успях да направя, беше да кимна с глава, защото бях в шок.
– Това значи „да“, нали? – Попита той с усмивка на лицето, а аз отново кимнах и той бързо зададе следващия въпрос.
– Е, кога можеш да се преместиш?
Колко скоро мога да се преместя? Да напусна Мултън и да се преместя в Манхатън. Боже мой! Боже мой! Боже мой! Сънувам ли? Да не би да е подправил месото? Намръщих се и намерих думите.
– Това сън ли е? Ще ми откраднат ли органите? Ще ме продадат ли за секс робство?
Смехът му се усили и начина, по който очите му засияха, беше красив и странно мрачен. Хейл беше станал мой шеф. Нищо повече. Той ме наемаше да работя на място, което посещаваше само за кратко. Трябваше да запомня това.
– Не е сън, Сам – отговори той, изненадвайки ме, като съкрати името ми. – Това е много реално. Възможност.
Ущипах се, за да се уверя. Малката остра болка беше облекчение.
– Тази седмица. Мога да замина тази седмица.