Глава 17
Бях у дома час по-рано отколкото мама ми беше казала. След бизнес вечерята се прибрахме с колата до моя дом, той ме изпрати до вратата, даде ми номера си, взе моя и каза, че ще се свърже с мен до понеделник, за да уреди пътуването ми.
Очевидно нямаше целувка и цялата флиртуваща и заинтересована атмосфера, която бях усетила от него при предишните ни срещи, беше изчезнала напълно. Сега той беше много професионален и делови.
Когато влязох, чух мама в кухнята. Обикновено по това време на нощта тя вече беше в леглото. Тъй като аз бях навън, тя нямаше да заспи. След като ѝ разказах за новата си работа, се чудех дали изобщо ще заспи. Всъщност не бях сигурна как ще реагира. Щеше ли да се радва, че съм намерила начин да видя света, или щеше да се разстрои, че напускам дома, сама, за да отида в Ню Йорк? Във всеки случай щях да замина. Просто не исках да я разстроя. Исках да се радва за мен.
– Той не ме покани на среща, защото се интересува от мен по начина, по който си мислиш.
Тя сгъна кърпата в ръцете си, остави я до мивката и после ме погледна.
– Така ли?
Аз кимнах.
– Иска да ме наеме като домакиня в апартамента си в Манхатън. Има няколко апартамента по целия свят и жената, която работеше в този, се пенсионира. Заплатата е хиляда долара на седмица плюс стая, храна и здравна застраховка.
Ето, казах всичко.
Мама издърпа стол от масата и седна с уморена въздишка.
– Ще заминеш, нали?
Това не беше въпрос. Беше просто приемане. Без никакво вълнение.
– Това е моя изход, мамо. Моят шанс да живея друг живот. Мога да спестя пари и после може би да отида в колеж или с тази препоръка да си намеря друга работа, когато дойде времето. Това е средството за постигане на тази цел. Без да има мъж, свързан с това.
Тя поклати глава.
– Ето тук грешиш. Има мъж, свързан с това.
– Да, но той е моя шеф. Заведе ме в един ресторант, мамо. Нищо особено. Говорихме за работа и той ми обясни, че когато е в града, ще посреща гости, а аз трябва да поддържам чистотата и да се грижа за запасите от храна. Това беше всичко. Каза също, че идва само няколко дни в месеца.
– Женен ли е? – Попита ме тя.
Поклатих глава.
– Не. – Честно казано, не бях сигурна. Не носеше пръстен, но това означаваше ли нещо?
– Има ли приятелка? Годеница?
– Възможно е, вероятно, не знам. Говорихме само за работата ми и това е всичко. Той не споделя лични неща с мен.
Мама си прекара ръка по лицето и за момент седяхме там, без да говорим. Реалността, че приемам тази работа и си тръгвам, се настаняваше в нас двете.
– Смятам, че си пораснала и не мога да ти кажа друго. Искаш да напуснеш това място и това е билета ти за измъкване. Но запомни тези думи: Никой мъж не наема момиче с твоята външност, за да му чисти къщата и да му готви. Той ще иска повече. Може би не сега, но ще иска. И ти ще трябва да вземеш това решение. Просто знай, че тук е твоя дом и когато имаш нужда да се върнеш, вратата винаги ще е отворена.
Това беше дома ми. Момичетата, макар и да ме влудяваха, бяха част от мен завинаги. А Хенри беше сърцето ми. Щяха да ми липсват всички. Особено мама. Но да живееш в сигурност и винаги с разум, не беше начина да преследваш мечтите си. Мечтите бяха страшни. Това трябваше да е страшно.
– Знам, мамо.
Тя кимна с глава, въздъхна и се изправи на уморените си крака.
– Откакто беше малка, знаех, че ти ще си тази, която ще ме напусне. Това лице е спирало трафика и е привличало вниманието през целия ти живот. Ти не го виждаш и не го усещаш, но г-н Хейл го вижда. Не забравяй това. Той е мъж, а ти си красива. Отвътре и отвън. Не позволявай това да се промени, Сами Джо.
Станах, за да намаля разстоянието между нас. Сълзите замъглиха погледа ми и мама ме прегърна.
– Обичам те – казах ѝ, докато първата сълза се стичаше по бузата ми.
– И аз те обичам.
Стояхме така дълго време. Бъдещето ми се разиграваше в главите ни, представяхме си как ще бъде в Ню Йорк съвсем скоро. Как ще се промени живота ми и как ще се приспособя. Знаех, че мама е изпълнена с притеснения и страхове. Ще ѝ се обаждам всяка седмица и ще я държа в течение. След известно време тя няма да се тревожи. Ще види, че мога да се справя, че всичко ще бъде наред.
Тя вярваше, че Хейл е привлечен от красотата ми. Мама не осъзнаваше, че около него имаше красиви жени с класа и пари. Той можеше да излиза с модели и наследници. Аз не бях най-красивото момиче на света. Но беше невъзможно да убедя майка ми в това. Затова се примирих. Знам, че това беше бизнес споразумение. Привличането ми към Хейл щеше да изчезне с времето, или поне така се надявах. Не трябваше да се привличам от шефа си. Това щеше да доведе до сърдечна болка. В Манхатън нямаше да се откроявам, както очевидно правех в Мултън. Около мен щеше да има красота и богатство. Щях да съм просто себе си. Очаквах това с нетърпение.
Но щеше да ми липсва този дом. Майка ми, сестрите ми, брат ми, Джейми, Бен и дори пекарната бяха част от мен. Най-голямата част от това, което бях и което щях да стана в бъдеще. Това място ме беше изградило от нулата и сега щях да го оставя зад себе си. Вместо да танцувам от радост, се чувствах тъжна и тревожна, че си тръгвам. Защото знаех, че ще ми липсва всичко. Да остана тук беше изключено. Исках повече и трябваше да отида да го взема.
Знаейки, че винаги мога да се върна у дома, успокояваше болката ми и ми даваше кураж да направя това от самото начало. Не бягах. Просто вървях напред. Към живот, за който си струваше да се пише, и може би щях да го направя. Да пиша за това. Да документирам пътуването си. Един ден да го споделя с децата си. Ще оставя следа в този свят и в замяна този свят също ще остави следа в мен. Ще се хвана с две ръце, ще се наслаждавам на пътуването и ще видя какво ще се случи с времето. Татко винаги казваше, че не дестинацията е важна, а пътуването. Моето пътуване беше на път да започне. Или вече беше започнало?