Глава 2
Миризмата на ягодови кексчета изпълваше въздуха в пекарната и караше стомаха ми да къркори. Жадувах, но не можех да вкуся. Мама щеше да ме плесне по ръката. Тя можеше да разбере кога искам да докосна някое. Вътре в кекса имаше пресни ягоди, а глазурата беше направена от крема сирене. Домашно приготвено, а не от кутията. Бях гледала мама да ги прави много пъти. Винаги исках да оближа лъжицата, но никога не ми се удаваше възможност.
Беше след два часа, а аз още нямах смелост да попитам мама дали мога да отида на концерта. Все чаках да я хвана, когато не е толкова заета, но тя работеше през по-голямата част от деня, потеше се и се напрягаше в кухнята, пропускаше обяда, за да не изостава. Нямаше подходящ момент да я попитам. Мама не можеше да спре.
Звънецът над вратата иззвъня, като ме изтръгна от погледа ми към кекса. Бързо се изправих от стола и поставих усмивката си в позиция за поздрав. Дъхът ми застина съвсем леко, докато разглеждах мъжа пред себе си. Беше висок и също така красив, а освен това се обличаше и миришеше скъпо. Можех да усетя скъпотията му над кексчетата и това говореше много. Мъже като него не влизаха тук, не в пекарна в Мултън, Алабама.
– Здравейте – казах весело аз. – Имаме пресни ягодови кексчета, които току-що излязоха от фурната. Има и топли ябълкови тарталети и боровинкови мъфини с боровинки, които дойдоха от фермата, направо от полето на Мейбъл Ричардс.
Въпреки че обикновено казвах на всеки, който влезе в пекарната, какво имаме на разположение, се чувствах глупаво да му го кажа. Той не изглеждаше като човек, който би ял нещо от тези неща. Представях си, че пие шампанско, яде хайвер или нещо подобно.
– О, и имаме бананов хляб с ядки. Нов е и не съм го яла, но майка ми никога не прави нищо от нулата, което да не е просто съвършено вкусно. – Трябваше да добавя това и да прозвучи още по-глупаво. А това беше доста глупаво.
Погледът му спря да сканира малката пекарна и след това се спря върху мен. Очите му бяха зелени. Около тях ясно бяло. Не онова тъмнозелено, което почти изглежда кафяво, а светлозелено, като светлина върху трева. Такива, които те карат да искаш да се взираш право в тях, докато те гледат право в теб. За много дълго време или за вечни времена, или за всяко едно от двете беше добре.
– Какво предлагаш? – Когато попита дълбокия му глас, беше плътен като уискито, което бях опитала с Бен онзи път. Беше го измъкнал от личния тайник на баща си.
– А? – Това беше всичко, което излезе от устата ми.
Гласът на този мъж беше опияняващ. Дори звучеше скъпо, казвам ви. Не знаех, че хората могат да звучат скъпо. Сякаш имаше злато в стомаха си или нещо подобно.
На устните му се появи усмивка и аз се улових, че му отвръщам с усмивка. Обзалагам се, че пълната му усмивка беше нещо друго.
– Какъв сладкиш предлагаш да опитам? – Той се повтори и о, човека се опитваше да поръча. Разтърсих глава, за да я прочистя, след което погледнах надолу към чакащите там кексчета.
– Ягодовите кексчета са вкусни. Искам да кажа, хм, мисля, че са. Миришат толкова хубаво, имат пресни ягоди и си представям, че вкуса им е наистина приятен.
– Ще взема три – отговори той.
Излъгах го. Той щеше да ги хареса.
– Добре – казах аз и посегнах към една кутия, преди да нахлузя пластмасовите ръкавици. Трябваше да ги носим, когато докосваме храната.
– Сервирате ли кафе? – Попита той.
Кимнах.
– О, да! Имаме прясна кана. Ще ви донеса едно голямо, ако искате?
– Благодаря ви – отвърна той.
Искаше ми се да му отвърна с поглед, но задържах вниманието си върху задачата си, стараех се да не изпусна нищо.
– Майка ти ли е собственик на заведението? – Гласът му прекъсна концентрацията ми и аз едва не изпуснах кексчетата.
– Майка ми? – Повторих, след което се засмях леко. – Не, майка ми просто работи тук. Сигурно би искала да притежава място като това. Щеше да е много добра в това.
Поставих кутията с кексчетата на плота, а след това поставих кафето му до нея.
– Това ще бъде седем долара и петдесет и два цента. – Сложих салфетки върху кутията и глуповато се усмихнах от притеснение.
От пачка с големина на юмрук той извади банкнота от десет долара и я подаде през плота.
– Запазете дребните – каза той.
Това бяха два долара и четиридесет и осем цента, които той оставяше за бакшиш. Защо, за Бога, би направил това? Започнах да говоря, когато той отвори кутията и извади прясно изпечен кекс. Миризмата попадна в носа ми и аз вдишах дълбоко, той взе салфетка и кафето си в ръка и беше готов да провери мнението ми.
– Ако е толкова добро, колкото казваш, че е, със сигурност ще се върна скоро. – След това той се обърна да си тръгне някак бавно. Кутията му с другите два кекса седеше на плота, както беше поставена. Вдигнах ги и след това извиках.
– Забравяш другите си кексчета!
Той спря на вратата и се обърна към мен с усмивка. По лицето му се прокрадна истинска усмивка.
– Купих ги за теб – отвърна той. След това си тръгна. Точно така. Тръгна си, преди да успея да му благодаря.
Погледнах надолу към кексчетата и устата ми започна да сълзи, но не исках да ги изям и двете. Щях да взема един за Хенри вкъщи. Мама може и да не е във възторг от това, но мъжа купи кексчетата за мен. Не съм го молила за това, а Хенри ще ги хареса и това е всичко, което трябваше да знам.
Отворих кутията обратно и извадих един кекс. След това отхапах първата си хапка. Той се разтопи върху езика ми като захар. Пръстите на краката ми се свиха в обувките.
– Сами Джо, какво правиш! – Гласът на майка ми ме стресна, за да се разтреперя. Когато отворих очи, за да я видя, тя ме гледаше с онзи специален майчин поглед, сякаш са хванали непослушно дете.
– Мое е – отвърнах аз, а устата ми все още беше пълна с вкусното лакомство, което държах. – Един мъж току-що купи три и ми остави две. – Завърших да дъвча, като ми се искаше да се насладя на вкуса, останал в устата ми.
– Един мъж какво е направил? – Попита тя, сложила ръце на хълбоците си, докато се тюхкаше.
– Един мъж – казах аз, сочейки към вратата. – Току-що беше тук, току-що. Попита ме какво бих купила, ако зависеше от мен, и аз му казах ягодови кексчета. И тогава той си купи три заедно с едно кафе. Взе едно, каза, че другите са за мен, и излезе през вратата.
Мама въздъхна и поклати глава, след което промълви нещо. Не беше щастлива, но аз ядях кексчето си, така че ми беше трудно да се интересувам.
– Няма да ям и двете. Ще взема другото на Хенри. – Помислих си, че споменаването на Хенри ще я смекчи. Това не я смекчи.
– Не трябва да позволяваш на непознати мъже да ти купуват неща. Мъжете купуват подаръци на жените само, защото искат секс, а начина, по който изглеждаш – тя размаха пръст към мен и се намръщи – можеш да видиш в огледалото прекрасно. Господ е решил да ти даде цялата тази външности и мъжете я забелязват заради това, което искат. Няма нищо общо с теб. И трябва да внимаваш за това.
Бях чувала тази лекция и преди. За мъжете, които ме искат, и за това, че трябва да се предпазя от хищниците наоколо. Татко ме беше предупредил, когато започнах да уча в гимназията. Той каза:
„Ти си прекалено красива за собственото си добро и не бих искал да се налага да застрелям някое момче, защото е забравило, че си мое дете“.
– Той си тръгна, преди да успея да го спра. Мамо, той беше богат. Дори миришеше скъпо. Той няма да се върне тук. Хората тук не приличат на него.
Мама се намръщи и се загледа във вратата.
– Той ще се върне. Погледнал те е. Това е всичко, което му е необходимо, за да се върне. – След това се обърна и тръгна обратно към кухнята.
Не бях сигурна как се чувствам, когато собствената ми майка си мислеше, че всички мъже ме искат. Не вярвах особено, че наистина съм толкова привлекателна, особено за мъж като онзи.