Глава 20
Сградата беше историческа, а извивката на фасадата ѝ се събираше в една точка на улицата. По-скоро в няколко точки, което беше невероятно. Стоях отвън, наблюдавайки тълпите от хора около мен, които се движеха, и гледах нагоре към мястото, което щеше да бъде моя дом, но не можех да видя покрива му. Винаги бях можела да го видя. В Мултън човек виждаше покривите.
– Пентхаусът на г-н Джуд се намира на върха на извивката. Ще ти хареса – каза Уилямс, докато вървеше зад мен, носейки багажа ми. – Ела с мен.
Откъснах погледа си от сградата и като дете се втурнах след него вътре. Уилямс трябваше да въведе код, за да ни пусне по-нататък. Мъж в костюм стоеше на вратата и Уилямс ме представи:
– Това е г-ца Саманта Нокс. Тя ще живее в пентхауса на г-н Джуд. – Мъжът кимна и се отдръпна, за да ни пропусне. Когато стигнахме до асансьорите, бях благодарна, че Уилямс не си тръгна. Не можех да разбера това сама. Ръцете ми трепереха, от вълнение или страх, не бях сигурна кое от двете. Неизвестното ме обграждаше отвсякъде.
Спряхме на единадесетия етаж и вратите се отвориха. Дълъг коридор водеше до двойни врати и Уилямс ме погледна.
– В инструкциите си трябва да имате кода за безключовия достъп, госпожице.
О, да, имах го.
Бързо извадих хартията, която Джейми ми беше отпечатал, и прегледах до края. Цифрите 382650 ме чакаха там. Намерих и погледнах клавиатурата на вратата, а след това зададох въпрос на Уилямс.
– Просто да въведа този номер тук?
– Да, госпожице – беше отговора му.
Така и направих. Въведох го внимателно.
Като по магия, ключалката се отвори с едно щракване и аз отворих вратата за първи път. Гледката беше незабавна. Забравих да вляза вътре и останах да я поглъщам с поглед. Това, което можех да видя от вратата. Само входа беше по-голям от къщата ми в Мултън, може би двойно по-голям.
– Искате ли да влезете? – Попита ме Уилям.
Излязох от замаяността си и влязох вътре, за да може той да ме последва и да остави чантата ми.
– Тук ви оставям, госпожо. Ако имате въпроси, просто се обадете на Фелисити. Тя е истински професионалист в работата си.
Исках да помоля Уилямс да остане. Той беше единствения човек, когото познавах в този град с над осем милиона души, без да броим туристите и другите, но не можех да задържа шофьора. Той имаше работа, други хора да вземе.
– Много ти благодаря, Уилямс. Беше страхотен.
Той кимна, обърна се и ме остави. Затвори двойните врати зад себе си. Отидох да ги заключа, но те се плъзнаха сами и издадоха познатото кликване. Разбрах, че това става вътрешно.
Обърнах се към новия си дом и започнах да се усмихвам, а после се разсмях, докато не се разплаках. Това беше реално, аз бях тук, преживявах всичко това и всичко се беше случило за една седмица. Оставих куфара си там, където Уилямс го беше оставил, и се приближих до прозорците, които се простираха от пода до тавана – за първи път виждах такива. Те обграждаха нещо, което приличаше на хол, и мога да ви кажа, че гледката беше невероятна. Исках да спя точно тук. Да се събуждам с тази гледка всяка сутрин.
Ако сестрите ми можеха да видят това, щяха да припаднат. Беси щеше да полудее. Ако имах фотоапарат, щях да правя снимки и да ги изпращам у дома всяка седмица. Но това беше нещо, за което никога не бях спестявала. Предполагам, че струваха много пари.
На кухненския плот имаше списък за мен. Преминах в съседната стая и открих изцяло бяла кухня с също толкова красива гледка. Единственият цвят в кухнята бяха черните мраморни плотове и кехлибарените осветителни тела на тавана. В средата на острова имаше свежа аранжировка от цветя. До нея лежеше лист хартия. Пристъпих към него и го взех, откривайки това, което Фелисити беше обещала. Всичко, което трябваше да знам. До него имаше плик. Намерих черна карта American Express с моето име, изписано върху нея. Имаше и купчина стодоларови банкноти, които не бяха пари от Монополи. Хвърлих и двете обратно на плота, сякаш бяха запалени или нещо подобно. После се върнах към бележката. Сигурно имаше обяснение.
Знаех, че ще имам карта, но на тази беше изписано моето име, а парите бяха без причина. Бързо прочетох писмото ѝ, поглеждайки само за миг, за да видя за какво говори. Погледнах към бялата люлееща се врата, която водеше към друга секция. Реших, че първата врата вдясно е моята стая.
Парите бяха мои. Първата ми седмична заплата. Взех ги и преброих стодоларовите банкноти, защото мъжа ми плащаше в брой. Намерих това за странно, но не спорих. Предположих, че ще съм отговорна за данъците си. Тъй като той не ги удържаше. Трябваше да попитам Фелисити за това. Нямах представа как ставаше това.
Картата беше за нуждите на пентхауса. Беше на мое име, за да ми е по-лесно да я използвам в магазините. Така и те можеха да водят по-добър отчет за разходите ми за мястото. Това ми се струваше логично. Нямаше да се впускам в никакви луди разходи. Не исках да правя партита в пентхауса.
След като се уверих, че знам всичко, което трябва да направя днес, бавно се запътих към вратата, за да вляза в стаята, която беше моя.
– Свети Боже!
Отново всичко беше бяло. С изключение на кафяво кресло и табуретка, елегантно разположени в ъгъла. Няколко картини в антрацитно сиво висяха перфектно центрирани на стената. Одеялото в ъгъла на леглото беше в същия цвят като картините. Освен това всичко беше много бяло, а от трите прозореца се разкриваше гледка към оживения град. Това беше другата страна на сградата, различна от тази, която бях виждала преди. Стоях и поглъщах с поглед всичко под мен, сякаш този свят не можеше да ме докосне.
В бележката пишеше, че на две пресечки западно оттук има магазин за хранителни стоки. Щях да отида да го потърся. Фелисити беше изброила няколко местни деликатесни магазина и пекарни, които според нея щяха да ми харесат. Бях ѝ благодарна за помощта.
В същата сграда имаше и библиотека, и спа център за наемателите и гостите. Исках да ги намеря и двете. Имаше и баскетболно игрище, което не ме интересуваше, но беше хубаво да знам, че има такова. Върнах се по коридора към входа на балкона. Фелисити каза, че има растения за поливане извън пентхауса.
Когато излязох на открито, не беше като балкона на пентхаус в Ню Йорк. Приличаше на английска градина. Навсякъде имаше растения и цветя. Мебелите за отдих изглеждаха толкова удобни, че човек можеше да спи на тях като на легло. Единственият начин да разбереш, че това не е градина, беше да се приближиш до ръба и да погледнеш гледката под теб. Беше като да имаш най-доброто от двата свята. Не знаех защо Хейл би напуснал това място, защото беше всичко, за което бях мечтала.