Глава 4
Не очаквах да видя Бен и Джейми да влизат през вратата на пекарната на следващата сутрин. Въпреки че беше почти обед, за тях все още беше рано. Бях сигурна, че нощта им е била късна. Исках да чуя какво се е случило, но не и с мама наоколо.
– Здравейте – казах аз, щастлива да ги видя.
Джейми веднага се изказа за миризмата:
– Боже, тук мирише като в рая. Щях да тежа двеста килограма, ако работех тук. И без това се мъча достатъчно. Как работиш в тази пекарна и не напълняваш, е несправедливо, скъпоценно нещо. Джейми винаги се притесняваше за теглото си. Тя не беше дебела, Джейми беше с извивки. Винаги се бореше да свали петнайсет килограма, но аз смятах, че е добре такава, каквато е.
– Ако имаше моята майка, нямаше да напълнееш – прошепнах аз, като притиснах устата си с ръка.
Бен се намръщи и погледна към лимоновите кексчета заедно с боровинковите мъфини. До тях бяха и ябълковите тарталети.
– Жалко, че не ти позволява да ядеш това.
– Не, не е така. Това е подарък от Бога. Ако можеше, щеше да е дебела – възрази Джейми и го плесна по ръката по начин, който изглеждаше не толкова приятелски, колкото „погледни ме“, което беше интересно и интригуващо, признавам.
– Сам не яде достатъчно, за да напълнее. И почти никога не седи на едно място. – Бен се аргументира, сякаш защитаваше теглото ми. Тогава очите му се стрелнаха по мен много бързо. Като сянка или лъч от слънцето, сякаш за да провери дали наистина съм го чула.
Джейми извъртя очи, но изглеждаше малко наранена, раздразнена, може да се каже. Може би четох прекалено много в това, макар че имаше нещо в жестовете ѝ. Нещо, което липсваше на Бен… И аз очевидно също го бях пропуснала.
– Някой ден сама ще си изпека кексчетата. Ще ги ям, докато не стана толкова дебела, че ще се превивам, а после ще се преобърна. – Подиграх се, искайки да разведря настроението, защото трябваше да променя напрегнатостта.
Джейми се засмя:
– Сигурно ще го направиш. Ще се омъжиш за някой мъж от друг щат и ще избягаш да видиш света. Имаш външния вид, просто трябва господин Чудесен да те открие тук. – Тя въздъхна и огледа пекарната. – Не съм сигурна, че ще те открие тук.
– Защо ще се местиш в друг щат? – Попита Бен и изглеждаше раздразнен.
– Защото говори за това още от петгодишна възраст. Тя не иска да живее в двуетажна къща насред Мултън, Алабама, с пет деца и фермер за съпруг. Тя иска приключение. Слушай я! – Джейми ме познаваше добре. През много летни дни се бяхме изтягали на стръмния тревист хълм зад къщата ми и обсъждахме мечтите и желанията си. Бяхме момичета, които искаха да станат жени, забравяйки, че сега е по-просто, когато по-късно няма да е така. Мечтата на Джейми беше точно това, което тя току-що беше казала, че не искам за мен. Чудех се дали Бен знаеше това.
– Няма нищо лошо в Алабама или Мултън – отвърна Бен, звучейки защитно.
– Бен, това не е това, което искам за себе си. Но за другите е напълно нормално. Сега, колкото и да ми се иска да чуя всичко от снощи, не мога да го направя. Мама ще излезе от кухнята и ще ми одере кожата, ако разговарям.
– Нямаш ли обедна почивка? – Попита Бен.
Джейми обаче се изсмя на въпроса му.
– Сериозно, ако не знаех по-добре, щях да се закълна, че никога през живота си не си срещал майка ѝ. Марджалин Нокс не я пуска да си почине за обяд или да пишка.
Джейми беше права. Мама ми носеше сандвич със салата от риба тон или нещо от този род по обяд. Щеше да се наложи да го изям, седейки тук. Нямаше други служители, които да заемат мястото ми, така че не можех да изляза навън.
– Е, можеш ли поне да излезеш след работа? Да си вземеш сладолед или нещо подобно? Джери каза, че няколко души са плували в езерото. Бихме могли да отидем да се срещнем с тях.
Тъй като мама ми отказа снощи, имаше шанс да ми позволи да отида.
– Ще попитам. Вероятно ще мога. Вие елате в четири, за да проверите. Да ми донесеш един костюм за всеки случай? – Попитах Джейми, по-скоро за да кажа нещо, защото знаех, че имам костюм в къщата ѝ.
Вратата звънна и Джейми хвана ръката на Бен, за да го отдалечи от плота.
– Добър ден, деца – каза госпожа Пийбоди, докато се промъкваше вътре в пекарната. Бялата ѝ коса беше прилежно оформена на върха на главата. Жълтата рокля с мотив на слънчогледи беше нейната запазена марка. Това беше облеклото, с което жената беше известна. Бях го виждала достатъчно пъти, за да го запомня.
– Марджалин направи ли от този боровинков коблер? Елрой го обожава. Помислих си, че мога да му занеса малко. Не че никой от нас не се нуждае от него.
– Не, госпожо, не днес. Имаме ябълкови сладкиши. Но ако мама има съставките, сигурно би могла да ти направи един. Може да го вземете по-късно през деня.
Ентусиазирано тя кимна с глава.
– Това би било просто перфектно. Елрой е излязъл да работи на полето и има нужда от сладко лакомство, което да му погъделичка зъбите. Ще направя домашен ванилов сладолед, а този коблер ще свърши работа
– Нека отида да я попитам – казах аз. С усмивка погледнах към приятелите си, които чакаха тихо на известно разстояние. Искаше ми се да си тръгнат, в случай че мама излезе. Тя не обичаше да ме посещават приятелите ми, при това не по време на смяната ми. Но не можех да им кажа да си тръгнат, без да прозвучи грубо или надменно. Бяха ме поставили в неудобно положение.
Втурнах се обратно към кухнята, която не беше много далеч, точно когато мама прибираше няколко горещи хлебчета с канела и стафиди. Надявах се, че тя ще вземе вкъщи един хляб за нас. Хейзъл обожаваше тези неща.
– Мамо, госпожа Пийбоди е тук и иска боровинков коблер. Каза, че господин Пийбоди е харесал последния и тя иска да му купи сладко. Мислиш ли, че можеш да ѝ го направиш? Тя ще се върне по-късно и ще си го вземе.
Мама сложи хлябовете и зачаках. Тя се огледа наоколо и после ме погледна.
– Мисля, че имам това, което ми трябва. Боровинките трябва да се използват. Кажи ѝ, че ще е готово в три.
Мама обичаше да продава. Но повече от това тя обичаше хората да искат храната ѝ. Това я караше да се чувства специална и необходима. Майка ми можеше да пече по-добре от най-добрите в окръга и всички го знаеха. Искаше ми се тя да си има собствено място. Тя ръководеше пекарната, така си беше. Защо нейната собствена да не бъде успешна?
– Тя ще бъде поласкана – казах аз. След това се обърнах, за да побързам да се върна към входа на магазина с надеждата, че мама няма да ме последва.
– Тя каза, че ще ви направи един до три. Хубав и пресен от фурната.
Госпожа Пийбоди плясна с ръце. Усмивката покриваше лицето ѝ.
– Тя е добра, тази Марджалин, най-солидната, която Бог някога е създавал!
Аз се съгласих. Наистина се съгласих. Тя беше строга, но жената беше ценна.
Госпожа Пийбоди кимна на Джейми и Бен, после ми помаха, докато си тръгваше.
– Ще се върна около три. Благодаря ти, скъпа – каза тя.
Когато вратата се затвори зад нея, Джейми се захили.
– Никога не съм виждала жена, която да е толкова щастлива от един коблер.
Повдигнах рамене и след това я информирах:
– Не си яла коблера на майка ми.