Глава 11
Последното нещо, което Хейл беше казал снощи, беше:
– Ще се върна след четиринайсет дни. Тогава ще присъстваме на едно парти и очаквам от теб да се държиш като дама. А не като невръстно момиче от паланките. – А аз не казах нищо в отговор. Сякаш заслужавах тази заповед. Трябваше да прекарам времето си в интернет и да проуча как да се държа правилно. Да работя върху речта си и да обръщам внимание на начина, по който произнасям всяка своя дума. Това беше унизителен разговор.
Когато вратата се затвори зад него, изпитах облекчение, че само ме е целунал по бузата. Не бях в настроение да бъда докосвана от мъж, след като ми беше съобщил, че пълното преобразяване е начина, по който ще остана в Ню Йорк. Знаех, че не се вписвам в лъскавия свят на Хейл, но не съм приела тази работа и не съм се преместила в града, мислейки, че някой ще ме подпечата и ще ме превърне в говорещ робот. А и за какво всъщност служеше неговия контрол? Между нас нямаше никаква привързаност. Нямахме шанс за бъдеще.
След един ден с Езра знаех какво искам. Хейл щеше да остане мой шеф. Но ние никога нямаше да бъдем нещо повече. Сигурно и той можеше да види това. Ако не се интересуваше от привличането или връзката между хората, които в крайна сметка бяхме, може би ставаше дума за личния външен вид? Аз изобщо не го познавах.
За момента се радвах, че го няма. Имах твърде много грижи и почистването на пентхауса не беше достатъчно, за да ме окуражи. Да се обадя вкъщи нямаше да е добра идея. Мама щеше да разпознае разочарованието в гласа ми. Щеше да разбере, че нещо не е наред, и да ме разпитва, докато не си призная. Прибирането вкъщи в Мултън в бъдеще ме караше да се усуквам в заплетени възли. Оставането ми тук щеше да е възможно само ако Хейл ме задържи като служител. Вече не желаех да присъствам на онези партита и стилни събития, за които копнеех. Хейл беше безсърдечен и начина, по който се отнасяше към другите хора, беше нещо, което никога нямаше да приема.
***
През следващите два дни прекарах времето си в града, правейки това, което исках да правя. В случай че времето ми бъде съкратено и той ме уволни, за това, че съм казал „айн’т“, „я“ или „на“. Посетих Емпайър Стейт Билдинг, отидох до Рокфелер Център и до Мемориала на 11 септември. Това ме накара да се разплача и стомаха ми се сви. Всички тези безсмислени смъртни случаи. Никога няма да се примиря с това. Оттам посетих Музея на изкуствата „Метрополитън“ и се разходих из „парка“. Сентръл парк. Опитах различни продавачи на храна и установих, че най-много ми харесват хот-договете.
Да правя всичко това сама не беше толкова забавно, колкото с Езра като мой водач. В края на втория ден се върнах в пентхауса с намерението да си поръчам китайско. Езра стоеше пред вратата ми, сякаш ме очакваше. И да, той все още беше съвършен. Не можеше да се направи на непривлекателен.
– Имала си голям ден ли? – Попита той с усмивка.
Кимнах.
– Да. Беше хубаво. – Вдигнах чантата си от музея на изкуствата. Бях купила на сестрите си няколко сувенира.
– Добре. Мислех да видя дали искаш да вечеряме. Има едно тайландско заведение, което не можеш да пропуснеш. Ходя там поне веднъж седмично.
Не бях сигурна дали ми харесва тайландското или не, което означаваше, че искам да го опитам. Бях самотна и да прекарам вечерта с Езра ми звучеше привлекателно.
– Разбира се, бих искала да ям тайландско. Мислех, че вече ще си тръгнеш. – Зачудих се защо Езра е в града, ако Хейл не пребиваваше в него. Той не изглеждаше да е градски тип човек.
– Тръгнах си, когато той си тръгна. И ще си тръгна на сутринта. Върнах се заради Тай, моята лична зависимост, която ме държи далеч от другите.
Изразът на лицето му говореше нещо друго. Като че ли може би се беше върнал заради мен. Идеята накара сърцето ми да се разтупти. Опитах се да не чета в нея. Имахме само един ден и целувката. Не бях експерт по целувките, но ми се струваше, че са специални.
– Добре, трябва ли да се преобличам? – След това отидох до вратата и натиснах кода, докато чаках отговора му.
– Изглеждаш перфектно – отговори той. – Предпочитам твоите дрехи, но и това не е лошо, на теб всичко изглежда привлекателно.
Бях облечена в един от ежедневните тоалети, които Хейл беше купил за мен. Ограниченият ми гардероб се чувстваше не на място, а и не обичах да изглеждам уникално. Особено докато се разхождах сама. Коментарът на Езра ми беше приятен. Кожата ми стана тръпчива и топла. Не можах да се сдържа да не се усмихна на мъжа.
– Благодаря ти. Ще сложа тази чанта в стаята си и можем да тръгнем.
– Не бързай. Аз не бързам.
Бях гладна от цялото ходене. Хотдогът, който бях изяла, не беше достатъчен. Имах нужда от още, но не му го казах. Не исках да си помисли, че съм гладна, че имам нужда от корито или нещо подобно.
– Къде отиваме? – Попитах, когато се върнах в стаята. Не бях намерила време да си среша косата или да освежа лицето си. Прецених, че ако се погледна в огледалото, ще видя милион дребни неща, които трябва да поправя, а бях прекалено гладна за това.
– Казва се чичо Бунс. Не е голямо туристическо място, което винаги е победа за мен. Както казах, храната е невероятна. Никъде другаде в Щатите не можеш да получиш толкова добра тайландска храна, колкото в „Чичо Бунс“. Опитвал съм, не съм успявал и не съм успявал.
„Чичо Бунс“ не звучеше много тайландски, но откъде да знам? Никога през живота си не бях яла тайландска храна.
– Добре, да отидем да опитаме това място.
– Ще трябва да вземем такси оттук. Ходенето пеша ще ни отнеме един час.
Не бях взимала такси в града. Да хванеш такси звучеше забавно.
– Добре, съгласна съм.
– Аз не се занимавам с модните неща с шофьор, както Хейл прави с колите си. – Това не прозвуча като извинение. Беше изявление без съжаление.
– Искам да изпитам нюйоркско такси – честно отговорих с вълнение.
Той се ухили на коментара.
– Боже, ти си глътка свеж въздух. Не знаех, че имам нужда от това, докато не влязох в „Хейл“ и ти не отвори тази твоя уста.
Лицето ми се зачерви. Искаше ми се да се усмихна като идиот, защото Езра се радваше на компанията ми толкова, колкото и аз на неговата. Наистина вярвах, че ще се върне в града само за да ме види лично. Но се страхувах да си помисля тази мисъл. Той можеше да ме нарани, ако я излъчех навън. Никой мъж досега не беше имал такава власт над мен. Всички те бяха от Мултън, Алабама. Разбира се, бях се заблудила от Хейл и богатството му, но щом го видях такъв, какъвто беше, разбрах, че не е това, което си мислех. Отначало изглеждаше повече. После дойдох тук и той се промени. Това би трябвало да ме притеснява по отношение на Езра. Той можеше да се промени също толкова бързо. Какво всъщност искаше? И кога бях станала толкова изморена? Очевидно се бях втвърдила.
– Ще ми разкажеш ли някога за себе си? Откъде си, защо работиш с Хейл? Какво ще кажеш за фамилията си?
Натисках го, но имах нужда от някаква увереност, че няма да изчезне завинаги. Тогава спокойно можех да позволя на сърцето си да се похлупи, ако знаех, че той ще се върне.
Той замълча за известно време и аз се подготвях Езра да не отговори. Накрая той се обърна и в очите му имаше сериозност, която ме порази дълбоко в себе си. Сякаш беше сам, изгубен и изоставен.
– В миналото съм живял друг живот. Такъв, който сега е мъртъв за мен. Мъртъв за мен и за всички, които познавах. За да те защитя, не мога да отговоря на тези въпроси. Въпросите могат да се превърнат в това, което не искаш. И стават такива много бързо.