Глава 2
Чух гласа му, преди да го видя. Той говореше по телефона си, докато вървеше по коридора от стаята си покрай кухнята. От тона му разбрах, че е по работа. Беше раздразнен и раздразнителен и жестикулираше.
Движейки се бързо, довърших закуската му. Искаше две поширани яйца и салата от зеле, смесена със сушени боровинки и орехи. Не ми се стори много засищаща. Нито пък изглеждаше привлекателно. Радвах се, че от мен не се очакваше да ям това. Моята сладка зърнена закуска с парченца банан щеше да ми послужи добре, както обикновено.
– Не мога да преместя срещата. Имам предварителен ангажимент. Тя е в седем и няма да я пропусна. – Докато се връщаше в кухнята, Хейл говореше в тънкия си, плосък смартфон. Бях приготвила френското му пресовано кафе. Френската преса за щастие беше снабдена с упътване. Никога не бях виждала нещо подобно. Той го взе от ръцете ми, като въздъхна шумно.
– Обядът тук ще е най-доброто, с което мога да се справя. Ще бъда тук в дванайсет, както бяхме планирали. Те могат да се присъединят към мен тук. В противен случай това ще трябва да почака.
Хейл приключи разговора и прибра телефона в джоба си. Той ме поздрави, но това изискваше усилие.
– Добро утро, Сам – каза той със стегната усмивка. Не изглеждаше така, сякаш утрото изобщо не беше добро. Ако ми беше позволил да му приготвя истинска закуска, може би щеше да ѝ се наслади по-добре.
– Ще си взема закуската навън. Къде е вестника? – Попита той, като тръгна бързо към изхода на кухнята.
Грабнах вестника, който бях прибрала от вратата, и вдигнах чинията му, за да го последвам. Чудех се дали това е, което искаше. Някой, който да го обслужва с ръце и крака. Никога не бях попадала на мъж, който има нужда от прислужница. Баща ми щеше да получи шамар, ако беше поискал от майка ми да му слугува. Но аз бях наемен работник. Може би това беше нещо за богатите хора. Трябваше да науча много неща.
Романтичният човек от вчера го нямаше и на негово място имаше… Това. Така или иначе не бях тук за романтика. В някакъв момент щеше да се постави граница. Предполагам, че Хейл я чертаеше сега.
Той седна на масата и аз изчаках, докато се настани на стола си. След това поставих чинията пред него, а хартията – вляво от нея.
– Мога ли да ти предложа нещо друго?
Той погледна храната си, а после мен.
– Това е идеално. Няма ли да ядеш?
– Ядох по-рано тази сутрин, когато се събудих.
Той направи знак към отсрещната седалка.
– Моля, присъедини се към мен, ако желаеш. Не обичам да се храня сам.
Харесваше ми тук, на открито, с енергията на града точно под нас. Може би да чакам и да се храня с Хейл нямаше да е толкова лошо. Тоест, ако той ме искаше тук.
Заех мястото срещу неговия поглед и той веднага проучи дрехите ми.
– По-добре. Много, много по-добре.
Да кажа „благодаря“ ми се стори глупаво, тъй като той беше купил дрехите и знаеше как изглеждат преди това. Фактът, че дрехите ми не бяха достатъчно добри, все още ме притесняваше, но това беше различно. Носех работна униформа. Предполагам, че така щях да гледам на това. Щеше да ми се наложи да се откажа от това. Той може би знаеше какво е най-добро за мен. Все пак тук, в града.
– Не бях сигурна какво да нося, докато работя.
В усмивката му прозираше забавление.
– Избрала си добре. Пробва ли коктейлните рокли?
Предположих, че са от най-луксозните, затова не бях направила нищо повече от това да ги докосна. Страхувах се от етикетите с цените и материите.
– Не – отговорих с поклащане на глава.
– Увери се, че ти стоят добре и че ти харесват. Скоро ще ти трябват.
Ще ми трябват? Той беше готов да ме изведе на публично място? Сърдечният ми ритъм се ускори, а после осъзнах, че може да изпадна в паника, ако го направи. Или ако продължи да говори за това.
– Ще имаш ли среща по време на обяда тук? – Попитах, за да сменя темата. Трябваше да знам колко ще дойдат и какво да подготвя, когато дойдат.
Той кимна.
– Да. За трима.
Добре. Това щеше да ми даде нещо за вършене дотогава. Мразех да се чувствам така, сякаш времето ми е пропиляно.
– Можеш да почистиш спалнята и банята ми. Аз ще остана тук и ще се справя с няколко обаждания. Надявам се, че ще имам миг спокойствие, за да прочета вестника, без да ме безпокоят.
Имаше още нещо, което трябваше да свърша. Не се бях замисляла за това. Трябваше да вляза в настроението на прислужницата. Той ме объркваше с всички тези приказки за партита и модни дрехи. Не можех да си спомня коя съм.
– Добре – казах аз вместо „да, господине“, което едва не се отрони от устните ми. Не бях сигурна, че това ще му хареса много. – Мога ли да ти донеса още кафе? – Попитах.
Той поклати глава.
– Още не. Дай ми около петнайсет минути. Ще бъда готов за още една чаша.
Погледнах часовника си. Изглежда, че той обичаше нещата да се случват по график.
– Ще бъда вътре и ще чистя, ако имаш нужда от нещо.
Той наклони глава, за да погледне. Тези очи бяха нещо друго. Като от списание. Спокойно можеше да стане модел в свободното си време.
– Харесва ли ти тук? – Попита той.
Кимнах.
– Да. Да, харесва ми.
По лицето му се разля усмивка.
– Добре. Харесва ми да си тук. – След това ръката му се протегна напред, за да погали нежно с пръст вътрешната страна на китката ми. – Ти правиш нещата, които са били мрачни, вълнуващи.
Не бях сигурна как точно го правя. Но това ме накара да се усмихна и бузите ми да се нагорещят в руменина, която той забеляза мигновено.
– Радвам се – отвърнах почти без дъх.
Той се засмя и отдръпна ръката си. Побързах да вляза вътре, за да си поема дълбоко дъх и да помисля за това, което беше казал. Хейл беше объркващ човек. Не изглеждаше, че ще стане по-разбираем днес, утре или завинаги. Исках да му угодя, но част от мен се притесняваше да не изгубя себе си по пътя. Докато оправях леглото му и слагах кърпи в банята, си мислех за лукса, който го заобикаляше. Това беше живота, който му подхождаше. Имах нужда да го вкуся, но не бях сигурна, че някога ще принадлежа като него. Както сега, точно сега например, исках да облека скъсани дънки, потник и да си вържа косата на възел. Да я натрупам на главата си. Макар че това нямаше да е подходящо за тук. Не си бях вкъщи и не работех във фермата. Бях там, където винаги съм мечтала да бъда, и трябваше да започна да се старая повече, за да се приспособя и да се оформя към този свят. Ако бях избрала този живот, тогава трябваше да го накарам да работи, независимо от промените, свързани с него. Хейл бе рискувал, като ме бе довел тук, и аз също бях рискувала, като дойдох. Може би това, което щеше да се промени, щях да бъда аз. Малко, но не много. Щях да приемам всичко ден по ден.