Глава 3
– Той е сменил дрехите ти. Хареса ми това, което носеше преди. – Гласът на Езра ме накара да подскоча и да се обърна. Той стоеше на входа на кухнята. Без да се замислям, веднага му отговорих.
– От мен се очаква да изглеждам по определен начин. Чувал ли си някога за униформа? – Макар да излезе малко грубо, комплимента на Езра ме накара да се почувствам добре. Той се усмихна, скръсти ръце на гърдите си, след което се облегна на рамката на вратата.
– Просто мразя да го виждам как го прави. Сега няма нищо лошо в теб. Но той ще те промени, почакай и ще видиш.
Обърнах се обратно към салатата, която приготвях. Той стоеше там като каубой от картина и малко ме изнервяше. Нямаше никакво съмнение, че мъжа е прекрасен. По онзи тексаски каубойски начин. Макар да знаех, че това е само привидно, защото той не беше, а работеше за Хейл.
– Хейл е навън с другия гост.
Той не помръдна. Въпреки че не го гледах, знаех, че Хейл не е помръднал. Имах уши и мъжа беше беззвучен. Той отвърна:
– Знам къде е той. Не бързам да се присъединя към тях.
Езра беше странен и непознат. Нямаше нужда той да се намесва при Хейл. Не бях съвсем сигурна какво има между нас, но този човек беше служител. Би трябвало да го е грижа за това, че разстройва Хейл. И двамата имахме един и същи шеф.
– Защо си тук с мен, когато има среща, в която не участвам? Не трябва ли да си с тях? – Този път се обърнах, за да го накарам да си тръгне по-бързо, макар че разбрах, че той ще направи каквото си иска.
– Не съм много навит на срещите на Хейл. Не е нужно да се чукам с тази.
О, добре, добре. Не знаех какво да правя с този човек. Всеки епизод с него ставаше все по-странно. Искаше ми се да не го харесвам, но имаше нещо в него, което беше привлекателно, привличаше те. Може би това беше личността му. На него не му пукаше за много неща. Или изглеждаше, че не му пука. Вибрацията му беше повече от опасна, а това може да бъде наистина секси.
– Трябва да сервирам предястията. – Вдигнах подноса с тиквичките и тарталетите с козе сирене, които бях направила. Беше рецепта, която Фелисити беше предложила и която изглеждаше достатъчно лесна. Тя ми даваше увереност за ястия, които щяха да отнемат повече време и съдържаха различни съставки. Мислех си за това, когато Езра се приближи към мен, за да вземе подноса от ръцете ми.
– Ще го взема, когато си тръгна.
Това не звучеше като добра идея. Той беше гост на Хейл. Гост и служител? Това ставаше все по-объркващо.
– Е, по-добре аз да го взема. Това е моята работа.
Езра ме изучаваше прекалено внимателно. Прииска ми се да се размърдам и да погледна настрани, но задържах погледа му и му го върнах.
– Страхуваш ли се от Хейл? – Когато ме попита, гласа му спадна. Беше по-нисък и почти заплашителен. Намръщих се и поклатих глава.
– Защо да се страхувам от Хейл?
Цялото му тяло сякаш се отпусна, докато ми връщаше подноса.
– Тогава ти го вземи – отвърна той. После си тръгна без обяснения. Поех си дълбоко дъх, опитах се да го изтласкам от мислите си и да се съсредоточа върху работата, за която ме бяха наели.
Дадох на Езра минута да излезе навън, преди да го последвам с подноса, който бях приготвила. Мислех си какво ще каже мама, как ще реагира на това:
„Господи, това не е достатъчно, за да се нахрани един човек! Направи печено с картофи и сос!“
Усмихвайки се на тази мисъл, взех храната. Само Езра сякаш ме забеляза. Поставих предястията на масата, като погледа му се спря на кожата ми. Погледнах към Хейл, който просто кимна, докато говореше с другия гост. Това беше моето разпускане.
Бързайки да се върна вътре, плъзнах чашата. Фокусът на Езра все още беше насочен към мен. Бях свикнала с погледите на мъжете. Просто не бях свикнала с тези на Езра. Той можеше да си мисли, че това е някаква игра, но това беше моето бъдеще, с което се занимаваше. Нямаше да ядосам Хейл, да ме уволнят и да ме изпратят обратно в Мултън. Игнорирането на Езра беше най-доброто за настоящето. Въпреки че той го правеше трудно.
Останалата част от обяда беше същата. Езра ме наблюдаваше като ястреб. Хейл се държеше така, сякаш бях невидима. Успях да се държа по начин, който според мен щеше да направи Хейл щастлив.
Когато чух, че всички си тръгват, приключих с почистването на кухнята, докато чаках Хейл да дойде при мен. Той не каза нито дума. Чух стъпките му по коридора и вратата, която се затвори зад него, а след това както обикновено настъпи тишина.
Излязох навън, за да донеса останалата част от съдовете, а след това направих кухнята перфектна. След това се отправих към стаята си. Хейл беше затворен в кабинета си и чувах гласа му през стените да задава въпроси. Беше приглушен, но знаех, че това са въпроси.
Нямаше какво да правя. Не бях сигурна, че ми е позволено да изляза. Трябваше ли да чакам и да очаквам, че ще има нужда от мен? Легнах на леглото със списание „Ню Йоркър“, което бях намерила в хола. Щях да прочета и да видя какво ще се случи. Или може би щях да заспя. Рязкото почукване на вратата ме накара да се изправим в леглото като дете от кошмар. Никога не съм дремвала вкъщи. Тази работа и града сякаш ме изморяваха до краен предел. Всичко винаги беше в движение. Мултън, Алабама, не беше тук. Забързах се към вратата, за да я отворя. Хейл стоеше там с усмивка на лицето.
– Наруших ли съня ти?
– Съжалявам. Не знам какво се е случило. Не съм го правил много често. Не и откакто бях бебе. – След това се изчервих. – Но не си спомням. Да съм била бебе, тоест. – Боже мой, аз бълнувам, бълнувам.
– Ти се събуди рано и прекара цялата сутрин в работа и вършене на работата си. Не е проблем да подремнеш.
Изпитах облекчение, когато го чух да казва това.
– Ти обаче си измачкана. Преоблечи се в нещо друго. Ще излезем и ще разгледаме.
Бях измачкана? Наистина? Погледнах надолу и прецених, че все още изглеждам добре, но не спорих с мъжа.
– Добре – съгласих се аз. – Нямам търпение да видя града.
За да ме освободят от пентхауса, щях да направя каквото поиска. Не бях свикнала да съм на закрито. Започвах да се чувствам като в затвор, а шефа ми беше надзирателя, който ме държеше. Не, това е твърде драматично. Сигурно си въобразявам нещата. Хейл се усмихна и си тръгна.
Втурнах се към гардероба си, отново претоварена от селекцията, която трябваше да избера. Успях да намеря рокля, която изглеждаше стилно, но беше достатъчно небрежна за изследване. Избрах чифт сандали с ток. Не бях сигурна, че ще се разхождам из цял Ню Йорк, но в гардероба нямаше равни обувки. Сресах косата си и сложих малко гланц за устни. Погледнах се в огледалото. Все още бях Сами Джо от Мултън. Това не се беше променило нито за миг. Но в отражението ми имаше някой друг. Имаше блясък и изтънченост. Някога мечтаех, че ще се видя облечена в такива дрехи. Но реалността беше още по-невероятна. Наистина бях изживяла мечтата си.