Глава 4
Мислех, че ще се разхождаме по улиците. Но Хейл отново ме изненада. Там ни чакаше един черен мерцедес. Когато стъпихме на тротоара, Уилямс беше там, за да ни посрещне. Той отвори вратата, за да влезем аз и Хейл в колата.
– Уилямс, толкова ми е приятно да те видя. – Първият приятел, когото бях намерила в града, беше тук, за да се присъедини към нашето пътуване. Той се усмихна и кимна с глава.
– Качвай се в колата, Саманта. – Хейл заговори плътно откъм гърба ми. Дишаше във врата ми. Исках да кажа още нещо на Уилямс, но Хейл изглеждаше раздразнен от поздрава ми, затова се плъзнах вътре в колата върху гладките кожени седалки, които бяха топли. За разлика от екстериора, те бяха с цвят на масло, а температурата вътре беше перфектна.
– Таймс Скуеър – нареди той, когато Уилямс затвори вратата. След това вниманието му се насочи към мен. – Не говори с наемните работници, сякаш са твои приятели. Те са мои служители.
– Но аз съм наемен работник.
След това намръщената му физиономия се успокои до неутрална.
– Не точно. Ти не си като Уилямс. Ти се грижиш за моето място, а аз задоволявам твоите нужди.
Купих хранителните продукти, сготвих и сервирах неговия обяд, а също и обяда на сътрудниците му. Почиствах къщата и носех това, което той искаше. И получавах заплата за това. Така че да, бях наемник. Служител като Уилямс. Но също така не исках да споря, защото Хейл ме извеждаше навън. Вече не бях заключена в пентхауса. Виждах се само с тези, които той искаше да виждам.
– Добре – отвърнах без интерес. Исках да кажа още толкова много, но не го направих, този живот ми беше чужд и може би това поведение беше нормално. Да бъда отворена за различен начин беше задължително, ако исках да живея тук. Мултън не беше в норма. Програмата на мама не беше нищо подобно. Да кажем например, ако се опиташ да сравниш слънцето с четиридесетватова крушка. Мултън е крушката.
– Какво точно искаш да видиш на Таймс Скуеър? Често съм се чудил какво привлича туристите.
Това, за което се сетите, когато чуете името на града, бяха Таймс Скуеър и Статуята на свободата.
– Виждал съм го по телевизията, откакто бях дете. Искам да застана в средата и да го погълна. Да го възприема, сякаш ми принадлежи или нещо подобно.
Хейл се засмя.
– Достатъчно справедливо.
Гледах града от прозореца и ми се искаше да се разхождаме навън, за да попием енергията, която се излъчваше от хората, докато бързаха за срещите си. Бяха с кафе в ръка, с телефони на ушите, с размахващи се пазарски чанти или куфарчета. Имаше толкова много вълнение, че включването ми изглеждаше като нещо, което трябва да се направи. Искаше ми се да бързам нанякъде.
– Тя си сменя обувките – казах с възхищение, когато една жена излезе от метрото. Тя дръпна маратонките, които носеше, за да обуе токчета за улицата.
– Това е бизнес класата за теб. – Хейл го каза без емоции. Не бях сигурна какво искаше да каже с това, но ми се стори невероятно готино.
Един младеж започна да излиза на улицата, докато се взираше в мобилния си телефон. Започнах да крещя, за да го спра, когато едно жълто такси наду клаксона си. То прелетя покрай него, като едва не улучи крака му, а таксито не намали скоростта. Тогава реших, че телефоните по улиците са ми крайно неподходящи.
– Често ли блъскат хора? – Погледнах към Хейл, който също беше зает с телефона си и живееше на скорост.
– Ежедневно – отговори той.
– Това са седем мъртви души за една седмица. В Мултън това би отнело две години.
Той пъхна телефона в джоба си и най-накрая вдигна поглед.
– Да отидем да видим Таймс Скуеър. После ще пазаруваме на Пето авеню, преди да хапнем в едно от любимите ми заведения. То е в квартала на месопреработвателите. Ще ти хареса.
Всичко това ми звучеше прекрасно.
– Добре – съгласих се аз.
Преди Уилямс да спре колата, успях да я видя. Голямото, ярко и лъскаво светещо място, за което бях мечтала цял живот. Бях тук. Беше точно като по филмите. Исках да бутна вратата на колата и да скоча от автомобила тичайки. След това си помислих за таксиметровите шофьори и тяхното очевидно нежелание да намалят скоростта заради пешеходците на улицата. Останах в колата с изумление. Не исках да бъда убита, докато изследвам.
– Всичко, което си мислеше, че ще бъде, ли е?
– Повече – отвърнах честно.
– Тук добре ли е господине? – Попита Уилямс. Той спря точно до нещо, което изглеждаше като огромен магазин за M&M.
– Да. Ще изпратя съобщение, когато сме готови. – Каза му Хейл с безстрастна прямота.
Започнах да благодаря на Уилямс, но вместо това си прехапах езика. Той излезе от колата аз поставих пръсти върху дръжката, започвайки да отварям вратата. Хейл постави ръката си върху моята.
– Не. Той отваря вратата.
Още едно нещо, което не разбирах. Бях напълно способна да си отворя сама. Не разбирах защо Уилямс трябва да го прави. Но изчаках и оставих мъжа да го направи. Глупостите се трупаха и трупаха. Когато излязох, прошепнах едно „благодаря“, преди да насоча вниманието си към екраните, чиито цветове се движеха по площада.
– О, Боже. О, о, о, о.
Не бях единствения турист тук. Те бяха навсякъде. Беше лесно да се види, че по-голямата част от хората на площада не бяха нюйоркчани. Забързаните костюми и вратовръзки отсъстваха. Само фотоапарати, семейства и нещо, което изглеждаше като каубой, стоящ по бельо. А и също така имаше анимационни герои и един тъжно изглеждащ Мики Маус.
– Защо този човек е по бельо? – Попитах Хейл, когато той се приближи до мен. Едно азиатско семейство се беше снимало с почти голия мъж и неговата китара. Зад тях се беше образувала опашка. Имаше жени на моята възраст, които чакаха с телефоните си, а ризите на женските дружества бяха еднакви.
– Голият каубой – отвърна Хейл. – Едно от чудесата на Таймс Скуеър с неговите туристи. – Той сякаш не смяташе, че е чудо. Тонът му отново беше раздразнен.
– Той просто позира за снимки и какво ли още не? Или пък свири на китара и пее?
Хейл извърна очи.
– Той получава пари за снимките. Хората му дават бакшиши. А сега да застанем в средата и да те оставя да възприемеш всичко, за да можем да си тръгнем. Има и по-приятни части на града, които не включват тези хора.
Наслаждавах се прекрасно точно тук, но не казах и дума. Последвах Хейл, за да застана в средата. Трябваше ми снимка на това. Да я разпечатам и да я изпратя вкъщи на Хейзъл. Тя щеше да изпищи, когато видеше къде съм.
– Ще ме снимаш ли? – Потърсих телефона си в хаоса на чантата ми и търсенето привлече вниманието му.
– Разбира се – отговори той. После се намръщи при вида на чантата ми. – След тази снимка ще ти купим нова. Всъщност няколко нови чанти.
Погледнах надолу към чантата, която ми беше направила майка ми. Беше я ушила за дипломирането ми. Харесвах чантата си. Но тя не подхождаше на дрехите ми. Имаше очевидна разлика и той я видя – още едно нещо, което не бих си представила.
Подадох му телефона си, отдръпнах се и се усмихнах. Протегнах ръце, сякаш подпирах света, или по-скоро Таймс Скуеър в дланите си. Наистина много туристически. Точно когато той направи снимката, една жена се приближи до бедрото му. Беше боядисана в металическо злато и носеше миниатюрни бикини. Той се намръщи, „не, благодаря“ беше острия му отговор, макар че това сякаш не я смути. Беше прибрала пари в долнището си. Предположих, че е поредната от онези хора, които получават бакшиши за това, че снимат. Изкуших се да направя една с нея. Джейми щеше да си помисли, че е смешно.
– Изядох всичко това, което мога да поема. Чувствам се и мириша отвратително. – Хейл го каза твърде силно и златната жена си тръгна, а после дойде при мен. Съгласих се, че миризмата не е много приятна, но ние стояхме на кръстопътя на света. Понякога приключенията са миризливи.
– Хайде да отидем да пазаруваме неща, от които се нуждаеш.
След това той натисна ръката си върху долната част на гърба ми и ме поведе към чакащия Уилямс. Не казах нито дума.