„Краят боли“
ГЛАВА 12
УЕСТ
Момчетата щяха да гледат видеото от мача в петък вечер при Брейди тази вечер. Майка му щеше да направи такос и шоколадова торта. Винаги го правеше. Това беше нещо, което правехме всяка седмица по време на футболния сезон.
Не бях планирал да отида. Хосписът беше дошъл днес за първи път. Справянето с това беше по-трудно, отколкото си мислех. През изминалата седмица татко толкова много се нуждаеше от болкоуспокояващи, че не беше достатъчно на себеси, за да попита дори за мача в петък вечер. Все пак седнах в стаята му и му казах. Надявах се, че в упойващия си сън ме е чул.
Че се гордее с мен.
Скоро изобщо нямаше да мога да седя в стаята му и да говоря с него.
Да се махна от тежестта в къщата ми беше необходимо, за да запазя разсъдъка си. Да имаш чужд човек там, който да се грижи за татко, докато майка ми седи до него и държи ръката му, беше прекалено.
Затова избягах. И се чувствах виновен за това.
Паркирах пикапа си пред къщата на Брейди и осъзнах, че съм последният тук. Вероятно всички са си мислели, че няма да дойда. Когато влязох вътре, щеше да има смях и шеги. Никой от тях нямаше притеснения или болка, с които да се справя. Всичко беше добра храна и футбол.
Погледнах към прозореца, който беше на Брейди, преди Маги да се премести. Зачудих се дали сега тя е там горе, или е долу и яде такос с момчетата. Ако зависеше от нея, нямаше да е там. Но ако зависеше от Корали, имах чувството, че щеше да бъде принудена да седне там с тях.
Не знаех много за Маги, но я наблюдавах. Толкова много, че се страхувах, че някой ще забележи и ще каже нещо за нея. Гледането ѝ ме успокои. Дори отдалеч тя беше достатъчна, за да ми помогне да дишам. Бях станал зависим от момиче, което почти не познавах.
Стъпки ме извадиха от мислите ми. Обърнах се, за да видя кой е, и погледът ми я откри.
– Брейди не мисли, че ще дойдеш. Леля Корали дръпна Брейди настрана този следобед и ѝ разказа за баща ти. Тя знае. Брейди беше разстроен и искаше да дойде да те види, но тя каза да ти даде време. Че трябва сам да му кажеш. – Сладкият глас на Маги накара гърдите ми да се затопят. Това вече не беше нещо, което ми беше познато. Студенината беше там от толкова дълго време.
Тя беше прибрала дългата си коса зад ушите и се взираше в къщата, както и аз. Имаше спокойствие, което идваше с присъствието ѝ. Не го разбирах, защото тя носеше толкова много тежест. Но за мен тя носеше мир.
– Хосписът дойде днес. Чувствам се като в края – казах и аз.
Тя наклони главата си назад и ме погледна нагоре. С ръста си от метър и осемдесет и два, аз се извисявах над нейната малка фигура.
– Краят боли – каза тя просто.
Тя не го прикриваше. Не ми казваше, че трябва да бъда силен. Просто беше честна. Знаеше, че точно сега думите не значат нищо. Пресегнах се и покрих малката ѝ ръка с моята.
– Боли адски много – отвърнах аз.
Тя ме остави да държа ръката ѝ, докато стояхме мълчаливо. От това имах нужда днес. Да я имам до себе си и да знам, че ме разбира.
– Благодаря. За това, че говориш с мен – прошепнах, сякаш някой щеше да ме чуе.
Тя завъртя ръката си в моята и я стисна.
– Тук съм винаги, когато имаш нужда да поговорим.
– Не си говорила с мен днес в училище – напомних ѝ.
– Тогава нямаше нужда от мен.
– Исках. Просто не осъзнаваш колко много.
Входната врата на къщата се отвори и Маги бързо отмести ръката си от моята.
Брейди стоеше там и гледаше. Първоначално очаквах да ми изкрещи, че съм тук с Маги. Но после видях, че в очите му не се четеше гняв. Беше тъга. Беше тъжен за мен. После се появи съчувствието, което не исках.
– Той те обича. Ще му е мъчно за теб. Позволи му – прошепна Маги толкова тихо, че се съмнявах, че Брейди би могъл да разбере, че тя е казала нещо от мястото, където стоеше.
Позволи му.
Тя каза, че трябва да му позволя да ме съжалява. Защото той ме обича. Можех да го направя. Трябваше да го направя. Нямаше начин да не го допусна. Достатъчно беше да знам, че има един човек, който разбира болката ми по начин, по който никой никога не би могъл.
– Остани с мен – помолих я, без да откъсвам поглед от Брейди.
– Добре – беше тихият ѝ отговор.
Брейди тръгна към нас. Маги остана до мен. Брейди я погледна, но само за секунда. Беше се съсредоточил върху мен. Нямаше да знае какво да ми каже. Знаех това, защото ако ситуацията се беше обърнала, аз също нямаше да знам какво да му кажа.
– Добре ли си? – Попита той, като ме наблюдаваше предпазливо. Сякаш всеки момент щях да се срина. Нима не разбираше, че се занимавам с това от много време насам?
– Да – отвърнах аз, което беше лъжа, но нямаше да го накарам да се чувства още по-зле.
Той въздъхна тежко и прокара ръка през косата си, докато се взираше в другия край на улицата. Мислеше си. Искаше да му кажа. Знаех това. Но какво щеше да направи, след като го направя? Да ми каже, че съжалява? Че е тук за мен, ако имам нужда от него? Нима не знаеше колко безсмислени са тези думи? Той не можеше да направи нищо за мен. Не можеше да направи това по-добро.
– Той е болен от около осемнадесет месеца – казах накрая, знаейки, че това е правилното нещо, което трябва да направя. – През последните няколко месеца се влоши много. Лекарите го изпратиха вкъщи, защото нищо друго не може да се направи.
Брейди затвори плътно очи и вдиша рязко през носа си. Изчаках го да заговори. Не бях сигурен, че мога да му кажа нещо повече. Не исках да говоря за това.
Когато отвори очи, той ме погледна.
– Защо не ни каза… или поне на мен? Това не е нещо, през което трябва да преминеш сам. Ние щяхме да сме до теб.
Усетих как пръстите на Маги нежно се допират до ръката ми. Тя мълчаливо се опитваше да ме окуражи.
– Не исках да го приема или да говоря за него. Разказването на всички вас го прави истинско. Имах нужда да продължа да действам така, сякаш не е реално. Но сега… Не мога да продължа да го правя. Нещата не са добри. Сега е лошо – обясних.
Трябваше да разбере защо съм го оставила в неведение за нещо толкова важно в живота ми. Той беше най-добрият ми приятел, откакто бяхме на шест години. Знаех, че не разбира това и че не съм му го казал. Но това беше начинът, по който трябваше да се справя.
– Какво мога да направя? – Попита с болезнен вид Брейди.
Преди не можеше да направи нищо. Но сега той стоеше между нещо… или някого, от когото имах нужда. Някой, който можеше да ми помогне.
– Позволи ми да бъда приятел с Маги. Просто приятели. Тя ми помогна по начин, по който никой друг не би могъл.
Погледнах към нея и видях, че очите ѝ са се разширили. Тя не беше очаквала това. Това правеше великолепното ѝ лице сладко. За първи път от много време насам ми се прииска да се разсмея.
– Искаш да си приятел с Маги? – Попита Брейди, като звучеше объркан. – Не разбирам.
Той не искаше да разбере. Но тя не говореше с него. Той не знаеше как звукът на гласа ѝ може да успокои болката. Не знаеше, че да имам някой, с когото да поговоря и който разбира болката, през която преминавам, беше точно това, от което се нуждаех. Нямаше нужда да говоря с него или с някое от момчетата. Те не го разбираха. Само Маги.
Назад към част 12 Напред към част 14