Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 20

„Ти си много по-силен, отколкото си мислиш“

ГЛАВА 19
МАГИ

„Трябва да поговоря с теб.“

Погледнах телефона си. Беше текст от Уест. Той беше разстроен тази сутрин, но аз си тръгнах, когато се появи Серена. Не ми харесваше да ги гледам как се нахвърлят един върху друг. Правех това, което си бях обещала, и му бях приятелка. Това не означаваше, че трябва да харесвам Серена.
В четвъртък се бях озовала в тоалетната по едно и също време с нея и някои други мажоретки. Тя им разказваше как сутринта е направила на Уест свирка в тоалетната на момчетата. Този образ исках да изтрия от мозъка си.
Макар че това, че съм приятелка на Уест, не означаваше, че трябва да се навъртам около него и неговата, каквато и да беше тя, той явно беше наранен по-рано. Сутринта с баща му трябваше да е била лоша. Сега обаче беше време за митинга, така че нямаше да имам възможност да говоря с него за това.
Изместих се от движението в коридора, докато всички бързаха към залата, за да мога да му отговоря.

„Добре. Искаш ли да поговорим след митинга?“

Изпратих съобщението и изчаках минута, за да видя дали ще ми отговори.
– Не, искам да говорим сега. – Гласът му беше в ухото ми, докато ръката му се увиваше около ръката ми. След това ме отдалечаваше от тълпата и тръгваше по празния коридор.
Не попитах къде отиваме. Просто тръгнах.
Той отвори вратата на една класна стая, която не изглеждаше да се използва вече, и ме въведе вътре.
Тук нямаше чинове. Беше малка празна стая само с един прозорец. Обърнах се с лице към него, когато вратата щракна и се затвори.
Уест скъси разстоянието между нас, но не ме докосна. Просто се взираше в мен, сякаш търсеше някакъв отговор.
– Не мога да направя това тази вечер. Трябва да съм вкъщи с баща ми. Той просто се влошава. Какво ще стане, ако изляза да играя някаква игра и той… си отиде? Какво ще стане тогава, Маги? Как ще си простя, че не съм бил до него? За това, че не бях там, за да прегърна майка ми? Тя ще има нужда от мен. – Очите му се насълзиха, макар да знаех, че няма да плаче, и той потърка с ръка устата и носа си. – Боже, не мога да направя това. Не мога. Той обичаше футбола. Ние го обичахме. Но аз обичам него повече. – Той изричаше всяка дума, сякаш го разкъсваше.
Протегнах ръце и взех и двете му ръце в своите. Това винаги го успокояваше.
– Той какво би искал да направиш? Ако беше негов избор, какво би искал баща ти? – Попитах, като вече знаех отговора.
Уест въздъхна и сведе глава.
– Щеше да иска да играя. Винаги е искал да играя.
Не казах нищо повече. Оставих го да си помисли за това, докато стояхме там. Той преплете пръстите си през моите и се държеше за мен, сякаш се нуждаеше от мен, за да оцелее.
– Ами майка ми? Тя ще остане сама, ако играя.
– Има ли някой, когото можеш да помолиш да остане с нея по време на играта? Някой, на когото тя има доверие? – Попитах го.
Той вдигна глава.
– Леля ти.
Леля Корали щеше да е там за секунда, ако само я помолеше. Брейди щеше да иска тя да е там. Той искаше да направи нещо, за да помогне. Ако си мислеше, че ако майка му пропусне мача му, за да отиде да седне при майката на Уест, щеше да помогне, щеше да иска това.
– Попитай я. Тя иска да помогне. Брейди иска да помогне. Позволи им. Ако нещо се случи, ще я накарам да ми изпрати незабавно съобщение и аз ще бъда на това поле, за да те взема.
Очите на Уест бяха пресъхнали и той кимна, а челюстта му беше стисната, сякаш се бореше с желанието да изкрещи. Знаех какво е усещането. Всъщност аз бях крещяла. Не бях успяла да се контролирам, когато се бях сблъскала със смъртта на майка ми.
– Ти си много по-силен, отколкото си мислиш – казах му аз.
Той ме придърпа по-близо до себе си, после наведе глава и целуна върха на моята. Това не беше онова, за което мечтаех, но беше онова, което имах. И аз го ценях.
– Благодаря ти – каза той, докато ръцете му се увиваха около мен и ме притискаше към себе си. Искаше ми се да въздъхна и да потъна в него, но това не беше това. Той просто търсеше утеха. И аз щях да му я дам.
– Няма за какво – отвърнах аз срещу гърдите му.
Стояхме така още няколко мига, преди той да се отдръпне и да отпусне ръцете си от мен. Чувствах се студена без тях. Чудех се дали и той се чувстваше по същия начин. Дали аз му давах топлина, както той на мен?
– Искам да те запозная с майка ми. Тя би те харесала – каза той, докато малка уморена усмивка докосваше устните му. Беше емоционално изцеден. Това го изтощаваше. Чудех се дали спи през нощта.
– Ще ми хареса. Тя изглежда като невероятна жена.
Той кимна.
– Тя е.
Шумът от митинга се усили и чухме приглушените звуци на училището, което ликуваше.
– По-добре е да отиваш там – казах аз, надявайки се да няма проблеми заради закъснението си.
– Няма да отида. Казах на треньора, че трябва да се прибера вкъщи и да проверя какво става с баща ми. Бун каза на треньора за татко тази седмица. Не исках той да знае, но Бун беше прав, че трябва да знае. Сега мога да си тръгна, без да се налага да се обяснявам, и да пропусна неща като митинги, без да имам проблеми.
Чичо ми щеше да бъде там, когато дойдеше моментът, когато Уест се нуждаеше от бащина фигура. Бях му благодарна, че го има. Чичо Бун беше добър човек. Майка ми го обожаваше. Тя често говореше за големия си брат. И двамата имаха едни и същи очи и една и съща усмивка. Когато Джори ми каза, че иска да живея с него, се надявах, че ще се почувствам по-близка с майка си само като съм близо до него. Така и стана.
– Да пропуснеш? – Не бях сигурна, че съм го чула правилно.
Той кимна.
– Да. Ела с мен във вкъщи и се срещни с майка ми. Може би, ако баща ми е буден, ще можеш да се запознаеш и с него. Имам предвид, ако нямаш нищо против да го видиш. Той изглежда… зле.
Бих отишла да се видя с всеки, който това момче поиска.
– Бих искала.
Усмивката му беше от онзи вид усмивки, които се срещат толкова рядко, че ти се иска да ги запазиш. Караше те да седиш и да мислиш за неща, които да направиш, само за да ти проблесне тази усмивка. Когато очите му бяха истински в нея и той наистина я имаше предвид, нямаше нищо, което да се сравни с усмивката на Уест Ашби.

Назад към част 19                                                    Напред към част 21

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!