Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 26

„Имам нужда от теб тук“

ГЛАВА 25
МАГИ

„Откараха го в болницата с линейка. Имам нужда от теб.“

Продължавах да чета текста на Уест отново и отново, докато леля Корали, чичо Бун, Брейди и аз пътувахме към болницата.
Той не ми беше дал подробности. Просто каза, че има нужда от мен. Бях скочила от леглото и се бях облякла, без да мисля за това как ще стигна до болницата. Когато излязох набързо в коридора, за да отида до банята и да си измия зъбите, чичо Бун се качваше по стълбите със сутрешния вестник. Бях му подала телефона си, за да може да види текстовото съобщение. Той го прочете, след което отиде да събуди леля Корали и Брейди.
Никой не говореше. Брейди продължаваше да подскача нервно с коляното си, докато гледаше през прозореца. Той беше първият във всекидневната, след като баща му беше събудил всички. Паниката, изписана на лицето му, беше такава, каквато би почувствал само един истински приятел.
Не бях сигурна, че съм имала такива, не и от някой от приятелите си. Бях благодарна за Уест, че го имаше.
– Трябва да кажа на момчетата – каза накрая Брейди. – Време е да знаят. Те също ще искат да са там с него.
Чичо Бун кимна.
– Съгласен съм. След като стигнем там и го видиш, можеш да намериш тихо място и да се обадиш. Но не на целия отбор. Само тези, които са му близки. В момента той се нуждае от истинските си приятели около себе си.
Не бях сигурна, че Уест ще иска това, но ако това беше краят, значи имаше нужда от него.
– Писа ли ти? – Попита ме Брейди.
Кимнах.
– Даде ли ти някакви подробности?
Поклатих глава и му подадох телефона си.
Той прочете текста няколко пъти, преди да ми върне телефона.
– Благодаря ти – каза той. – За това, че беше до него. Не разбирам каквото и да е между вас, но ти благодаря.
Не беше нужно да ми благодари. Това беше Уест. Бих направила всичко за него.
Телефонът ми иззвъня и всички се напрегнахме. Исках да побързам и да стигна до него.

„Той има тумор, който притиска вена или нещо подобно. Върнаха го там. Това е всичко, което знам. Намираме се в чакалнята на четвъртия етаж в лявото крило.“

Бързо набрах текст:

„На път сме. Почти сме там.“

После подадох телефона на Брейди. Той прочете текста на родителите си. След това телефонът иззвъня отново и той прочете входящия текст мълчаливо, преди да ми го подаде:

„Добре. Имам нужда от теб тук.“

Затворих здраво очи и се помолих. Не бях сигурна за какво да се моля, защото знаех, че бащата на Уест не може да бъде спасен от това. Но все пак се помолих.
След като пристигнахме в болницата, чичо Бун ни остави на входа, преди да отиде да паркира. Аз не чаках никого. Изтичах вътре и се насочих към асансьорите. Ако Уест научи новината, че баща му е починал, исках да съм до него. Исках той да има това, което аз не съм имала. Някой, който да го разбира.
Когато вратата на асансьора се отвори, побързах да вляза и натиснах бутона. Когато вратата се отвори отново на четвъртия етаж, там стоеше Уест. Очите му бяха кръвясали и се втренчиха в моите. Беше ме чакал.
– Здравей – каза той с дрезгав шепот.
Излязох от асансьора и протегнах ръка, за да го хвана.
– Здравей.
– Току-що пуснаха мама да го види – каза той, затегна ръката ми и ме придърпа по-близо до себе си. – Каза, че състоянието му е стабилно, но не могат да направят много, освен да се опитат да му осигурят комфорт.
В продължение на месеци той се страхуваше да заспи и да се събуди, за да открие, че баща му го няма. Днешният ден беше на косъм. Прокарах пръстите си през неговите.
– Да се върнем в чакалнята. Скоро ще дойдат да те вземат.
– Да – съгласи се той.
Белите стени бяха толкова стерилни. Болниците винаги са ми се стрували студени. Не бих искала да умра тук. Бих искала да умра на място, което обичам, на място, което ме кара да се чувствам в безопасност. Което най-накрая ме накара да осъзная за какво бих се молила. Затворих очи и произнесох тиха молитва Джуд Ашби да не трябва да умира тук. За да може да умре у дома. На място, което обичаше.
– Кой те доведе? – Попита ме Уест, когато отворих очи.
– Чичо Бун, леля Корали и Брейди. Те са точно зад мен. Аз тичах, когато слязохме от колата. Не исках да си тук… без мен.
Ръката на Уест стисна моята, а после допря палеца си до моя палец.
– Благодаря ти.
Спомних си текста му, че има нужда от мен. Той се нуждаеше от мен по свои собствени причини. Такива, които разбирах. Но и аз имах нужда от него. Защото в рамките на три кратки седмици той си беше проправил път към сърцето ми.
Тази сутрин, след като видях този текст и не бях с него, осъзнах, че нищо не е толкова важно, колкото да стигна до тази болница. Никога не съм била влюбена, така че нямах с какво да го сравня, но нямаше съмнение, че Уест Ашби се беше превърнал в най-важния човек в живота ми. Бях влюбена в него. Можех да бъда всичко, от което той имаше нужда. Дори ако това винаги щеше да бъде само приятел.

Назад към част 25                                                        Напред към част 27

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!