Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 27

„Ще бъда човекът, който си ме възпитал да бъда“

ГЛАВА 26
УЕСТ

Очаквах Маги да махне ръката си от моята, когато семейството ѝ се появи. Но тя не го направи. Дори когато леля ѝ и чичо ѝ погледнаха директно към съединените ни ръце. Беше останала близо до мен, държейки се за мен, докато всички говореха. Корали беше целунала върха на главата ми и ми беше казала, че ме обича.
Бун беше кимнал и ме беше потупал по рамото. След това Брейди бе заел мястото от другата ми страна, като безмълвно ми бе дал да разбера, че е до мен. Това, че хората бяха тук, беше облекчение. Особено за мама. Не исках тя да си мисли, че сме сами.
Имах Маги, това беше всичко, от което се нуждаех, но присъствието на Хигенс улесняваше мама.
– Ще се върна след няколко минути – каза Брейди, като се изправи и тръгна по коридора.
– Той ще каже на другите момчета. На тези, с които си близък – прошепна Маги, като едва движеше устните си. Леля ѝ и чичо ѝ разговаряха до кафемашината. Не ни поглеждаха.
– Той ли ти каза това? – Попитах
– Да, каза го на всички ни в колата. Притеснява се за теб.
Беше време те да знаят. Трябваше да им кажа по-рано. Но имах Маги и да кажа на някой друг не беше нещо, което ми се искаше да направя.
– Той си тръгва. Чувствам го. – Казах го на глас, имах нужда да чуя себе си да го признавам.
– Ще те боли. Това е най-страшната болка. Но ти си силен и ще се справиш. Ще имаш спомена за него. Това никога няма да те напусне. – Тя спря да говори, когато леля ѝ се обърна. Бях сигурен, че не е чула тихия шепот на Маги.
Задържах се на думите ѝ. Тя знаеше какво е чувството. Беше честна с мен. Не ме потупваше по ръката и не ми казваше, че ще се оправя или че ме съжалява. Скоро щях да получа много от това.
– Тази сутрин майка ми… Боже, трябваше да я видиш как се разстрои. Това беше тежко. – Майка ми, която хлипаше, докато се държеше за вратата, беше образ, който никога нямаше да излезе от съзнанието ми. Винаги щях да помня този ужасен момент.
Маги извърна глава и притисна лице към ръката ми.
– Но тя те има. Вие се имате един друг. Дръж се за това – каза тя със скрита от семейството си уста.
Притиснах целувка в горната част на главата ѝ. Не ме интересуваше дали ще ме видят. Исках тя да знае, че е важна. Че я ценя. Винаги щях да ценя нея и нашето приятелство.
Брейди се върна в стаята и седна до мен.
– Обадих се на момчетата. Те са на път да дойдат. Искат да са тук с теб и, независимо дали искаш да го признаеш или не, ти също имаш нужда от тях.
Той грешеше. Не се нуждаех от тях. Имах този, от когото се нуждаех, прибран близо до мен. Но не му казах това. Само кимнах. Той нямаше да разбере.
Два часа по-късно всички момчета бяха запълнили чакалнята. Както и целият треньорски екип по футбол. Родителите на Райкър и Неш бяха дошли. Бащата на Аса и бащата на Гънър също бяха дошли.
Без значение кой влизаше, Маги оставаше до мен с ръка в моята. Знаех, че няма да я пусне. Тази частица утеха ми помогна.
Момчетата не ме попитаха защо не съм им казал. Помислих си, че Брейди се е погрижил за това. Всички те влязоха и застанаха близо до мен, като ми оказаха мълчалива подкрепа.
Няколко от родителите казаха колко съжаляват, че са чули за баща ми. Казаха, че ако имаме нужда от нещо, трябва да им се обадим. Щели да донесат храна и други подобни неща. Кимах и се напрягах всеки път, когато някой от тях споменаваше колко тежко трябва да ми е това.
Мама най-сетне се появи от посещението си при татко и очите ѝ се разшириха при пълната с хора чакалня. После ме потърси. Изправих се и взех Маги със себе си. Тя не зададе въпрос, просто тръгна с мен, а ръката ѝ все още беше в моята.
Когато стигнах до мама, тя ми се усмихна със сълзи, а усмивката не докосна очите ѝ.
– В момента той е добре, но още не се е събудил. Ако искаш да отидеш и да поседиш малко с него, можеш. Но само по двама наведнъж, за още няколко часа.
Трябваше да отида да видя баща си. Ръката на Маги се отпусна от моята и тя ме погледна. Можех да видя насърчението в нея. Тя искаше да отида с майка ми. В случай, че това беше то, и двамата трябваше да бъдем до него.
– Аз съм тук – каза тя тихо. – Иди.
Кимнах, след което последвах майка си по коридора. Тя спря пред вратата на баща ми и аз видях как той е свързан с апарати и изглежда твърде слаб в това болнично легло. Последният път, когато беше в такова, беше по-голям. Не беше толкова болен. Нещата се бяха променили толкова много през последните няколко месеца.
– Говори с него. Мисля, че ни чува. В случай, че… в случай, че това е то. Разкажи му всичко, което искаш да знае – каза тя, а думите заседнаха в гърлото ѝ, докато очите ѝ се насълзяваха.
Влязох вътре първи и се насочих към леглото. Дишането му беше слабо и дрезгаво, сякаш се бореше за всеки дъх. Миналия уикенд се беше смял с нас. Знаех, че никога повече няма да имаме такъв уикенд. Беше последният ни уикенд.
– Здравей, татко – казах, докато стоях там и го гледах. Запомних този момент. Имах нужда от всички спомени, които да запазя със себе си. – Знам, че не си фен на това място, но трябва да видиш каква тълпа има в чакалнята. Те пренаселват чакалнята – казах аз и погледнах към майка ми от другата страна на леглото, която прокара ръката си под тази на баща ми.
– Маги също е там. Тя беше тук почти веднага след като пристигнахме. Ако бяха пуснали повече хора да влязат, знам, че тя щеше да иска да дойде да те види.
Не бях убеден, че ме чува, въпреки че мама мислеше така. Единственото, което можехме да направим, беше да се надяваме, че ще може. Толкова много неща исках да кажа, но как трябваше да ги кажа?
Маги нямаше възможност да каже нищо на майка си. Не бих пропуснал да се възползвам от шанса си.
– Обичам те. Горд съм, че съм твой син. – Задъхах се, когато думите излязоха. – През целия ми живот ти беше нашата опора. Ти беше силните рамене, на които се опирахме. Едно дете не би могло да си пожелае по-добър баща. Имам най-добрия б… – спрях и преглътнах тежко, докато гледах как гърдите му се повдигат с всеки труден дъх. – Имам най-добрия баща. Но искам да знаеш, че сега аз мога да бъда мъжът. Мога да се грижа за мама и ти се заклевам, че ще го направя. Тя никога няма да бъде сама. Ще се погрижа за това. Ще те накарам да се гордееш с мен. Не се притеснявай за нас. Ще ни липсваш всеки ден. Споменът за теб винаги ще бъде с нас. Но аз няма да те разочаровам. Ще бъда мъжът, когото отгледа.
Мама изпусна ридание, което изпрати сълзите, събрали се в очите ми, по лицето. Толкова много обичах този човек. Животът без него не беше нещо, което някога съм си представял. Да се изправиш пред него сега изглеждаше невъзможно. Дори когато му обещах, че ще бъда опората, от която мама има нужда.

Назад към част 26                                                     Напред към част 28

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!