Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 3

„Казах ти да бягаш“

ГЛАВА 2

УЕСТ

Да се напия. Това беше основната ми цел тази вечер.
Захлопнах вратата на пикапа и се насочих към полето, където вече чувах как звучи музиката и виждах огъня, който осветяваше мрака. Това беше последната ни петъчна вечер, преди футболът да се превърне в живота ни за следващите три месеца. Всички щяха да празнуват. Двойките щяха да се закачат на задните седалки на пикапите, всеки щеше да има червена чаша „Соло“, пълна с бира, в ръцете си и щеше да има поне една кавга за момиче преди края на нощта. Това беше краят на нашето лято и началото на последната година.
Но аз щях да имам нужда от една или шест бири, за да празнувам. Да гледам как баща ми повръща кръв, докато майка ми избърсва челото му с чист страх в очите – това беше прекалено много. Трябваше да си остана вкъщи, но не можах да се накарам да го направя. Всеки път, когато той се влошаваше, малкото момче в мен излизаше наяве, а аз мразех това чувство.
Обичах баща си. Той беше моят герой през целия ми живот. Как, по дяволите, трябваше да го загубя?
Поклатих глава, прокарах ръка през косата си и я дръпнах силно. Бях готов за футболното игрище и следващия петък вечер отново щях да съм с каската и шлема. Но сега исках да усетя малко болка. Всичко, което да притъпи реалността на живота ми.
Телефонът ми започна да вибрира и аз го извадих от джоба си. Всеки път, когато звънеше и не си бях вкъщи, ужасът ме обземаше толкова силно, че ми ставаше лошо. Когато видях Рейли, името на приятелката ми, почувствах облекчение. Това не беше мама. Нищо не беше зле. Татко все още беше в безопасност у дома.
– Здравей – казах аз, чудейки се защо ми се обажда. Знаеше, че съм тръгнал към партито на полето.
– Идваш ли да ме вземеш? – Попита тя, звучейки раздразнено.
– Не си ме питала да дойда да те взема. Аз вече съм на партито.
– Ти сериозно ли? Няма да дойда, ако не ме вземеш, Уест! – Тя беше ядосана. Но Рейли обикновено ми беше ядосана за нещо.
– Тогава предполагам, че ще се видим по-късно. Не съм в настроение за това тази вечер, Рей.
Рейли нямаше представа за баща ми. Той не искаше хората да знаят колко е болен. Ние си замълчахме и тъй като местната болница не беше достатъчна за лечение на напреднал рак на дебелото черво, го заведохме в болницата на час път в Нашвил. Обикновено не можеш да запазиш в тайна подобни неща в малък град, но ние се справихме в по-голямата си част. Улесняваше ме това, че майка ми нямаше много приятели в Лоутън, никога не е имала.
Като дете не го разбирах, но сега вече го разбирах. Баща ми беше златното момче в гимназията. Беше се прочул в Лоутън, след като беше играл футбол в университета в Алабама, а след това отишъл да играе за „Ню Орлиънс Сейнтс“. Докато майка ми, тя беше пълна принцеса – баща ѝ притежаваше по-голямата част от Луизиана – и баща ми се беше влюбил в нея.
Но веднага след като баща ми си разкъса коляното и прекрати кариерата си в отбора на Светците, той разбрал, че е забременил приятелката си. Оженил се за нея против волята на семейството ѝ и я върнал тук, в Алабама. Градът видя това като: Той е бил техният герой, а тя им го е откраднала. Седемнайсет години по-късно и те все още я държаха на разстояние. Но на мама сякаш не ѝ пукаше. Тя обичаше баща ми. Той и аз, ние бяхме нейният свят. И това беше всичко за нея.
– Слушаш ли ме? – Високият писък на Рейли ме изтръгна от мислите ми.
С Рейли бяхме особен вид двойка: Тя обичаше да е на ръката ми, а аз харесвах начина, по който изглеждаше тялото ѝ. Между нас нямаше любов или доверие. Срещахме се повече от година и тя лесно се държеше на разстояние. А точно сега това беше всичко, от което имах нужда и време.
– Слушай, Рей, започва да ме боли глава. Имам нужда от почивка. Нека си вземем почивка, а следващата седмица ще поговорим за това, да? – Не я изчаках да отговори и затворих. Вече знаех, че това ще бъдат крясъци и заплахи за това как ще отиде да спи с някой от приятелите ми. Бях чувал всичко това и преди.
Просто ми беше все едно.
Увеличих темпото и се насочих през тревата и между дърветата към откритото поле, където винаги се провеждаха партитата. Полето принадлежеше на дядото на Райкър и Нешънъл Лий. Те бяха братовчеди и двамата играеха в отбора. Дядо им беше позволявал на хората да използват това поле за партита, откакто синовете му бяха в гимназията. То се намираше в покрайнините на града и къщата на дядо им беше най-близката до нас. Но и тя беше на километър разстояние. Можехме да вдигаме много шум и да не се притесняваме, че любопитни съседи ще следят всяка наша стъпка.
Прегледах полето и открих Брейди Хигенс, най-добрия ми приятел още от началното училище. Той ми подаваше футболната топка още от времето, когато бяхме в „Pop Warner“. Най-добрият куотърбек в щата и той го знаеше.
Брейди вдигна бира за поздрав, когато ме видя да се приближавам към него. Седеше на задната врата на пикапа си, който беше докарал дотук, за да можем да използваме генератора отзад, за да пускаме музика. Айви Холис се беше сгушила между краката на Брейди. Не е изненада. Това лято те бяха заедно – много. Айви беше старши клас и главна мажоретка и беше решила да се заяде с Брейди, след като бившата му приятелка беше завършила и се беше преместила през половината страна.
– Крайно време бе да се появиш – каза Брейди с усмивка и ми подхвърли кутия бира. Той рядко пиеше. Не че беше против, но беше твърдо решен да играе в университета на Алабама догодина. Аз също бях – веднъж. Сега просто се справях ден за ден, молейки се на Бог баща ми да не ни изостави.
Бирата се беше превърнала в патерица за мен на тези полеви партита. Безпокойството от дома ме беше обхванало и аз го знаех. Имах нужда да притъпя съзнанието си.
Почти съм сигурен, че Брейди е разбрал, че нещо се случва, и е искал да му кажа. От всички жени в града майка му беше единствената, която някога беше мила с майка ми. През годините тя много пъти ни беше канила на вечеря. По време на празниците ни носеше торта от червено кадифе и винаги се спираше и говореше с майка ми по време на мачовете. Чудех се дали майка ми се е доверила на Корали.
– Къде е Рейли? – Попита Айви.
Игнорирах я. Това, че беше с Брейди, не означаваше, че трябва да отговарям на любопитните ѝ въпроси. Насочих вниманието си към Гънър Лоутън. Да, същото проклето име като това на града. Основал го е пра-пра-прадядото на този човек. Те са притежавали всичко. Той обаче беше адски добър ресивър, а тук това беше най-важното.
– И ти ли си сам тази вечер? – Попитах, докато се поклащах върху балата сено до пикапа.
Той се засмя.
– Ти знаеш много добре. Просто се опитвам да реша коя искам – отвърна той с усмивка. Всичко, което Гънър трябваше да направи, беше да изкриви пръст и момичетата се затичваха. Разбира се, той беше неприятен в това отношение, но когато си по-богат от Бога в малък град и си една от звездите на гимназиалния футболен отбор, имаш доста власт. А и момичетата харесваха външния му вид.
– Да поговорим за футбол – обяви Райкър Лий, като влезе в нашия кръг и седна на решетката до Брейди и Айви.
– Предпочитам да поговорим за това, че си обръсна косата – отвърна Брейди с усмивка.
Миналата година Райкър беше решил да си пусне коса и да си направи дред. Изненадах се, когато видях, че е подстригал косата си късо още на първия ден от тренировката. Беше заминал със семейството си на гости на баба си в Джорджия, така че не го бяхме виждали през последните няколко седмици от лятото.
– Уморих се от това. Ще имам дред, когато играя професионално. В момента нямам нужда от тази глупост – отвърна той и прокара ръка по главата си. Изглеждаше така, сякаш щеше да каже още нещо, но после се изправи и просто започна да се взира в терена и да се усмихва като идиот. – Всъщност, майната му на футбола. Предпочитам да говоря за това коя е тя.
Проследих погледа му, за да видя лице, което не познавах. Тя стоеше точно в покрайнините на партито, близо до редиците дървета. Дългата тъмнокафява коса висеше на меки вълни по раменете ѝ, а най-красивите зелени очи, които някога бях виждал, гледаха в нашата посока. Позволих на погледа си да се премести надолу към устата ѝ, за да видя перфектните небоядисани розови устни.
След това се появи тялото ѝ. По дяволите, с нея и един сарафан изглеждаше добре.
– Не отивай там – предупреди Брейди. Исках да го погледна, да прочета по лицето му защо предявява претенции към новото момиче, след като има едно, прибрано между краката му. Но не можех да спра да я гледам. Тя изглеждаше изгубена. А аз бях готов да я намеря.
– Защо, братко? Тя е адски секси и изглежда така, сякаш има нужда от мен – отвърна Райкър.
– Тя е моя братовчедка, глупако – изсумтя Брейди.
Негова братовчедка? Откога има братовчедка?
Откъснах поглед от момичето, за да погледна Брейди.
– Откога имаш братовчедка?
Той извъртя очи.
– Срещал си я. Преди години на един от коледните празници на семейството ми в Тенеси. Сега тя живее с нас. Просто недей, добре? Тя не е… Тя има някои проблеми. Не може да се справи с теб – каза той, после се обърна към Райкър и добави: – Или с теб.
– Мога да помогна с проблемите! В това съм шибано добър – отвърна Райкър с широка усмивка на лицето си.
Не ми се щеше да казвам същото. Имах свои собствени проблеми и се нуждаех от бягство, а не от още гадости, с които да се занимавам. Освен това нейните проблеми не можеха да бъдат толкова лоши, колкото моите. Ничии не можеха.
Брейди продължи.
– Тя не говори. Не може да говори. Доведох я тази вечер само защото майка ми ме накара. Казах ѝ, че може да остане с мен, но тя отказа. Не мисля, че тя е цялата там.
Погледнах назад към нея, но тя беше изчезнала. И така, Брейди си имаше красива, но луда и няма братовчедка. Странно.
– Срам. Тази година имаме едно ново момиче, което си заслужава да бъде разгледано, и то е твоя братовчедка и е няма – каза Гънър, преди да изпие остатъка от бирата си.
Брейди не хареса този коментар, изобщо не го хареса. Можех да го видя по лицето му.
Гънър обаче беше прав. В този град имахме едни и същи момичета още от началното училище. Бяха скучни, повърхностни, а аз бях спал с всички хубави. Никоя не ме разсейваше. Всички те бяха просто адски досадни.
Гънър се изправи.
– Отивам да си взема още една бира – обяви той, след което си тръгна. Гънър беше нашата охрана тук. Ако ни хванеха да пием, баща му щеше да има достатъчно влияние в полицията, за да ни измъкне от затвора. Всъщност се чудех дали вече не знаеха за това и затова никога не пътуваха по този път.
Телефонът ми отново започна да звъни и стомахът ми автоматично се сви. Бързо го извадих от джоба си и видях на екрана името на майка ми. По дяволите.
Без да обяснявам на момчетата, просто поставих бирата си и тръгнах, преди да отговоря.
– Мамо? Всичко наред ли е?
– О, да. Просто исках да знаеш, че ти оставих малко пържено пиле във фурната, за да е топло. Също така, ако можеш да се отбиеш в „Уолмарт“ и да вземеш малко мляко на път за вкъщи, ще е добре.
Изпуснах дъха, който бях задържала. Татко беше добре.
– Разбира се, да, мамо. Ще донеса мляко.
– До късно ли ще си навън? – Попита тя и забелязах, че гласът ѝ е напрегнат. Имаше нещо, което не ми беше казала. Татко сигурно е болен или го боли.
– Аз, не, ъъъ, ще се прибера скоро – уверих я аз.
Тя изпусна облекчена въздишка.
– Добре. Е, карай внимателно. Използвай предпазния си колан. Обичам те.
– Аз също те обичам, мамо.
Прекратих разговора точно когато стигнах до мястото, където бях паркирал пикапа си. Вече бях на път, готов да тръгна още преди тя да ме попита дали ще се прибера късно. Всичко се влошаваше. Баща ми вече почти не можеше да стане от леглото. Шибаните доктори не можеха да направят нищо за него.
Гърдите ми се свиха и ми стана трудно да дишам. Това се случваше все по-често напоследък. Сякаш всичките ми страхове бяха хванали гърлото ми и ме стискаха, докато не можех да вдишам.
Гневът започна да се влива във вените ми. Това не беше справедливо, по дяволите! Баща ми беше добър човек. Той не заслужаваше това. Бог беше там горе и просто позволяваше това да се случи. А моята сладка майка имаше нужда от баща ми. Тя също не заслужаваше това.
– Майната му! – Изръмжах, докато удрях и двете си ръце върху капака на пикапа. Това унищожаваше всички ни, а аз не можех да кажа на никого. Да се справям със съчувствието на хора, които нямаха представа как се чувствам, щеше да е още по-голяма гадост, от която нямах нужда.
Движение отляво привлече вниманието ми и аз дръпнах глава, за да видя кой е станал свидетел на срива ми.
Първото нещо, което разпознах, беше слънчевата рокля. Извитото ѝ тяло я запълваше просто идеално.
Това момиче имаше голям късмет, че не можеше да говори. Не ѝ се налагаше да се преструва пред никого. Не ѝ се налагаше да казва правилните неща или да се държи по определен начин.
Тя наклони главата си настрани, сякаш ме изучаваше, решавайки дали съм опасен или имам нужда от помощ. Цялата тази разкошна коса и тези пълни устни със сигурност можеха да помогнат. Да ми помогне да забравя за момент. Да забравя този ад, в който се беше превърнал животът ми.
Отърсих се от пикапа и отидох при нея. Почти очаквах тя да избяга. Но тя не го направи.
Вдишах рязко. Стягането в гърлото ми се беше облекчило.
– Харесва ли ти това, което виждаш? – Подразних я, надявайки се, че ще избяга от мен. Тя не заслужаваше това; да я използвам, за да облекча болката си, не беше правилно. А аз бях ядосан и вече не можех да контролирам емоциите си. Те оставаха толкова сурови през цялото време. Подобно на всички останали по пътя ми, тя беше човек, когото отблъсквах заради собствената ѝ безопасност.
Тя не отговори, но в очите ѝ имаше яснота. Тя не беше изключена, както каза Брейди – можеше да се види такова нещо в очите на човека. Но очите ѝ бяха почти прекалено интензивни. Твърде умни.
– Просто ще ме гледаш, сякаш искаш да опиташ, и няма да говориш? Малко грубо.
Собствената ми подлост ме накара да се свия отвътре. Майка ми щеше да се срамува от мен. Това момиче обаче не направи нищо повече от това да мигне. Не се отдръпна и не издаде нито звук. Брейди не ни беше послъгал за едно нещо: тя наистина не говореше.
Но дори и без да говори, тя очевидно не се интересуваше от мен. Не бях свикнал с това. Не бях свикнал момичетата да не искат да ги целувам.
Спрях пред нея и притиснах лицето ѝ в едната си ръка. Боже, това лице беше нещо друго. Трябваше да я докосна, за да разбера дали е истинска. Съвършенството изглеждаше почти невъзможно. Всеки имаше физически недостатъци. Исках да открия нейните.
Използвах палеца си, за да докосна долната ѝ устна. Тя не носеше червило. Нямаше нужда от него – тези устни и без това бяха красиво розови.
– Време е вече да бягаш – предупредих я, макар че аз трябваше да съм този, която да си тръгне.
Тя остана на мястото си, загледана в мен. Смело. Без да помръдва. Единственото нещо, което я издаваше, беше пулсът във врата ѝ. Беше нервна, но беше или твърде уплашена, или твърде любопитна, за да помръдне.
Направих още една крачка, докато не се притиснах до нея, а тя не се облегна на дървото зад нея.
– Казах ти да бягаш, захарче – напомних ѝ точно преди да спусна устата си към нейната.

Назад към част 2                                                               Напред към част 4

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!