Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 4

„Не ми обръщай внимание, захарче“

ГЛАВА 3

МАГИ

Бях решила да не преча на Брейди. В петък вечерта леля Корали го беше принудила да ме заведе на онова парти и аз използвах това като възможност да му покажа, че няма да му досаждам. В повечето случаи седях на тъмно сама, далеч от всички. На всеки около трийсет минути проверявах дали Брейди все още е там или ме търси, след което се връщах в скривалището си.
Наистина се надявах, че това няма да се случва всеки уикенд. Не исках да ми се налага да преминавам през това всеки път, когато Брейди отиде на полевото парти. Предпочитах да остана в стаята си и да чета. Да се мотая сама в тъмното поле не беше точно любимият ми начин за прекарване на времето. Въпреки че се случи нещо, което със сигурност го направи по-малко… скучно.
Мисълта за мястото, което бях заела до онова дърво, накара бузите ми да се зачервят. Получих първата си истинска целувка, и то от човек, когото дори не познавах. Беше толкова висок, а косата му беше тъмна и накъдрена по краищата. Лицето му… Сякаш Бог беше взел всички съвършени черти на човека и ги беше събрал само за него.
Но не тези неща ме накараха да стоя там, след като ме предупреди да си тръгна. Бяха очите му. Дори в тъмнината видях в тях тежест. Тежест, която никога не бях виждала у никого, освен у себе си.
Беше казал на майка си, че я обича по телефона. След това беше затворил и беше проклел, докато удряше пикапа си. Всеки, който говори така с майка си, не може да е лош. Той не ме плашеше.
Но аз се притеснявах за него, затова останах, дори когато той ми каза да си вървя. И тогава той ме целуна. Отначало беше грубо, сякаш се опитваше да ме нарани, но после омекна и преди да се усетя, се хванах с юмруци за тениската му. Коленете ми отслабнаха и не бях сигурна дали наистина издадох хлипане, или то беше само в главата ми. Надявах се да е било в главата ми. Като се има предвид колко внезапно ме беше напуснал, не исках да издавам звук. И ми се искаше да не се бях хванала за него.
Всичко свърши така внезапно, както беше и започнало. Той не каза нито дума, когато се отдръпна от мен. Не ме погледна. Вместо това се обърна, закрачи към пикапа си и си тръгна. Нямах представа кой е той. Знаех само, че е красив и призрачен и че ми е подарил незабравима първа целувка.
Два часа по-късно, когато Брейди най-накрая реши да си тръгне, ме намери да дремя на земята под моето дърво. Беше раздразнен и не ми каза нищо по време на пътуването към дома. Целувката избледня на заден план, докато се съсредоточавах върху това как да накарам братовчед си да не ме мрази.
В неделя, когато Брейди планираше да отиде да плува при един приятел, леля Корали се беше опитала да ме изпрати с него. Но аз ѝ бях написала бележка, че ми е започнал цикълът и не ми се ходи, и тя ми позволи да остана вкъщи.
В крайна сметка Брейди го нямаше цял ден. Бях сигурна, че се е притеснявал, че ако се върне вкъщи, тя отново ще се опита да ме натрапи.
Днес започнах училище и тя даде на Брейди списък със задачи, свързани с мен. Чувствах се зле за него. На лицето му се виждаше разочарованието. Затова му връчих бележка веднага щом пристигнахме.

Получих това. Прави това, което правиш, и аз ще се появя в клас. Това, че не говоря, не означава, че не мога да се придвижвам. Ще кажа на леля Корали, че си направил всичко, което тя каза. Но не искам да ме водиш навсякъде. Искам да се справя сама.

Той не изглеждаше много убеден, но кимна и тръгна, оставяйки ме пред входа на училището.
За щастие леля Корали беше подготвила канцеларията за това, че не говоря. Те нямаха нищо против да записвам всичко, което трябваше да кажа. Дадоха ми графика и попитаха къде е Брейди. Очевидно леля Корали им беше казала, че Брейди ще бъде мой водач. Излъгах и записах, че той е отишъл до тоалетната и ще ме посрещне в коридора.
Една малка част от мен – добре де, наистина голяма част от мен – се надяваше, че ще видя момчето от партито на полето. Исках да го видя на светло. Исках да видя дали е добре. И се надявах, че може би той ще иска да ме види.
След като получих указания за шкафчето си, отидох да го потърся, чувствайки се изпълнена с успех. Да го намеря беше съвсем друго нещо. С хората, изпълнили коридорите, много от които бяха до шкафчетата си, пред шкафчетата си или се целуваха срещу шкафчетата си, не можех да видя номера. Намирането на 654 беше почти невъзможно.
– Добре ли си? – Гласът на Брейди се чу зад гърба ми и аз кимнах, без да искам да му кажа, че не съм много добре и вероятно ще закъснея за час.
– Къде е шкафчето ти? – Попита той.
Помислих как да отговоря и просто му подадох листчето с номера на шкафчето ми.
– Вече си го минала – отговори той и кимна назад по коридора. – Хайде. Ще ти покажа.
Нямах време да напиша аргумент за отказ. Вместо това просто го последвах. Той така или иначе щеше да ми помогне, а и ако си признаех, имах нужда от помощта му.
За разлика от времето, когато вървях по коридора, борейки се с насъбралите се тела, сега всички правеха път на Брейди. Сякаш той беше Мойсей, а това беше Червено море.
– Премести празника на целувката на около пет сантиметра. Маги не може да отвори проклетото си шкафче – каза Брейди на една двойка, която беше по средата на сесията.
– Коя е Маги? – Попита момичето, като се обърна да ме погледне. Тя имаше големи кафяви очи и маслинен тен. Дългата ѝ черна коса беше още по-поразителна.
– Братовчедка ми – отвърна Брейди, като звучеше раздразнено.
– Имаш братовчедка? – Попита тя изненадано. Ръцете на момчето, които преди това бяха върху дупето на момичето, се преместиха върху бедрата ѝ и той я премести. Преди да успея да видя лицето на момчето, Брейди се отдръпна и ми отвори шкафчето.
– Ето ти го. Ще бъда наблизо, ако отново имаш нужда от мен. – После ме остави там и си тръгна.
Не установих контакт с двойката до мен и дори не я погледнах. Момичето се захили, после чух как момчето ѝ прошепна – думата няма беше нещо, което не ми липсваше. Очевидно Брейди беше казал на хората, че съм няма. Предполагам, че поне нямаше да има някой, който да се опитва да говори с мен.
– Тя не говори? – Прошепна момичето в отговор, достатъчно силно, за да я чуя.
Бързо прибрах книгите си в шкафчето, преди да го затворя, като се уверих, че държа учебника и тетрадката си за първия час. Решена да не поглеждам двойката, държах главата си наведена. Погледът ми попадна върху ръцете на момчето, което сега отново стискаше дупето на момичето. Предполагам, че това беше нещо, с което щеше да ми се наложи да свикна.
Излязох в коридора, без да поглеждам нагоре, и едно твърдо тяло ме удари отстрани, като ме повали назад.
– Извинявай – каза един мъжки глас, когато се сблъсках с опипващата се двойка. Чудесно. – Добре ли си? – Попита човекът, който се блъсна в мен.
Погледнах нагоре, за да видя чифт от най-ясните сини очи, които някога бях виждала, разположени на фона на хубава кожа с цвят на мока. Комбинацията определено беше поразителна, но за съжаление той не беше моето тайнствено момче.
– Внимавай – изръмжа момичето зад мен, като ме избута от себе си.
Учебникът и тетрадката в ръцете ми паднаха на пода, предизвиквайки още по-голяма сцена. Не обичах да привличам внимание, но изглежда това беше единственото, което можех да направя.
– Господи, Рейли, блъснах се в нея. Успокой се, по дяволите – каза момчето, докато се навеждаше да вземе учебниците ми. Наблюдавах очаровано как големи добре очертани мускули изскачат от плътната му риза с къс ръкав.
Рейли се засмя, но звучеше по-скоро като злобно крякане, отколкото като нещо друго.
– Тя е няма, Неш. И е братовчедка на Брейди. Така че можеш да спреш с рицарските приказки. Тя не е твой тип.
После, откъм гърба ми се чу:
– Не бъди кучка, бейби. – Този глас. Замръзнах. Познавах този глас. Не… не го допускай.
– Брейди си има братовчедка? – Попита Неш, докато се изправяше и ми подаваше книгите ми.
Беше ме страх да се обърна и да погледна. Може би се бях объркала. Момчето, което се целуваше с момичето до мен, не можеше да е момчето, което ме целуна в петък вечер. Момчето, което ме целуна, беше мило с майка си. Можеше ли такова мило момче да целуне друго момиче, след като вече си имаше приятелка? Нима дълбоко в себе си той не беше добър човек? Бях се убеждавала в това през целия уикенд, докато възпроизвеждах целувката ни отново и отново.
Опитах се да изглеждам незасегната, докато вземах книгите си от Неш и ги прибирах към гърдите си.
– Да, така е. Изненада, изненада. – Отново онзи глас. Беше той. О, Боже… беше точно той.
Спуснах поглед към книгите си. Не исках да гледам никого. Знаех, че бузите ми са розови. Просто исках да остана сама и да преживея тази изненада насаме.
Моят тайнствен човек продължи:
– Тя е нещо, което може да се гледа, но Брейди я е направил напълно недостъпна. Така че Рей е права. Остави я на страни. Аз го направих.
Но той не беше останал настрана. Знаеше ли, че Брейди ме е направил забранена, когато ме целуна? Затова ли сега се държеше така, сякаш изобщо не ме познаваше? Какъв кретен! Бях му позволила да ме целуне. Какво си бях помислила? Обикновено не бях слаба, само защото един мъж имаше красиво лице. Баща ми също имаше красиво лице и нито веднъж майка ми не беше успяла да му се довери. Бях по-умна от това. Това беше грешка, която нямаше да направя отново.
– Какво трябва да означава това „аз“? – Повиши глас Рейли. И отблъсна момчето. Отместих се от пътя ѝ.
– Тя е нещо, което трябва да се погледне. Както казах – повтори той.
Нарочно се държеше жестоко с нея и ме използваше, за да го направи. Мразех жестокостта и бездушното поведение. В мен кипеше гняв. В такива моменти ми се искаше да говоря. Не, искаше ми се да крещя! Но не исках.
Лицето ми беше горещо от смущение, ярост и разочарование. Искаше ми се Брейди да ме беше изчакал. Не знаех накъде трябва да тръгна, а да извадя училищната си карта насред всичко това ми се струваше невъзможно. Треперех. Погледнах коридора и в двете посоки, опитвайки се да избера най-добрия път за бягство.
– Тя е няма! – Изкрещя момичето, след което изпусна гневно ръмжене. – Не знам защо те търпя. Можех да имам всеки. Всеки, Уест. Осъзнаваш ли това?
Уест. Името му беше Уест. Едно момиче трябва да знае името на първата си целувка, но ми се иска да не го знаех. Исках да изтрия него и онази нощ напълно от паметта си.
– Ти не можеш да ме имаш. Не си мисли лудории -отвърна Неш и аз го погледнах. Той ми намигна, а в очите му имаше лесна дружелюбност. Нищо подобно на това, което бях видяла в очите на Уест. Защо той не можеше да бъде първата ми целувка?
Уест се засмя на отговора на Неш.
– Не бих те искала – изплю тя. – Баща ми ми позволява да се срещам само с бели момчета.
Напрегнах се. Наистина ли беше казала това? Неш не беше изцяло бял, но не беше и изцяло черен. Беше красив цвят.
– Аууу, това е срамно – отговори Неш, очевидно развеселен. – Предполагам, че баща ти все още е огорчен, че бялата му приятелка се е омъжила за чернокож. Минаха години, Рейли. Той наистина трябва да продължи напред. Майка ми със сигурност го е направила.
Добре, уау. Малките градове бяха наистина, наистина малки.
Неш погледна назад към мен.
– Имаш ли нужда от помощ при намирането на първия си клас? – Попита той.
Но Рейли нямаше намерение да го остави да отмине.
– Ще му позволиш ли да ми говори по този начин? – Попита тя Уест.
– Ти го започна. Той само го довърши – отвърна Уест.
– Свърших, Уест! – Изкрещя тя, след което се втурна нанякъде.
Всичко, което исках, беше да стигна до класната си стая. Посегнах към картата, която бях пъхнала в джоба си, и я разгънах, за да разбера къде трябва да бъда. Забравих за треперещите си ръце. Исках незабавно да се махна от това. Далеч от Уест.
– В кой клас си първо? – Попита ме Неш.
– Тя не говори. Рейли не те излъга – каза Уест откъм гърба ми.
Наистина не исках да поглеждам към никой от тях, но не можех да се сдържа. Погледнах назад към Уест; трябваше да съм сигурна. Гласът беше същият, но исках да видя лицето му. Дълбоко в себе си все още таях малка надежда, че момчето, което ме беше целунало, е по-добро от това, което стоеше зад мен.
За съжаление, на светло той беше още по-съвършен, отколкото на тъмно. Дръпнах главата си обратно към картата си, преди той да ме е забелязал да го гледам. Мразех го. Мразех всеки, който се държи с другите, сякаш чувствата им нямат значение.
– Така си родена ли? – Попита ме Неш и ми се искаше да се откаже. Не знаех какво да правя с него. Беше много приятен, но нямаше да говоря с него.
Уест се раздвижи и изведнъж застана пред мен, изглеждайки напълно отегчен. Фактът, че приятелката му току-що бе скъсала с него и бе избягала, изглежда не заемаше място в скалата му за важност. Трябваше да е студен човек, за да реагира по този начин.
Погледнах към него и открих, че тъмносиният му поглед е насочен към мен. Дълги мигли обрамчваха очите му. Те не бяха толкова поразителни като очите на Неш – бях сигурна, че никой не може да има толкова красиви очи като тези на Неш, но там имаше нещо повече, което бях пропуснала в петък вечер. Болка, страх, откъснатост. Отново същото, което виждах в собствените си очи всеки път, когато се погледнех в огледалото.
– Ебаси, отблизо е по-красива – каза Уест, като наклони глава настрани изучавайки ме. – Не ми пука, че не може да говори.
Той ме гледаше така, сякаш не беше държал лицето ми в големите си ръце в петък вечер. Стомахът ми се сви на болен възел. Знаех, че е слабоумен и жесток. Бях го преживяла. Бях свидетел на това. И се страхувах от него. Ако не бяха болката и страхът в очите му, щях да го зашлевя. Но аз просто исках да се отдалеча от него. Той не беше добър човек. Нещо го беше изкривило. Докато аз бях избрала да не говоря, за да се справя с болката си, той беше избрал да се справя със своята, като наранява другите.
– Тя е няма, копеле. Не е глуха – изръмжа Неш.
Крива усмивка, която не се срещаше с очите му, докосна устните на Уест. Нима приятелите му не виждаха това? Нима не знаеха, че той криеше болката, която го преследваше и го правеше този ужасен човек?
– Не ми обръщай внимание, захарче. Аз съм задник – каза той, сякаш се извиняваше. Но за какво се извиняваше? За това, че ме целуна? За това, че е изневерил на приятелката си? За това, че е безсърдечен кретен с всяка дума, която излиза от устата му?
Тези, които бяха повредени, не можеха да бъдат поправени. Знаех това твърде добре. Всеки, който се опита да го поправи, щеше да се провали. Но хората не се раждат жестоки. Животът ги е направил такива. Поне така ми каза една от моите съветнички, когато се опита да говори с мен за баща ми.
Направих явна крачка встрани от Уест и вдигнах високо глава. Твърдият поглед, който му хвърлих, беше повече от това, което можеха да кажат всички думи. За щастие той разбра посланието, обърна се и си тръгна.
Гледах го как си тръгва, чудейки се дали има някой, който да знае защо се държи така. Някой, който да знае истината за жестокия му дух. Приятелката му не знаеше, иначе нямаше да скъса с него по този начин. Той се държеше уверено, което обръщаше главите, и предполагам, че никой не е забелязал нещо по-дълбоко.
Колкото и да знаех, че е лоша новина, и да исках да го намразя, бях го чула да говори с майка си. Чух го да и казва, че я обича. Чух болката в гласа му.
– Не отивай там – предупреди Неш пред мен. – Уест не е добър, скъпа. Той е един от най-добрите ми приятели, но е отрова за момичета като теб. На никого не му пука по-малко, отколкото на Уест.
Неш не трябваше да се притеснява. Нямаше да се доближа до Уест. Бяхме били достатъчно близо веднъж, а той сякаш дори не си спомняше. Целувката ни не беше нещо, за което той мислеше през целия уикенд, както аз.
И все пак Уест трябваше да бъде спасен. Някой трябваше да се доближи до него, да го достигне. Никой не беше успял да спаси баща ми и ужасът беше последвал пътя му на разрушение. Уест отчаяно се нуждаеше от помощ. Това го знаех. Знаех също, че не съм този човек за него. Имах свои собствени демони, които трябваше да преживея.

Назад към част 3                                                    Напред към част 5

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!