Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 44

„Той не беше сам. Аз бях.“

ГЛАВА 43
МАГИ

Да седя сама в стаята си беше всичко, което исках да правя. Не беше лесно да се изправя пред това колко нездравословна беше станала връзката ми с Уест. Още по-трудно беше да го отблъсна. Което не говореше много за мен. Факт е, че все още го исках. Той не беше единственият виновен тук. Аз също бях виновна. Аз бях създала това. Бях му позволила да стане зависим от мен.
Това не беше това, което исках да се случи в началото. Представях си, че ще намеря начин и аз да се излекувам, докато му помагам. Това беше начин да намеря покой. Но ние се бяхме превърнали в нещо повече. Нещо, което никога не съм си представяла. Да се влюбя в Уест Ашби не беше част от плана ми.
Това, че трябваше да се изправя пред истината и да го пусна да си отиде, беше резултат от онази глупава емоция, на която бях станала жертва. Любов. Но Уест не ме обичаше в замяна. Той се нуждаеше от мен само за да се справи. Един ден вече нямаше да има нужда от мен и това щеше да е всичко. Нямаше да има никаква основа за нас, освен общата болка от загубата на родител.
Бързото почукване на вратата беше последвано от влизането на Брейди, преди да успея да поканя дори него вътре. Мръщенето, изписано на челото му, ми подсказа, че той знае. Уест му беше казал нещо. Искаше ми се да не го беше направил. Не исках да говоря за това все още.
– Добре ли си? – Попита той, като ме изучаваше внимателно.
Исках да му кажа „да“, за да си тръгне, изпълнил задълженията си на грижовен братовчед. Но думите не идваха. Вместо това свих рамене.
Брейди кимна, сякаш това беше напълно логично.
– Той също не е добре. Не предполагам, че искаш да ми кажеш за това?
Не, не исках. Вербализирането му го правеше реално. Просто да мисля за него в главата си беше по-лесно.
– Той е привързан към теб. Никога не съм го виждала да се държи с някого така, както се държи с теб. Честно казано, това ме притесняваше. Ти си преживяла твърде много, за да се очаква да поемеш и неговия багаж. Той трябва да осъзнае, че може да преживее това и без да го държиш на крака.
Това прозвуча така, сякаш съм изоставила Уест. Не ми харесваше да мисля за него по този начин. Никога не бих го направила.
– Той се ядоса, защото днес друг човек ме заговори – отвърнах аз. – Това не е… здравословно. Гледа на мен така, сякаш съм негово притежание, което трябва да защитава, за да не може никой да не ме отмъкне. Ние сме само в гимназията. Това не е нормално.
Брейди се приближи и седна на ръба на леглото ми.
– Съгласен съм. Не е нормално. Но Уест винаги е бил избухлив. Дори когато бяхме деца. Мисля, че малко от това си проличава и сега. Не че това го прави нормално. Не го прави. Ти си човек. Не негова лична собственост.
– Точно така – промълвих, чувствайки се виновна, че говоря за него по този начин. Той не беше тук, за да се защити, а аз говорех на най-добрия му приятел неща, които не биваше да казвам.
– Той искаше да дойде. Аз му отказах. Казх му, че трябва да ти даде време да се справиш с всичко, с което се занимаваш – обясни Брейди.
– Постъпил си правилно.
Но Уест беше сам. Нямаше никой до него.
– Той е съвсем сам – казах аз, усещайки как вината тежи на и без това болното ми сърце.
Брейди се изправи.
– Сега отивам там. Вече се обадих на Неш и той трябва да е там всеки момент. Имаме го. Ти се погрижи за себе си. През последния месец направи пробив, за който никой не е предполагал, че си способна. Ти говориш, Маги. Това означава, че се лекуваш. Съсредоточи се върху себе си. Аз ще се погрижа за Уест.
Очите ми бяха наранени от неизплаканите сълзи, докато кимах. Той беше прав. Уест имаше някого. Всъщност той имаше цяла група приятели, които щяха да го подкрепят във всичко. Той не беше сам.
Аз бях.
Когато най-накрая заспах снощи, Брейди все още не се беше върнал. Изпитах облекчение. Знанието, че е останал с Уест, ми помогна да се успокоя достатъчно, за да заспя. Днес трябваше да се изправя пред училището. Трябваше да се изправя пред Уест. Трябваше да се изправя пред избора си.
Ставането беше по-трудно, отколкото заспиването. Искаше ми се да остана скрита в стаята си в продължение на седмици. Докато гърдите ми престанат да ме болят. От самото начало знаех, че Уест Ашби може да ме нарани, ако го допусна до себе си. Просто не очаквах, че ще се почувствам така. Представях си, че е скъсал с мен, защото е искал някоя друга. Или че му е скучно.
Това беше много по-трудно. Аз бях тази, която го беше наранила. Аз. Погледът на лицето му не спираше да ме дразни. Напомняше ми колко много ме беше съкрушило да му кажа тези думи.
– Гладна? Направих вафли – каза леля Корали, когато влязох в кухнята. От яденето ми се гадеше, но тя беше направила купчина вафли и знаех, че Брейди не е тук, за да ги изяде.
– Брейди не е тук – казах аз, надявайки се, че тя вече знае това. Не исках да му създавам проблеми.
Тя ми се усмихна тъжно и кимна.
– Знам. Скоро ще ги занеса на Уест. Там има пълна къща с момчета, които се нуждаят от храна. Говорих с Брейди преди трийсетина минути. – Тя се приближи до мен, сложи ръка на раменете ми, а след това целуна върха на главата ми.
– Добре ли си? – Попита тя тихо.
Кимнах, просто защото не исках да говоря за това.
Тя ме притисна до себе си.
– В живота често ни се налага да вземаме решения, които не са лесни. Но това не означава, че те не са правилни.
– Ами ако са грешни? – Попитах, преди да успея да се спра.
Тя ме пусна и се пресегна да ми приготви чиния.
– Тогава съдбата се намесва и поправя нещата. Просто трябва да ѝ се довериш.
Не казах нищо повече. Но думите ѝ се въртяха в главата ми и се надявах да е права.

Назад към част 43                                                            Напред към част 45

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!