Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 47

„Искам да ти принадлежа“

ГЛАВА 46
УЕСТ

Неш влезе в клас точно когато звънеше за закъснение. Очите му сканираха стаята, докато не ме откриха. Мръщенето му се задълбочи, докато се отправяше към мястото, където седях. До мен нямаше свободно място, но той се спря до едно момче с къдрава коса и очила и го убеди да се премести, преди да заеме мястото си.
Погледнах го и той насочи вниманието си към мен.
– Имаше един… проблем при шкафчетата… но се справих и тя е добре – прошепна Неш.
Гръдният ми кош се стегна и стиснах юмруци.
– Обясни – казах аз, без да ми пука дали някой ме е чул. Бях готова да избягам и да намеря Маги. Единственото, което ме задържаше на мястото ми, беше фактът, че трябваше да и дам пространство.
– Рейли я притисна до шкафчето ѝ.
Нямаше нужда да чувам повече. Изправих се и тръгнах към вратата.
– Къде си мислите, че отивате, г-н Ашби? – Попита учителят.
– Зле ми е – отговорих, преди да отворя вратата и да изляза. Трябваше да разбера повече от Неш. Като например дали Рейли я е докоснал. Но инстинктът ми да отида да намеря Маги и да я проверя беше по-силен.
Тръгнах към класа на Маги, когато вратата зад мен отново се отвори.
– Уест, почакай – извика Неш.
– Отивам да намеря Маги – отговорих, без да спирам.
– Тя е добре. Погрижих се за нея – беше отговорът му.
– Рейли докосна ли я? – Попитах, като гласът ми се повишаваше при мисълта, че някой е наранил Маги.
Неш не отговори и аз знаех, че имам отговора си.
– Тя се е застъпила за теб по нейния безумен начин. Жените в това училище са стигнали до извода, че Маги е враг, откакто скъса с теб. Сигурно си чул разговорите днес. Това трябваше да се случи. Някой щеше да се изправи срещу нея.
Това ме накара да спра.
– Какво? – Попитах го недоверчиво.
– Какво имаш предвид „какво?“? – Той изглеждаше объркан. – Какво казват?
– Момичетата?
Кимнах.
– Глупости за Маги. Тя не реагира на това; държи главата си наведена. Заведох я до класа и писах на Брейди да я вземе след това и да я придружи до обяда. Шумотевицата ще отшуми достатъчно скоро.
– Чакай. – Спрях го, докато стомахът ми се свиваше, а гневът пулсираше във вените ми. – Искаш да кажеш, че хората цял ден са говорили глупости на Маги за това? Заради мен? – Неш кимна.
– Ебаси майката! – Изръмжах и се втурнах в бяг към класа на Маги.
– Мислех, че ще ги чуеш! – Обади се Неш.
Ако ги бях чул, щях да им затворя устата. Какво си мислеше, че правя? Да ги оставя да говорят за Маги? Сериозно? Нима собствените ми приятели дори не осъзнаваха, че съм влюбен в нея?
Спрях до вратата на класната стая, в която беше тя, и си поех дълбоко дъх. Емоциите ми бяха навсякъде. Не исках да ѝ причинявам болка, но като че ли само това можех да направя. Тя беше избягала от мен, защото се бях държал като задник. Бях се вкопчил в нея и дори не отчитах факта, че тя има свои собствени демони, с които трябва да се справи. Тя се нуждаеше от мен, а всичко, което бях направил, беше да и отнемам.
Бях готов да бъда нейното рамо, на което да поплаче. Исках тя да се опре на мен за разнообразие. Исках повече.
Отворих вратата и претърсих стаята, докато не я открих в задната част, изглеждаща така, сякаш е готова да пропълзи под бюрото си.
– Мога ли да ти помогна, Уест? – Попита г-н Банкс.
– Трябва да видя Маги, моля, сър – отвърнах, като откъснах очи от нея, за да го погледна.
– Ами, добре, ами… добре. Но моля ви, побързайте – отвърна той.
Върнах погледа си към нея. Ако можех да умолявам с поглед, го правех. Бавно тя се изправи и се насочи към мен. Очите ѝ бяха вперени в пода, а ръцете ѝ бяха свити в юмруци пред нея. Беше нервна. Никога не съм искал да я изнервям.
Когато стигна до мен, се отдръпнах и я оставих да излезе в коридора, преди да затворя вратата и да ни дам необходимото уединение.
– Добре ли си? – Попитах, борейки се с желанието да се протегна и да я придърпам към себе си.
– Добре съм – отговори тя шепнешком.
– Ще се справя с Рейли. Тя няма да те притеснява повече. Кълна се в това – казах яростно.
Тя сви рамене.
– Тя се грижи за теб. Тя те защитаваше.
Не. Рейли се грижеше за себе си. Това не беше заради мен. Беше видяла възможност да нападне Маги и се беше възползвала от нея.
– Ако я беше грижа за мен, нямаше да те докосне. Хората, които се грижат за мен, щяха да те защитят. Като Неш. – Маги вдигна поглед, за да срещне моя. Очите ѝ отразяваха толкова много от същите емоции, с които се опитвах да се справя. – Не исках да те нараня.
– Знам. Но аз те нараних. Не бях това, от което се нуждаеше.
Тя прекъсна зрителния ни контакт, като погледна към коридора.
– Ти току-що загуби баща си, Уест. Трябваше да бъда по-чувствителна.
Да не я докосвам. Протегнах ръка и покрих ръката ѝ с моята.
– Ти беше права. Използвах те като начин да се справя. Не ти давах нищо в замяна. Бях обсебен от това да те имам до себе си. Да знам, че си моя. Това не ти помагаше. Това беше опитът ми да те притежавам.
Тя не отговори. Но и не отдръпна ръката си.
– Започнахме това, защото ти можеше да ме изслушаш и да разбереш с какво се занимавам, когато никой друг не можеше. Да, ти се превърна в моя патерица. Исках да съм близо до теб, за да черпя от тази твоя невероятна сила.
Тя подсмръкна, но не ме погледна.
– Нещата обаче се промениха. Да, ти стана човек, на когото можех да се опра, но ти стана и нещо повече от това. Очаквах с нетърпение да чуя гласа ти, да видя усмивката ти и, Боже, да те слушам как се смееш. Обичам начина, по който се смееш. Всички тези неща станаха неща, които обичах. Никога не бих…- Спрях. Това, което трябваше да кажа, исках да се уверя, че съм го казал правилно. Не исках да го объркам. Това беше важно. Това беше моят шанс да поправя всичко, което бях объркал.
– Онази нощ, когато… когато спахме заедно. Маги, аз… – Трябваше тя да ме погледне. Протегнах ръка, плъзнах пръст под брадичката ѝ и обърнах лицето ѝ, докато очите ѝ не срещнаха моите. – Маги, тогава знаех, че те обичам. Не ти казах, защото емоциите ми бяха още толкова сурови. Не правих любов с теб, защото имах нужда от утеха. Любих се с теб, защото исках да бъда възможно най-близо до теб. Защото, въпреки че бях загубил баща си, бях получил теб. Някой, който ме накара да се почувствам цял отвътре. Който ми даваше причина да се усмихвам всеки ден. И си позволих да полудея от нуждата да те задържа. Не искам да те притежавам, Маги. Искам да ти принадлежа. Готов съм да ти дам цялото време, от което се нуждаеш. Но трябва да знаеш, че съм влюбен в теб. – Пуснах пръста си изпод брадичката ѝ и отдалечих ръката си от нейната.
Тя не каза нищо, докато широките ѝ очи се пълнеха със сълзи. Отне ми цялата сила на волята, която можех да събера, за да я оставя там и да си тръгна.

Назад към част 46                                                            Напред към част 48

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!