Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 5

„Обичам те, мамо“

ГЛАВА 4
УЕСТ

– Къде е Брейди? – Попита Неш, когато седна на масата ни в кафенето.
– Не съм го виждал. Вероятно е с онази симпатична негова братовчедка – отговорих, опитвайки се да се държа така, сякаш не съм я държал в ръцете си, докато целувката ѝ ме шокираше до смърт. По дяволите, тази целувка беше сладка. Лежах в леглото онази нощ и си мислех как се е чувствала тя. Ръцете ѝ върху гърдите ми и тялото ѝ, което се опираше в мен. За този единствен миг успях да забравя. Не мислех за живота си и за това, което ме очакваше всеки път, когато се прибирах у дома.
Но тогава тя издаде леко хлипане и това ме извади от делириума ми. Момичето не можеше да говори, а аз я бях притиснал към едно дърво и бях взел това, от което се нуждаех. Боже, аз бях чудовище. Тя не заслужаваше това.
Трябваше да се махна от нея, затова я пуснах и си тръгнах. Дори не успях да я погледна, когато се откъснах. Само един поглед към подутите от целувката ни устни и щях да се върна при нея. Тя беше не само красива, но и се чувстваше добре.
Да не говорим, че ако Брейди разбереше, че съм се целувал с братовчедка му, щяхме да се изпокараме. Заслужавах го, разбира се. Тя беше прекалено сладка за мен.
– Тя наистина не може да говори. Бях с нея във втория час – каза Аса Грифит, другият бегач в отбора. Той беше играл с нас на топка още от началното училище. – Смятам, че ако едно момиче изглежда така и не може да говори, значи може да е перфектна.
Неш, който седеше на масата, скочи.
– Не се дръж като задник. Тя е братовчедка на Брейди. – Звучеше ядосан. Бях видял начина, по който я гледаше тази сутрин в коридора. Беше се влюбил в нея много бързо. И ако трябва да бъда честен със себе си, това не ми харесваше.
– Говоря сериозно. Тя е прекрасна и не може да говори. Може ли да има нещо по-добро от това? – Попита Аса.
Не възнамерявах да кажа нищо. Колкото и разочароваща да беше Рейли, не пожелавах на никого да живее безмълвно. Знаех, че Аса се шегува, но беше твърде студено. Той не мислеше за това, което казва.
– Тя беше на партито на полето в петък вечер. Брейди даде да се разбере, че е извън психиката и не е човек, с който иска някой от нас да се движи – добави към разговора Райкър, докато сядаше срещу братовчед си. – Тя не просто е няма, ами като че ли умът ѝ не е наред.
Неш изучаваше Райкър една минута, сякаш не беше съгласен с него.
– Не изглеждаше отнесена.
Съгласих се с него. Маги не беше сбъркана в главата, това го знаех. Брейди си беше измислил тези глупости. Момичето беше интелигентно – очите ѝ бяха достатъчни, за да докажат това. В тях имаше гняв и разочарование, когато ме погледна. Беше ме видяла в най-лошия ми вид и аз исках да го направи. След тази целувка исках тя да се пази от мен. Не бях от хората, които се сближават с някого, който е сладък.
Да, като я целунах на партито, ме обзе облекчение. Но го оставих да се прояви само за миг, преди да го прекратя. Точно сега не можех да се занимавам с нищо друго освен със семейството си. Снощи, докато слушах майка ми да плаче тихо в хола, знаех, че нямам сили да бъда мил с някое момиче. Дори с момиче като нея.
Райкър извъртя очи.
– Знаеш това, защото какво? Ти я погледна? Разбира се, хубава е за гледане, но ако не е наред с главата, тогава е прецакано да се задяваш с нея.
– Както и да е, можем ли да говорим за нещо по-интересно? – Измърмори Гънър от края на масата.
Не се включих в разговора, защото знаех, че е по-добре, но и защото я познавах. Сякаш беше прогледнала за мен. Видя мислите ми. И беше разбрала. Но също така очакваше повече от мен. Това беше трудно да се преглътне. По някаква безумна причина не исках да я разочаровам. В същото време исках да ме намрази достатъчно, за да не се доближава никога повече до мен.
– Имаме футболен мач, който трябва да спечелим. Да отиваме и да се гаврим с братовчедката на звездния ни куотърбек, е като да се гаврим с отбора. Всичко, от което Брейди се нуждае в главата си в момента, е футбол. А не да се напряга заради възбудените ви задници – каза Райкър. Това беше добра забележка. Ако искахме да вземем щата тази година, трябваше Брейди да се съсредоточи върху едно-единствено нещо: футбола.
Трябваше да спечеля щатския шампионат заради баща ми. Той го искаше. Беше казал, че последната ми година е нашата година. Бях решен да му го дам. Без значение какво трябваше да направя.
Да забравя тази целувка нямаше да е лесно, но не съжалявах, че показах на Маги грозотата от тази сутрин. Бях избухнал и се държах по начин, от който майка ми щеше да се ужаси. Но видях погледа ѝ и знаех, че е разбрала посланието. Не бях добър човек. Не бях човек, когото тя трябва да опознае или на когото да се довери.
Когато влязох в къщата след футболната тренировка същата вечер, масата беше подредена, сякаш бяхме нормално, щастливо семейство. След като се родих, това беше къщата, в която родителите ми ме върнаха от болницата. Това беше единственият дом, който някога съм познавал. Но сигурността, която някога чувствах тук, вече я нямаше. Сега ежедневно се сблъсквах със страха, надявайки се на чудо.
Майка ми беше приготвила вечеря, както през по-голямата част от живота ми. Все още се преструваше най-доброто, на която беше способна. Знаех, че и тя се моли за това чудо. Винаги, когато можеше, се държеше така, сякаш животът не се беше обърнал срещу нас преди две години, когато баща ми беше диагностициран. Тази вечер мама дори беше сложила свежи цветя в средата на масата. Кошницата до тях беше пълна с прясно изпечен хляб. Напоследък тя печеше много хляб. Реших, че това е нейният начин да се справи с проблемите.
– Ти си у дома – каза тя с усмивка, която не се срещаше с очите ѝ. – Как мина тренировката?
Това беше начинът, по който се справяше с нещата: усмихваше се, правеше се на щастлива. Не бях сигурен дали се опитваше да ми помогне да се справя с това, или това беше единственият начин, по който можеше да се справи. Татко просто я оставяше да прави каквото си иска; не я принуждаваше да се изправи пред истината. Той я обожаваше. Винаги я е обичал.
Къщата ни не беше голяма и луксозна като тази, в която беше израснала тя. Но тя я обичаше. Начинът, по който се грижеше за нея и я караше да се чувства топла и приветлива, беше доказателство, че се гордее с живота, който татко ѝ беше дал. Нито веднъж не заговори за миналото си или за живота, който е оставила зад себе си, когато се е омъжила за татко.
– Беше добре. Готови сме за петък вечер. Чувствам се уверен, че сме се справили – беше моят отговор. Защото, подобно на татко, не можех да я подведа. Ако тя искаше да се преструва, че животът е нормален, тогава щях да се преструвам заедно с нея.
– Татко ще яде ли с нас? – Попитах, като се чудех дали днес е по-добре. Когато тръгнах тази сутрин, той все още спеше. Нямаше повръщане, а снощи изглеждаше спокоен.
Тя ме погледна и светлината в очите ѝ изглеждаше почти истинска.
– Да. Тъкмо се облича след душа. С нетърпение очаква да чуе всичко за тренировката. Мисля, че се вълнува повече от теб за мача в петък.
Той се вълнуваше, но дали ще дойде? Миналата година не беше толкова зле. Можеше да седи на трибуните и да гледа. Но сега не можех да си го представя да седи там. Нещата бяха взели лош обрат през последния месец, а той не се подобряваше. Не исках да съкращавам времето, което имах с него, защото той ходеше на моите мачове, когато трябваше да си почива.
– Какво има за вечеря? – Попитах, като смених темата. За татко и футбола беше трудно да се говори. Бях израснал, обичайки футбола, защото той беше това, което татко обичаше най-много на света, на второ място след семейството си. Това беше начинът, по който се сближавахме. Всички онези дни, в които ми подхвърляше топката в задния двор, и сутрините, в които се събуждахме рано, за да тичаме заедно преди училище. Това бяхме ние. Ние, което бавно изчезваше.
– Месо, картофено пюре и зелена салата. И, разбира се, царевичен хляб. Татко ти обича царевичен хляб със зелена салата.
Тя приготвяше всички любими ястия на татко. Той едва ли щеше да успее да изяде нещо. За нея обаче това нямаше значение. Правеше го за него, защото не знаеше какво друго да направи. Аз разбирах това.
Седях на тази маса и му говорех за тренировките и предстоящия мач, сякаш той беше там, когато спечелихме щатското първенство. Исках той да е там. Исках да го спечелим. Исках той да види как това се случва. Но не бях сигурен, че това е реалистично.
Единственото, което можехме да направим, беше да продължим да правим нещата, които правеха татко щастлив. Дори ако вътрешно и двамата се разпадахме. Той не беше просто съпруг на мама, той беше най-добрият ѝ приятел. Те бяха неразделни през целия ми живот. Следващата година исках да играя футбол в SEC, но можех ли да я оставя сама? Как щях да продължа с мечтите си, когато татко не беше тук? С нашите мечти?
– Отиди и се измий. Аз ще напълня чашите с лед, после ще отида да видя дали баща те готов ли е да яде – каза тя, все още усмихната. Все още се опитваше да изглежда щастлива, когато знаех, че сърцето ѝ се къса точно като моето.
– Да, добре – отвърнах аз. Нямах сили да кажа нищо друго. Тръгнах към стълбите и спрях. Трябваше да знам, че не е сама. Че когато всичко свърши, тя ще има мен. Мама винаги е изглеждала като красиво, крехко цвете, което татко пази. Но през изминалата година разбрах, че тя е направена от стомана. Нито веднъж не се пропука пред татко, колкото и да беше трудно. Тя беше до него, докато аз исках да се свия и да плача като бебе.
Обърнах се с лице към нея.
– Обичам те, мамо – казах аз, защото исках да знае. Бях в това с нея. Тя не беше сама. Когато татко си отиде, нямаше да я оставя сама.
Очите ѝ се напълниха със сълзи, които знаех, че няма да пролее. После кимна.
– Аз също те обичам, бебе.
Засега това беше достатъчно. Не бях готов да плача. Не и пред нея. А и не ми се струваше, че ще мога да се справя да видя сълзите ѝ.

Назад към част 4                                                                    Напред към част 6

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!