Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 51

Епилог
УЕСТ

Едва когато няколко седмици по-късно седяхме при Брейди и разглеждахме стари албуми със снимки, разбрах коя е тя.
Беше Коледата, когато с Брейди бяхме в седми клас. Той трябваше да отиде в Тенеси за коледното парти на семейството си и помоли майка си да ме вземе със себе си. Бях ходил и преди и знаех колко е скучно, но той беше най-добрият ми приятел. Така че отидох.
Винаги взимахме футболната си топка и я хвърляхме навън, дори в снега, докато траеше партито. Единственият път, когато влизахме с всички, беше да се храним. Нямаше други деца, освен едно момиче. Бях я виждал преди няколко години, последния път, когато дойдох на това нещо, но не я бях виждал при това посещение. Не че съм я търсил.
Брейди беше влязъл вътре, за да помогне на баща си, а аз бях решил да разгледам къщата. Не стигнах далеч, преди да чуя, че някой плаче. Обмислях дали да не вляза в стаята, надявайки се, че който и да е, не ме е забелязал да стоя на вратата. Но тя вдигна глава и най-красивите зелени очи, които някога съм виждал, ме погледнаха директно. Дългата тъмна коса обрамчваше лицето ѝ. Розово-сребърната спалня ми напомняше на нещо от приказка. Подхождаше и.
Тя подсмръкна и продължи да ме гледа. Не бях сигурен дали иска да я оставя на мира, или да я попитам дали мога да направя нещо. Майка ми не ме беше възпитала да бягам и да оставям момиче да плаче, затова се приближих и седнах до нея.
– Не може да е чак толкова лошо. Коледа е – казах с надеждата да разведря настроението. Не споменах факта, че ми напомняше на принцеса, а никога не бях виждал някоя от тях да плаче по телевизията.
Тя отново подсмръкна и избърса лицето си.
– Не ми се празнува – прошепна тя в отговор.
– Какво става с цялата коледна музика и с начина, по който тази къща е украсена с повече декорации от целия град Лоутън? Как може да не се чувстваш като на Коледа?
Момичето отвърна поглед от мен. Лицето ѝ остана тъжно.
– Не всичко е такова, каквото изглежда. Не всеки е такъв, какъвто трябва да бъде или какъвто изглежда.
На колко години беше това момиче? Говореше така, сякаш беше пораснала. Но не изглеждаше по-възрастна от мен и Брейди.
– Някой от твоите приятели ти е направи нещо лошо ли? – Попитах я. Знаех за момичешките драми. Случваха се в училище през цялото време.
– Иска ми се – прошепна тя, без да ме поглежда назад.
Тя не беше истинска отворена книга. Беше ми омръзнало да се опитвам да я развеселявам, защото очевидно не ми се получаваше.
– Който и да е, не си заслужава времето ти, щом те натъжава по този начин.
Накрая тя ме погледна обратно.
– Невинаги можем да избираме на кого да отделяме времето си. Например не можем да избираме родителите си. И нямаме право да вземаме решения вместо тях. Така че не е толкова просто. Той е моят баща. Обичам го. Трябва да го обичам. Но той я наранява. Тя толкова много се старае да го направи щастлив, но той винаги е с някоя друга. Като тази вечер. Трябваше да е тук. Обещал и е, че ще дойде.
Не знаех какво е усещането. Родителите ми се обичаха и никога не можех да си представя, че баща ми ще нарани майка ми. Но звучеше така, сякаш това момиче е имало съвсем различен живот. Такъв, на който не завиждах. Дори ако къщата ѝ беше по-голяма от църквата, в която ходех в неделя. Беше по-голяма дори от къщата на Гънър Лоутън, а това си беше голямо.
– Тогава да, това е гадно – казах аз, без да знам какво друго да кажа.
– Да, гадно е – беше единственият ѝ отговор.
Тогава Брейди извика името ми и понеже не знаех какво да правя и какво да кажа, я оставих там. Когато дойде да се храни, не можех да установя контакт с нея, защото се чувствах виновен, че не съм успял да ѝ помогна. И за това, че знаех тайните ѝ.
И двамата бяхме на снимката, която бяха направили онази вечер. Когато видях лицето ѝ на малко момиче, спомените се върнаха. Бях напълно забравил за това момиче и за това, което ми беше казала. Но онази Коледа си спомних, че благодарих на Бога за родителите си. Осъзнах, че съм бил благословен с добри родители.
– Това беше ти – казах, като я погледнах, докато сърцето ми се късаше за малкото момиченце, което исках да върна назад и да прегърна. Беше споделила тайните си с едно глупаво момче, което не беше направило нищо, за да я накара да се почувства по-добре.
Тя се намръщи, сякаш не знаеше за какво говоря, а после очите ѝ светнаха от разбиране.
– О, Боже мой. Забравих… Бях толкова разстроена онази вечер. Но това беше само една от многото нощи, в които се чувствах така – каза тя, докато върхът на пръста ѝ нежно прокарваше линия по лицето ми на снимката. – Ти беше единственият човек, на когото някога съм казвала това. Съжалявам за това. За това, че не казвам на никого тайните си. Може би щях да я спася, ако го бях направила – прошепна тя, потънала в мислите си.
Придърпах я към себе си. Нямаше да я оставя да се занимава със съжаленията си.
– Ти беше дете. И двамата бяхме. Объркани деца, които не знаеха правилния отговор на нищо. Той беше твоят баща. Обичала си го. Не се обвинявай за нещо, което не си могла да контролираш.
Маги положи глава на рамото ми, а ръката си – на гърдите ми.
– Благодаря ти – прошепна тя.
Целунах я по главата.
– Обичам те.
– Аз също те обичам – отвърна тя.
Винаги ми бяха казвали, че бъдещето ми е на терена и мога да бъда някой велик. И аз исках това. Докато не намерих някого, който се нуждаеше от мен. И осъзнах, че единственият човек, за когото искам да бъда велик, е тя.

Назад към част 50

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!