Аби Глайнс – Полеви партита – Загуба на полето – Книга 4 – Част 12

„Всички сте шибано плиткоумни“

ГЛАВА 10

НЕШ

– Просто ще му позволиш да я вземе? – Попитах Аса, докато гледах как Талула си тръгва с шибания треньор Д. Бях видял начина, по който я беше погледнал. Бях сигурен, че повечето мъже я гледат по този начин. Но този задник беше учител в нейното училище, а тя беше на седемнайсет години.
Аса сви рамене.
– Какво друго мога да направя? Той е прав. Изпил съм няколко бири. Не мога да го накарам да се обади на баща ми. Или на майка и.
Слабо. Това извинение беше слабо. Той се притесняваше за играта. Да играе. А не за това, че Талула е заминала с мъж, който е с десет години по-възрастен от нея. По дяволите, само аз ли видях, че мъжът оглежда краката ѝ? Беше доста очевидно.
– Той не е толкова глупав. Няма да компрометира играта – отвърнах отвратено. Цялата тази нощ не трябваше да се случва. – Освен това защо си я довел тук? На парти в полето? Тя не се вписва в тази тълпа.
Аса беше този, който сега изглеждаше раздразнен.
– Не се дръж като задник. Тя отслабна.
А той си мислеше, че съм задник.
– Не говорех за теглото ѝ. Говорех за мозъка ѝ. Тя е ученолюбива. Не се забавлява. Чете много. Това не е нейната сцена.
– Ти не познаваш нейната сцена. Тя е тиха и ученолюбива, защото няма приятели. Сега тя е различен човек. Тя е невероятно секси. Забавно е да се говори с нея. Хубава е.
Този разговор ме дразнеше с всяка дума, излязла от устата му. Трябваше да го изоставя. Но не го направих.
– Тя е същият човек. Винаги е била всички тези неща. Просто сега изглежда различно. Вие всички сте шибано повърхностни.
Дори докато изричах думите, усетих чувство на вина. Това, че бях говорил с нея в миналото, не означаваше, че съм я намирал за привлекателна. Също така не бях чукал на вратата ѝ. Но поне не използвах внезапната ѝ външност като причина да е забавна за разговор.
– Откъде знаеш? Допреди да се появи днес, никой от нас не я познаваше. Никога преди не съм те виждала да се въртиш около нея.
Нямаше да ме хвърлят в същата отвратителна глутница като тях. Бях се държала мило с нея.
– Първи клас. Тя седеше на три места пред мен. Беше нервна и срамежлива. Учителката никога не произнасяше името ѝ правилно и след като няколко пъти я поправяше и получаваше игнориране, Талула спря да казва каквото и да било. Аз заговорих. Оттогава мис Баркър го оправяше. В трети клас тя завърши последна в бягането на една миля, което правехме по време на физическо възпитание. Тя вървеше и дишаше трудно. Никой от вас не обърна внимание на това, че останалите ѝ се смееха. Шегуваха се. Отидох при нея и ѝ казах, че се е справила чудесно. Дадох ѝ моята бутилка с вода, тъй като всички бяха изчезнали. Четвърти клас, тя падна и разсипа подноса си с храна по целия под на кафенето. Докато всички се смееха и говореха неща като това, че е добре, че ще пропусне хранене, аз ѝ помогнах да стане. Заведох я до тоалетната, за да може да изчисти червеното желе от късите си панталони. След това и дадох подноса си с храна…
– В единадесети клас се пошегувах, че не трябва да е по бански, и ти се разсмя. Смееше се и никога не се замисли за това. Престани да се държиш толкова високо и могъщо. Всички сме еднакви. Момичето беше дебело – не я забелязвахме. Сега е слаба и всички гледаме. – Прекъсването на Райкър беше като шамар в лицето.
Позволих на паметта си да се върне назад. Към онзи ден. Към последния учебен ден миналата година. Беше една седмица преди да реша да играя футбол в задния двор на Райкър с куп приятели и членове на семейството по време на барбекюто за Деня на паметта, което правим всяка година. Играта в задния двор, която щеше да разруши всичко за мен. Не мислех за това. Мислех за предишната седмица. Видях Талула да излиза от училище. Ръцете ѝ бяха пълни, а на лицето ѝ се четеше облекчение. Тя се радваше, че годината е свършила, също като нас.
Заговорих я. Никога не е било на добра воля или на съжаление. Просто ми харесваше усмивката ѝ. Очите ѝ бяха толкова проклето сини, а усмивката ѝ винаги беше истинска. Освен това беше рядка. Но аз можех да я накарам да се усмихне и това ми харесваше. Исках да го направя. Караше ме да се усмихвам в замяна.
Този ден обаче… след като видях усмивката ѝ, мисълта ми отново се върна към срещата с Блейкли тази вечер и към секса, който щях да получа. Не бях мислил повече за Талула. Тогава Райкър… Сега спрях и го погледнах. Изучавах лицето му. Оставих думите му да се възпроизведат в главата ми. Беше се пошегувал за Талула по бански. Никой не трябва да вижда това. Или нещо в този смисъл. Не му обръщах внимание. Главата ми беше другаде.
Но се засмях. Райкър се засмя и аз се присъединих към него.
Обърнах глава към редицата дървета, през които Талула отдавна беше минала, и сякаш току-що в гърдите ми се беше блъснала тухлена стена. Тя го беше чула… нас. Той не го беше казал тихо. Тя го беше чула.
Беше чула моя смях.
Раменете ми се отпуснаха и затворих плътно очи. Болка притисна гърдите ми. Проклятие. Сега разбрах. Нейният гняв днес. Думите, които почти беше казала, но не каза. Беше чула Райкър да се шегува за нейна сметка. Но знаех, че не за първи път чува шега за теглото си. Ние не бяхме първите хора, които и се присмиваха. Тогава защо беше толкова ядосана? Не на Райкър, а на мен? Защото в миналото съм бил мил с нея?
Това не изглеждаше справедливо. Трябваше да ми бъде простено. Имах добра карма в джоба си, за да компенсирам единствената грешка. Единствената глупава грешка, която ми се иска да мога да върна назад. Сега вече беше свършено и ѝ дължах извинение.
– Хайде да вървим – каза тогава Райкър, прекъсвайки тишината.
– Не исках да се смея – казах му аз. Макар че за него така или иначе нямаше никакво значение.
Той изглеждаше объркан.
– Какво?
Този разговор беше безсмислен.
– Нищо. Ще отида да потуша огъня. Ти вземи боклука. Знаеш, че не можем да оставим полето така. Не и ако очакваме да продължим да го използваме. – Ако го направехме, дядо ни щеше да набие задниците и на двама ни.
Райкър кимна и отиде да започне да чисти. Той излая на останалите, които все още стояха наоколо, да му помогнат. Съсредоточих се върху това да се уверя, че огънят е угасен. Не ми харесваше, че треньорът Д беше взел Талула вкъщи. Нещо не беше наред там. Не изглеждаше така, сякаш го правеше по полезен начин. Не и когато оглеждаше тялото ѝ. Тя беше твърде проклето наивна, за да го забележи.
Съмнявах се, че някога е била целувана. Нямаше как Аса вече да е стигнал толкова далеч с нея. Може и да изглеждаше различно, но отвътре си беше същата. Ядосана на мен, разбира се. Но сега знаех защо. Можех да поправя това. Исках да го поправя. Това беше първото нещо, което исках да направя, откакто бях наранен.
Талула имаше страхотна усмивка. Тя караше лошите неща да изглеждат по-малко важни. Сякаш виждаше дъга зад ъгъла. Очите ѝ не блестяха с кокетни намерения. Тя дори не знаеше как да го направи. Беше освежаващо. Това ми харесваше в нея. Липсваше ми. Щях да се уверя, че отново ще получа тази усмивка. Бях приключил с губенето на неща. Вече бях загубил достатъчно.

Назад към част 11                                                     Напред към част 13

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!