Аби Глайнс – Полеви партита – Загуба на полето – Книга 4 – Част 37

„Всичко това беше лош сън“

ГЛАВА 35

ТАЛУЛА

Светлините проблясваха навсякъде. Линейки, полицейски и пожарни коли блокираха улицата, а по нея бяха паркирани автомобили, които запълваха паркинга на хранителния магазин и пощата. Изглеждаше, че по-голямата част от града е тук. Навън наблюдаваха. Не можехме да видим много. Но всички знаехме.
Това Порше беше най-скъпото нещо в този град. То принадлежеше на един човек. Не знаехме, че пътникът е бил Неш, докато Райкър не се появи на мястото на инцидента. Пикапът му не беше спрял със скърцане и той беше изскочил бягайки.
Райкър беше пуснат през барикадата. След това бащата и майката на Неш също се бяха появили заедно. Майка му плачеше, докато баща му я държеше близо до себе си. След това ги пуснаха да минат. Но това беше всичко. Никой друг.
Така че всички чакахме. Никой не се беше появил за Хейгън. Означаваше ли това, че той е добре? Дали Неш е бил ранен? Семейството му не си тръгваше. Сирените продължаваха да свирят, а светлините – да мигат. Но зрителите мълчаха. Бях излязла от училище, когато се качих на колата и стигнах до мястото. Линейките вече бяха тук. Не знаех кой или какво се е случило.
Едва след като паркирах, видях Поршето и стария модел Линкълн Континентал, които бяха смачкани заедно. Поршето претърпя много по-големи щети от по-стария по-голям автомобил. Чух други хора да говорят. Той принадлежеше на г-жа Уайз, съпругата на баптисткия пастор.
Времето сякаш минаваше толкова бавно, докато чаках. За нещо. За някакви новини. Когато ръката на майка ми се плъзна около кръста ми, подскочих. Не я бях видяла да идва с колата.
– Добре ли си? – Попита ме тя, целувайки ме по главата.
– Не. Но не е важно как съм.
– Да, Талула, важно е.
Започнах да споря, когато я чухме. Сирените отново се съживиха. Една линейка се движеше. Пътят веднага се разчисти, докато всички гледаха как тя ускорява към най-близката болница. Полицаите задържаха хората.
Следващата кола, която пристигна, беше пусната вътре в охраняемата зона. Мама ме стисна силно. Тя вдиша бързо и силно.
– Какво става? – Попитах, усещайки, че паниката ми е на ръба да избухне. Бях се сдържал, но нещо в изражението на лицето ѝ ме накара да се страхувам, че светът, какъвто го познавах, е на път да се промени завинаги.
– Всичко е наред – каза тя, но лицето ѝ не повтори думите ѝ. Беше уплашено, притеснено, измъчено.
– Мамо, кой беше този? – Поисках, като се отдръпнах от нея.
Тя обърна погледа си към мен. Там блестяха неизплакани сълзи.
– Нортън Хил. Съдебният лекар.
Стомахът ми се обърна и ми стана лошо. Стъпвайки в тревата, се наведох в кръста и започна да ми се повдига. Всичко, което бях яла през този ден, се върна обратно. Усетих ръката на майка ми върху гърба си и чух хлипането от устата ѝ.
Всичко това беше лош сън. Такъв, от който исках да се събудя сега. Точно в този момент. Мразех това. Коленете ми отслабнаха и аз се изправих, взех кърпичката, която мама ми подаде, и избърсах лицето си.
– Не знаем за кого е дошъл – каза тя, но това нямаше значение. Нали? Някой беше мъртъв. Някой не беше успял да се справи. Искаше ми се да вярвам, че в сърцето си щях да се чувствам по същия начин, независимо чий живот е бил отнет в тази катастрофа. Но знаех истината. Не исках това да е Неш. Опитах се да дишам и не успях.
– Ето го Райкър – каза тя и кимна с глава, докато той се връщаше към пикапа си. Искаше ми се да изтичам при него. Да го попитам за Неш. Но бях ужасена. Направих крачка в неговата посока и той вдигна поглед, за да срещне моя.
Спря и кимна.
– Той е добре. Той беше този в линейката.
Тези думи. Бях стояла тук почти час, без да знам. Живеех в състояние на надежда и страх. Страхувах се, че кошмарът ми щеше да се влоши. Но той беше добре. Неш беше добре.
Тогава коленете ми започнаха да се подкосяват, а майка ми беше там. Паднах в прегръдките ѝ и се освободих от ридание, когато изпуснах всички емоции, които бях задържала. Изхлипах с облекчение, че не съм го загубила. Че той не си е отишъл. Животът му беше тук. Трябваше да плача за този, който не беше успял да го направи. Трябваше да се помоля за семейството му. Но в този момент единственото, което можех да направя, бяха сълзи на облекчение.
Чух как майка ми му благодари. Не можех да кажа нищо. Тя не попита за кого е дошъл съдебният лекар. Това беше истина, с която никой не искаше да се сблъска.
– Ще го отведат в „Милосърдие“. Дотам е двайсет минути, но е стабилен, а и те са по-добре оборудвани, ако се нуждае от някаква операция – каза Райкър.
Той беше стабилен. Това ме накара да плача още по-силно.
– Благодаря ти. Щом се успокои, ще караме натам – отвърна мама.
– Разбирам – отвърна той.
– Райкър! Неш и Хейгън добре ли са? – Обади се женски глас.
– Неш е – беше отговорът му, след което чух как се затваря вратата на колата. Двигателят му запали, а аз стоях там и бавно оставих това да потъне в съзнанието ми. Той не беше казал, че Хейгън е добре. Отдръпнах се и погледнах сцената, която сега ставаше все по-ясна, докато другата линейка си тръгваше. Светлините не светеха, но вътре имаше тяло.
– О, Боже! Не е казал, че Хейгън е – изкрещя истерично момичето. Игнорирах я. Тази драматична реакция имаше за цел да привлече вниманието към себе си.
– Мислиш ли, че е… мъртъв? – Попитах майка ми шепнешком. Мразех дори да произнеса тези думи.
Тя не изглеждаше така, сякаш иска да отговори на този въпрос.
– Не знам.
– Другата линейка си тръгна без включени светлини – посочих аз.
– Не знаем и за госпожа Уайз. Нито дали някой е бил в колата ѝ.
Видях едно семейство да стои заедно и да плаче. Възрастен мъж, когото разпознах като служител на баптистката църква, държеше жена и три малки деца близо до себе си, докато всички ридаеха. Той изглеждаше тъжен. Съкрушен. Не беше нужно да ми се обяснява защо. Сцената беше очевидна. Сърцераздирателна.
– Не мисля, че е жива – казах аз, а думите натежаха в гърдите ми.
– Аз също – съгласи се мама.
Семейството беше загубило някого днес. Някой, когото много обичаха. Ами ако аз бях загубила някого? Ами ако това беше колата на майка ми?
– Хейгън Бейлър е мъртъв! Не! – Проплака едно момиче зад нас. Други се присъединиха към нея.
– Дай ми да карам – каза мама, хвана ме за ръка и се върнахме до колата и. – Можем да дойдем да вземем твоята по-късно.
Не исках да шофирам точно сега, затова не спорих.
Блейкли беше удвоена и ридаеше в една група приятели. Все още нямаше никаква вест за Хейгън. Но градът сякаш вече вярваше, че той е изчезнал.
Спомних си нощта, в която го срещнах на мача. Беше досаден и пълен със себе си. Но той беше важен за много хора. Имаше семейство, приятели, фенове. Всички те щяха да скърбят за него. В живота на семейството му щеше да остане празнота, която никога нямаше да бъде запълнена.
Сълзите отново напълниха очите ми, докато се качвах в колата на майка ми. Този път за любимите хора, които останаха зад мен.

Назад към част 36                                                                Напред към част 38

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!