„Не исках тя да бъде моето минало“
ГЛАВА 48
НЕШ
Тази вечер щеше да бъде първата ми вечер на терена като треньор. Бях на всяка тренировка тази седмица. Бях тренирал с отбора. Всичко това трябваше да ме накара да се чувствам добре. По дяволите, трябваше да съм развълнуван. Готов за това.
Но беше Талула. А аз не можех да мисля за нищо друго. Тя не отговаряше на съобщенията ми. След първото и „не благодаря“ беше замълчала. Проверих отново телефона си с надеждата, че последният ми текст, който най-накрая изпратих тази сутрин, ще получи отговор. Досега нищо.
Да ѝ кажа в текстово съобщение, че съм я видял да целува Дейс в деня на инцидента, не беше това, което исках да направя, но когато се обадих на телефона ѝ, той отиде директно на гласова поща. Тя не говореше с мен. Беше се изключила напълно. Брет беше говорил с Хана в коридора по-рано тази сутрин, което ме накара да си помисля, че тя е спряла да говори и с него.
Не исках да мисля за Талула, която е сама, затворена от живота. Тя имаше толкова много какво да даде. Беше забавна и добра. Беше умна и искаше да бъде социална. Тази година най-накрая беше имала възможност да го получи и толкова бързо беше затворена. Но тази шибана целувка. Трябваше да чуя обяснението ѝ за нея. Без значение какво беше признал Дейс, аз я видях да го целува. Аз бях там. Това не се промени.
– Добре ли си? – Попита ме Аса, спирайки до шкафчето ми.
– Да, а защо? Отговорих, извадих тетрадката си и затворих вратата.
– О, не знам. Защото стоеше тук и гледаше втренчено в шкафчето си, сякаш беше на милиони километри от него?
– Просто си мислех.
Той се засмя:
– Да, разбрах това.
Поглеждайки към коридора, пълен с хора, които бързаха за часовете си, изведнъж се почувствах по-ненамясто от всякога. Никакво количество футбол не подобряваше това. Той не ме правеше щастлив. Едно нещо ме правеше щастлив след инцидента ми. Талула. От онази шибана целувка насам бях нещастен. Не исках да се чувствам по този начин. Бях уморен от това… и тя ми липсваше. Толкова много ми липсваше.
Тя не искаше да говори с мен. Не ѝ пукаше да ми обяснява целувката, която видях. Беше ме изключила. Готово. Което ме плашеше, защото не можех да я оставя да си отиде.
– Обичам я – изрекох думите на глас. Признах ги пред себе си и пред Аса. Трябваше да кажа на някого. Да призная. Да престана да се преструвам, че ме е наранила и че с мен е свършено. Защото, независимо колко силно ме беше сломила, аз все още я обичах.
– Няма глупости – отговори Аса, развеселен.
Обърнах глава, за да го погледна.
– Какво?
Той сви рамене.
– Ти каза, че я обичаш. Аз казах, че го разбрах. Това беше очевидно от самото начало. Затова и се отдръпнах. Харесвах я. Тя е димящо секси. Но не изпитвах чувствата, които очевидно изпитваш ти. Имаше поглед в очите ти, който казваше, че тя е нещо повече за теб. Тя беше нещо повече за теб.
– Наистина? – Попитах, учуден, че Аса е забелязал всичко това и ми е отнело толкова време да си го призная.
– Да, човече. Наистина. Въпросът ми е защо я заряза?
– Защото мислех, че ме е излъгала.
Аса кимна.
– Дали е излъгала?
Не знаех. Всъщност не знаех.
– Не съм сигурен.
Аса се намръщи.
– Не си сигурен? – Тонът му звучеше така, сякаш съм идиот.
– Да, не съм сигурен.
С поклащане на главата си той кимна към вратата.
– Тогава трябва да отидеш да разбереш. Ти си нещастен. Тя напусна училище. Защо просто я оставяш да продължава да се разпада? Скоро ще преминеш точката, от която няма връщане назад, и тя ще бъде твоето минало.
Не исках тя да бъде моето минало. Това дори не беше приемливо. Ние току-що бяхме започнали. Дейс ме беше изпокарал с нея. Но тя ми липсваше. Кошмарите, които все още ме преследваха нощем. Безжизненото лице на Хейгън в сънищата ми. Нямах с кого да говоря за тях. Не исках да говоря с никой друг. Само с нея. Тя щеше да ме изслуша. Тя щеше да е там. Тя беше тази, която исках.
– Трябва да тръгвам – казах му и се насочих към изхода.
– Това е моето момче! – Извика той точно преди да бутна вратата и да се втурна в бяг – или най-доброто, което можех да направя с куцането си. Безпокойството започна да се увеличава, тъй като страхът, че съм чакал твърде дълго, се засилваше. Тя можеше да не може да ми прости. Целувката, която видях сега, ми се струваше безсмислена в сравнение с това никога повече да не видя Талула. Никога да не седя с нея и да не я гледам как се усмихва. Никога да не я държа срещу себе си. Никога да не усетя ръката ѝ здраво в моята.
Мястото и за паркиране оставаше празно, а аз мразех да виждам това. Не бях осъзнал колко много зависех от това да виждам колата ѝ там всеки ден, докато не изчезна. Карах по-бързо, отколкото бях карал от известно време насам. Не защото неисках да стигна дотам жив. Този страх никога нямаше да изчезне.
Когато пристигнах в дома ѝ, спрях на алеята зад колата ѝ. Още не знаех какво ще кажа и дали изобщо ще успея да я накарам да отвори вратата. Но трябваше да опитам. Ако тя не дойдеше до вратата, щях да намеря друг начин. Но нямаше да си тръгна оттук, докато не поговорим. Докато не я видя. Докато не и кажа, че я обичам.
Звъннах на вратата и зачаках. Нямаше отговор. Почуках. Чаках. Нищо. Опитах отново да позвъня. Извадих телефона си и ѝ се обадих. Веднага получих гласовата ѝ поща. Това продължи цели пет минути. Накрая се наложи да измисля друг план. Тя знаеше, че съм тук. Можеше да види Ескалада ми от всеки прозорец в къщата си.
Отстъпвайки назад, погледнах към прозореца на спалнята ѝ и видях как завесата се движи леко. Тя ме наблюдаваше. Тя беше тук. Опитах отново да позвъня на вратата. После се отдръпнах още повече, обхванах устата си с ръце и извиках:
– МОЛЯ ТЕ, ТАЛУЛА! ГОВОРИ С МЕН! НЯМА ДА СИ ТРЪГНА, ДОКАТО НЕ ГО НАПРАВИШ!
Никакво движение. Изчаках и погледнах към вратата, за да видя дали е решила да слезе. Но след доста време не се случи нищо. Щях да вляза. Опитах вратата и тя беше заключена. Така че започнах да обикалям къщата, като опитвах всеки прозорец. Всеки от тях беше здраво затворен и заключен. Какво не беше наред с тези хора? Нима никога не отваряха прозорците си?
Отне ми пет прозореца без успех, преди да стигна до задната част на къщата. Задната веранда беше боядисана като синьо небе с дъга по него. Усмихнах се и поклатих глава. Майка ѝ беше интересен човек. Отидох на верандата и опитах да отворя вратата, без да очаквам, че ще се отвори… когато се отвори. Спрях и бавно я бутнах. Огледах се и видях, че се намирам в кухнята. В чинията до фурната имаше шоколадови бисквити. В средата на масата, на поставка, беше изложена червена торта. И тук миришеше като в рая. Затворих тихо вратата след себе си.
Имаше малък шанс – добре де, голям шанс – Талула да се обади в полицията. Честно казано, беше ми все едно. Трябваше да говоря с нея. Може би щях да мога да кажа всичко, което ми трябваше, преди да се появят, за да ми сложат белезници и да ме закопчаят.
Опитах се да вървя колкото се може по-тихо. Щом разбереше, че съм в дома ѝ, времето ми щеше да започне да тече. Бях стигнал почти до дъното на стълбите, когато тя зави зад ъгъла и изкрещя, докато очите ѝ се разширяваха.
Крясъкът ѝ бързо заглъхна, когато разбра, че в дома ѝ стоя аз. Закри устата си, а очите ѝ се разшириха, докато ме гледаше, сякаш бях луд. Може би бях. Чувствах се така. Никога не съм бил достатъчно отчаян, за да проникна в нечия къща.
– Трябва да ти кажа нещо. Моля те, изслушай ме – започнах аз.
Талула беше възвърнала самообладанието си и посочи към входната врата.
– Излизай!
– Просто ме остави…
– ИЗЛИЗАЙ!
– Талула, моля те, просто…
– КАЗАХ ДА СЕ МАХНЕШ!
– Получи ли последния ми SMS?
– ИЗЛИЗАЙ!
– Изпратих го тази сутрин…
– ИЗЛИЗАЙ!
Сега тя направи крачка към мен. Двете ѝ ръце се приземиха върху гърдите ми и ме избута назад.
– КАЗАХ ДА СЕ МАХНЕШ ОТ КЪЩАТА МИ!
Никога не я бях виждал ядосана. Не и по този начин. Очите ѝ бяха пълни с всякакви емоции. Болката обаче беше налице. Прикриваше я, както можеше, но аз се бях вглеждал достатъчно в тези очи, за да знам какво виждам.
– НАПУСНИ. – Тя отново ме избута назад. Този път по-силно. – МОЯТА КЪЩА!
Оставих я да ме бутне. Препъвах се назад при всяко блъскане в гърдите ми. Тя се нуждаеше от това. Очите ѝ започнаха да стават стъклени. Не можех повече да понасям това. Не ми пукаше дали е целунала учителя. Това беше простено. Бях го преодолял. Никога нямаше да мога да преодолея загубата ѝ.
– Обичам те – казах просто, взирайки се в очите ѝ, надявайки се, че може да види болката през гнева си.
Тя отново ме бутна, но този път от нея се изтръгна ридание.
– Не! Не го мислиш!
Тогава посегнах към нея. Ръцете ми нежно обгърнаха ръцете ѝ.
– Да. Чувствам го. Обичам те. Липсваш ми.
Тя отново започна да ме бута и свали ръцете си, след което започна да плаче. Раменете ѝ се разтресоха. Сърцето ми се разбиваше отново и отново при всеки звук. Мразех това. Приближих се, придърпах я в прегръдките си и я държах, докато тя плачеше. Бях направил това с нея. Или поне бях част от него. Тя се нуждаеше от мен, а аз я бях оставил. Обърнах се срещу нея като всички останали.
– Не заслужавам прошката ти. Но те моля за нея. Обичам те, Талула. Бях наранен, заслепен, а после видях как приятелят ми умира. Това ме побърка. Трябваше да поговоря с теб за това. А не да те затварям.
Тя подсмръкна и наклони глава назад, за да ме погледне.
– Какво направих, че те заслепих?
Бях ѝ изпратил SMS.
– Моят текст?
Тя поклати глава.
– Телефонът ми е изключен от почти една седмица.
Значи не е видяла нищо. Не знаеше защо съм я затворил. И в момента все още ми позволяваше да я държа в ръцете си. Това беше унизително. Също така ми даде надежда.
– Видях те да целуваш Дейс.