Аби Глайнс – Полеви партита -Под светлините – книга 2 – част 13

„Шест години не променят това“

ГЛАВА 12

БРЕЙДИ

Първият шанс, който имах с Уила през целия ден, в който Айви не ме задушаваше и Гънър ни прекъсна. Току-що я бях накарал да се засмее. Каква беше неговата работа? Това щеше да доведе до проблем, ако не го обсъдим. Щях да започна на футболното игрище по-късно днес. Като му набивам задника с топката при всеки удобен случай.
– Имам испански език – каза тя, като посочи класната стая, от която Гънър току-що беше излязъл. – Точно там.
– Там няма да научиш нищо. Джоунс гледа порно на макбука си през по-голямата част от часовете – съобщи и Гънър и я накара да се засмее, докато очите и се разширяваха.
Той не лъжеше. Човекът наистина го правеше. Бяха го хващали и преди, но някак си продължаваше да преподава в класната стая. Все пак не смятах, че трябва да казваме на Уила за това. Изглеждаше неуважително.
– Имам една книга в чантата си, която мога да прочета – каза тя на Гънър.
– Е, това звучи наистина забавно. – Прозвуча подигравателно Гънър, а тя само му се усмихна, сякаш не беше изненадана от този отговор.
– Веднъж ти прочете с мен всички книги за Хари Потър и си говорихме с часове за тях.
Гънър кимна.
– Да, после правих секс и всичко свърши.
Очите на Уила отново пламнаха и аз бутнах Гънър с лакът, за да го накарам да млъкне. Господи! Тя не искаше да говори за сексуалния му живот. Трябваше да престане да се държи с нея като с пич. Когато бяхме деца, беше различно. Тя искаше да прави нещата, които правехме ние, но животът се промени.
– Не обръщай внимание на грубия му задник – казах накрая, като спрях Гънър от още неуместни коментари.
– Уила може да чуе думата секс. Тя знае какво е това – изрече Гънър, а погледът му все още беше насочен към Уила.
Лицето ѝ почервеня, а на мен ми се искаше да вкарам Гънър в задника му за това, че я е смутил.
– В тази връзка мисля, че ще отида на следващото си занятие. Имам да чета един роман, а от това, което чух, ще получа цял час, за да го прочета. – Уила се усмихна и на двама ни, като не осъществи почти никакъв контакт с очи, след което забърза към следващия си час.
Погледнах Гънър.
– Ти я смути – изръмжах аз.
Той само се усмихна, все още гледайки отдалечаващата ѝ се форма.
– Знам. Беше смешно. Кое седемнайсетгодишно момиче се изчервява при думата „секс“? Ако бях казал „ебах“, може би щях да очаквам такава реакция.
Трябваше да продължа и да го оставя, но все още не можех. Бях объркан от това какви са мотивите му с Уила.
– Тя не е курва на задната седалка. Осъзнаваш това, нали?
Той кимна, после най-накрая ме погледна.
– Да. Тя е наша приятелка. Шест години не променят това.
Тя беше най-добрата му приятелка. Ако не бях толкова ревнив към факта, че той можеше да се вижда с нея постоянно, когато аз исках да я виждам постоянно, щеше да ми пука, че тя е най-добрата приятелка, а аз съм на второ място. Когато тя си тръгна, аз се преместих на това място с Гънър, но не се чувствах добре. Липсваше ми Уила. Години наред.
Може би никога нямаше да спре.
– Защо се върна? – Попитах го. – Трябва да има причина.
Гънър сви рамене.
– Това е нейната тайна. Ако иска да ни каже, ще го направи. Дотогава това е нейна тайна, която трябва да пази.
Той звучеше почти защитно спрямо нея. Сякаш ми казваше да се отдръпна. И преди ми бяха говорили така, когато ставаше дума за Уила. Когато бяхме деца, той никога не ми позволяваше да се доближавам твърде много. Винаги имаше защитна стена, която държеше около нея, и не дай си Боже някой да се доближи твърде много.
– Притеснявам се за нея. Очите ѝ са тъжни и предпазливи.
Гънър не отговори веднага. Изглеждаше така, сякаш мислите му бяха отишли далеч оттук. Почти далечни. Изчаках да видя дали ще отговори и когато почти се бях отказал от отговор, той се обърна към мен.
– Животът не на всички е като твоя. Има някои неща, които хората не искат да споделят. Това е начинът, по който оцеляват.
При това Гънър си тръгна. Той не искаше да чуе какво имам да кажа в отговор и аз се радвах, защото нямах нищо. Като за начало, с какво, по дяволите, моят живот се различаваше от неговия, освен че той имаше купчина пари? И двамата имахме женени родители и добър домашен живот. Никой от нас не беше виждал насилие или да е бил пренебрегван. Е, може би емоционално Гънър беше претърпял пренебрежение, но не всичко беше лошо. Госпожа Еймс винаги беше до него, за да му бъде майка, когато имаше нужда от това.
След като Уила си тръгна, отначало останахме затворени. После започнахме да се разминаваме. Не бях сигурен защо, но Гънър се отдръпна от мен за известно време. В крайна сметка футболните и полевите партита отново ни сближиха, но откакто тя си тръгна, нещата никога не бяха същите. Тогава бяхме по-близки. Преди това той беше най-добрият ми приятел. Сега мислех за Уест като за най-добрия си приятел. Говорех с Уест за неща, които не интересуваха Гънър.
Завръщането на Уила ми напомни за това, което беше някога. Тя беше такава голяма част от детството ни. Това, че отново бях около нея, ми върна всичко.
Уила се занимаваше с истински неща. Никога не ѝ е било лесно. Знаех, че се смята за бреме за майка си. Виждах го в очите ѝ и в начина, по който казваше нещата. Начинът, по който се опитваше толкова много да накара баба си да се гордее с нея. В деня, в който ми каза, че се мести в Арканзас, за да живее с майка си, исках да се зарадвам за нея. Но вместо това бях съкрушен.
Там също не беше розово за нея. Виждах това в момичето, в което се беше превърнала. Мразех майка ѝ. Бях я виждал само веднъж и дори като дете знаех, че е красива. Но това не ме накара да я мразя по-малко. Тя беше накарала Уила да се чувства нежелана.
– Чакаш ли ме? – Нахлу в мислите ми гласът на Айви. Тя беше нещо друго, с което наистина трябваше да се справя. Знаех, че е очевидно, че наблюдавам Уила. За всички, освен за Уила. Но не исках да наранявам и Айви. До момента, в който Уила се върна в града, бях напълно щастлив да правя каквото и да е, което правехме с Айви. Което, ако трябва да съм честен, в повечето случаи беше просто чукане. Но все пак. Тя беше мило момиче.
Но не можех да продължавам да правя това. Не и при положение, че Уила беше в главата ми през цялото време. Не беше честно спрямо Айви. Трябваше да се справя с това, което изпитвах към Уила, и дали приятелството беше всичко, което някога щяхме да имаме. Дотогава имах нужда от свободата си, за да разбера това.
Гънър не искаше нищо повече от приятелство. Той не беше психически способен да бъде това, от което Уила се нуждаеше или заслужаваше. Той беше човекът, който се забавлява, а не човекът, на когото да се опре. Дори и да беше различен с Уила.
– Току-що говорих с Гънър. Отивам в следващия си час – казах и, без да искам да и давам фалшива надежда.
Усмивката ѝ падна, но аз бях мил с истината.
– О – беше отговорът ѝ.
Трябваше да се почувствам зле заради това. Просто сякаш нямах енергия да изпитвам каквото и да било към нея. Което не говореше много за мен като човек. Бях се разочаровал от себе си. Обикновено бях по-добър човек от това.

Назад към част 12                                                          Напред към част 14

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!