„Нищо друго освен разочарование“
ГЛАВА 13
УИЛА
Дебелината на веселието надвисва над мен и аз се движа бавно из стаята. Къщата на Попи винаги е любимото ми бягство. Няма никакво усещане за досада от присъствието ми тук. Приета съм и съм свободна от болката, която винаги ме преследва. Дори отвратителният поглед на доведения ми баща, с който ме посреща всеки ден, когато се връща от работа, сега ми се струва смешен, като си помисля за него и за нея. Светът е моето игрище и аз ще си играя на него. Кикотя се силно, а Бо, гаджето на Попи, ме поглежда от мястото си на износения кожен диван и се усмихва. Тя е крива и мила като на Бо. Попи е щастливка, че има Бо. Той е искрен, забавен, любезен – но най-хубавото е, че никога не пропуска да осигури хубави неща.
По-големият брат на Бо продава трева и той се грижи Бо да получи най-доброто, когато всички се включим и купим малко. Можем да разчитаме на него за такива вечери. Понякога и за дни като този. Родителите на Попи рядко са вкъщи. И двамата работят дълги часове в ресторанта, който притежават в града, и Попи винаги трябва да си стои вкъщи и да държи под око по-малката си сестра. Което също е забавно. Не знам защо е смешно, но се смея отново.
Стаята е почти безтегловна, докато се нося покрай нея, а после спирам, за да взема водката „Спрайт“, която Попи ми е приготвила. Братът на Бо също ни купи бутилка водка. Изпивам сладката смес, като се радвам, че Попи е сложила толкова много Спрайт в нея. Не харесвам много вкуса на алкохола, но със сигурност ме кара да се чувствам щастлива. Толкова щастлива.
Жълтите стени на кухнята са твърде ярки, затова гася осветлението и започвам да търся топчетата сирене, които видях по-рано в килера. Обичам топчетата от сирене и цялата им мазна същност.
– Къде са топчетата със сирене? – Викам от ъгъла на килера.
– Имам ги – обажда се Попи, така че аз се спъвам от килера, като само веднъж падам по задник и се смея толкова силно, че трябва да се свия на кълбо на пода от цепени тухли. Студената тухла е приятна за лицето ми, така че я разтривам, оставяйки бузата ми да се успокои.
– Целуваш се с пода? – Пита някой и аз отварям очи, за да видя Коул Сандърс, застанал над мен с чашата си с прясна водка и електронна цигара, в която е сложил добрия сок. С това нещо му се разминава да пуши трева навсякъде.
– Може би. – Усмихвам се, като вдигам двете си ръце нагоре. – Или може би не мога да стана.
– Може би трябва да сляза там и да се присъединя към теб – казва той, без да посяга към ръцете ми, след което намига.
Аз съм високо, но не съм достатъчно високо, за да позволя на Коул Сандърс да слезе тук с мен. Той е спал с толкова много момичета, че досега със сигурност ще има венерическа болест. Няма как да стане. Поклащам глава и бързо сядам. – Не става – казвам точно преди да се помъча да се изправя.
Той се държи така, сякаш се надува.
– Ах, Уила, това боли.
Обръщам очи и посягам към питието си.
– Не толкова, колкото херпесите, които ще ми дадеш.
– СЛАМ! – Изкрещява Бо, смеейки се истерично на завръщането ми. Присъединявам се към смеха му, както и Коул.
Животът е забавен. Всичко е просто смешно. Обичам го тук. Обичам тревата, водката и брата на Бо.
Обичам…
Тогава писъците на Попи изпълват въздуха и страхът ме поглъща.
Изправям се в леглото и поставям ръка на сърцето си, опитвайки се да си поема дъх. Крясъците все още бяха там. В главата ми. Винаги щяха да са там. Никога нямаше да го забравя, докато съм жива. Сълзите се плъзнаха по лицето ми и зарових глава в ръцете си, когато болката, която идваше с този кошмар, се завърна. Мразех да си спомням, но трябваше да го направя. Беше справедливо да го направя.
Да забравяш означаваше да живееш, а дали това изобщо беше справедливо? Не. Нищо не беше справедливо. И никога повече нямаше да бъде. Точно както нищо никога нямаше да бъде нормално. Особено аз. Бях счупена по начин, който никога не можеше да бъде поправен. Животът ми винаги щеше да носи сянката на болката, вината, съжалението и загубата.
Пуснах ръцете си, преметнах краката си през леглото и се изправих. Трябваше да я видя. Да си спомня за нея и да позволя на разяждащата душевна болка да си отиде. Тази нощ нямаше да има повече сън. Сега се страхувах да затворя очи. Не исках да видя останалото. Изживях го. Опитвах се като дявол да го блокирам и да не го видя, но не можех. То беше там, в съзнанието ми, врязано дълбоко в мен. Както и трябва да бъде.
Отворих чекмеджето на скрина и преместих албумите със снимки, които имах там, докато не намерих единствената снимка, която бях запазила. Другите бях оставила. Бях сигурна, че майка ми вече ги е изхвърлила. Така или иначе не ги исках. Твърде много спомени. Това беше всичко, което можех да понеса. Да видя тази.
Обърнах я и първо видях ягодово русата коса на Попи. Беше тупирана до небето, а тя ми се смееше. Моята коса беше също толкова нелепа. Ярките цветове, с които бяхме облечени, надхвърляха границите на отвратителното, но розовото червило и сините сенки за очи бяха най-хубавите части. Миналата година беше седмицата на абитуриентските балове и това беше облеклото ни за Деня на осемдесетте. Майките ни бяха израснали през осемдесетте години, така че и двете ни бяха помогнали много с гардеробите. Бяхме изпипали визията.
Колкото и страхотно да бяхме облечени, не това беше причината да избера тази снимка. Това беше смехът на лицето на Попи, на лицата и на двете ни. Това беше нещото, което запомних най-много за Попи. Смехът и усещането, че имам човек, който се грижи за мен. Когато напуснах Лоутън на единадесет години, си мислех, че никога повече няма да имам приятел.
Тогава Попи сподели с мен сандвича си с фъстъчено масло, защото майка ми беше забравила да ми приготви обяд. Това беше мигновено приятелство.
Гръдният ми кош се сви, докато не се превърна в болка. Сълзите замъглиха зрението ми, а аз прибрах снимката обратно в чекмеджето и я покрих с албумите. Това беше живот, който никога повече нямаше да имам. Смях, който никога нямаше да усетя. Дори и сега, когато се усмихвах, се чувствах виновна, че мога да го направя. Не заслужавах да се усмихвам и определено не заслужавах да се смея. Никога повече.
Често ми се искаше да съм физически неспособна да се смея и да се усмихвам. Чувствах се добре, когато го правех, докато не си спомнях защо не трябва да го правя. Чувството за вина ме поглъщаше. То ме изяждаше. Унищожаваше ме.
Оглеждайки тъмната стая, се чудех какъв ли щеше да бъде животът ми, ако майка ми никога не беше изпратила за мен. Ако бях останала тук, в Лоутън. Вместо това да живея този живот. Гънър и Брейди изглеждаха добре. Не бяха нестабилни. Беше безопасно в този малък град. Но не беше ли безопасно и в този, в който бях живяла?
Лоши решения можеха да се вземат навсякъде. Като мен. Аз бях плод на лошото решение на майка ми. Тя го беше направила в този малък град, а аз бях само разочарование.
Назад към част 13 Напред към част 15
