„Ще събирам, когато настъпи подходящият момент“
ГЛАВА 14
ГЪНЪР
Спрях до вратата на кабинета на баща ми на път за закуска долу. Тя беше затворена, както винаги. Когато бях на пет години, исках да му покажа една костенурка, която бях намерил, и нахлух през тази врата без предупреждение и покана. Той говореше по телефона, докато аз подскачах напред-назад на крака с вълнуващата новина за новия ми домашен любимец. Стараех се да мълча, докато не свърши с телефона, за да мога да му я покажа. Госпожа Еймс беше щастлива, когато ѝ я показах, затова си помислих, че може би ще успея да зарадвам баща си също толкова.
Това беше нещо, което правех често по онова време. Опитвах се да зарадвам мъжа. Да го накарам да ми се усмихне. Вечността на телефонния му разговор беше достатъчна причина да ме похвали, защото рядко бях тих. Когато беше приключил разговора, той беше насочил тъмнокафявите си очи, много различни от моите, към мен и се беше загледал с ярост.
– Защо си тук, Гънър?
Протегнах ръка към костенурката си, която бях нарекъл Чарли Даниелс, защото госпожа Еймс често слушаше музика с това име, а аз обичах да танцувам на нея в кухнята.
– Намерих костенурка! – Обявих с голяма гордост.
Баща ми погледна надолу към костенурката и после към мен. Правилото беше, че не трябваше да влизам в кабинета му. Той не ме харесваше тук така, както обичаше Рет. Понякога се чудех дали изобщо ме харесва. Но аз бях намерил костенурка и той трябваше да я види.
– Ако още веднъж влезеш през тази врата, без да си поканен, ще сваля този колан и ще ти набия задника. Разбираш ли ме? – Гласът му беше малко по-слаб от рев. Изобщо не го разбирах. Той дори не беше погледнал костенурката ми. Затова я вдигнах по-високо. Докато лактите ми не се озоваха над главата ми.
– Но аз намерих костенурка! – Възкликнах, мислейки, че той някак си е пропуснал тази информация.
Баща ми посегна към ръката ми и взе костенурката от нея, след което я изхвърли през отворения прозорец зад бюрото си.
– Ето. Отиди да намериш проклетото нещо и не влизай в кабинета ми.
Така и не намерих костенурката си.
И никога повече не го нарекох татко или баща.
Човекът зад тази врата го мразех. Знаех, че ме мрази също толкова, и едва много по-късно разбрах неговата омраза. Един ден щях да поискам от майка си да ми каже истинското име на баща ми. Исках да нося тази фамилия. Вече не ме интересуваше името, което държеше властта в този малък южен град. Нямаше да живея тук още дълго. Когато се дипломирах, щях да си взема парите и да замина. Никога няма да се върна.
Освен може би за да организирам парти в деня на погребението на този човек.
Когато влязох в кухнята, тя вече миришеше на мъфини, бекон и кафе. Родителите ми никога не идваха в кухнята, за да си вземат храна. Те сядаха на масата в трапезарията и г-жа Еймс им сервираше храната. Аз обаче бях започнал да се храня тук с Уила, когато бяхме деца. Харесваше ми повече на малката кръгла маса, която винаги беше поставена, когато влизах.
– Добро утро, момче – каза госпожа Еймс с истинска обич в гласа си. – Крайно време е да слезеш тук. Ще закъснееш. Сложих ти кафе в чаша за пътуване, а ето и двата ти боровинкови мъфина и няколко резена бекон. Не яж и не шофирай. Просто ги изяж набързо, преди да тръгнеш.
Бях бързал повече, отколкото тя осъзнаваше. Трябваше да взема Уила и да ни закарам и двамата на училище навреме.
– Ще ям в първия час – казах ѝ, като взех храната и кафето от ръцете ѝ.
Тя се намръщи, но кимна.
– Добре тогава. Карай внимателно.
– Ще го направя – уверих я аз.
Майка ми нямаше да се събуди още два часа. Това беше благословия. Всяка сутрин трябваше да се изправям пред нея, преди да съм изпил кафето си. Никога не виждах мъжа в офиса и ми харесваше да е така. Една от причините, поради които никога не се появявах на семейните трапези. Казвах на мама, че вечерята в кухнята е по-лесна за графика ми за футбол и домашна работа. Това бяха пълни глупости, но в по-голямата си част работеше.
– Уила справя ли се добре в училище? Виждал ли си я?
– От това, което видях, се справя добре, но ще внимавам за нея – отговорих, след което побързах да изляза през вратата. Исках да прекарам време с Уила, а колкото повече време губех в къщата, разговаряйки с баба ѝ, толкова по-малко щях да имам на път за училище с нея.
Тя ме накара да си спомня за едно по-щастливо време. Едно просто, лесно приятелство, което вече не познавах. Исках да си го върна. Да бъда с нея не просто беше лесно, а ме караше да се чувствам добре. И все още го прави. Гърдите ми бяха по-леки и очаквах с нетърпение да бъда около нея. Никой не ме успокояваше и вълнуваше едновременно така, както Уила.
Отпих дълго от кафето си и го оставих да изгори гърлото ми по пътя надолу, преди да запаля пикапа и да се насоча към къщата на госпожа Еймс по дългия път, в случай че някой ме наблюдава.
Уила беше навън, в края на алеята, с кафявата раница, която носеше на едното си рамо, и бутилка вода в другата си ръка. Русата ѝ коса танцуваше на вятъра, докато ранното утринно слънце я осветяваше. Тя наистина беше прекрасна. Беше гадно, че имах нужда от приятелството ѝ твърде много, за да го разваля, като се докосна до нея.
Спрях до нея и я гледах как се качва вътре и погледна недоядената ми кифла и трите резена бекон върху салфетката на седалката ми. Ръката ѝ се протегна и тя грабна едно парче, после отхапа, преди да ми се усмихне.
– Следващия път я накарай да ти даде повече. Тя очаква да ям зърнени храни, след като тръгва толкова рано.
Щях да имам това предвид.
– Можеш да си вземеш кекса. Аз вече изядох един от тях. Но ми остави останалата част от бекона.
Тя взе един мъфин и започна да яде, сякаш беше гладна. Не бях сигурен, че някое момиче някога е яло така пред мен. Повечето от тях изобщо не ядяха пред мен, нито пък пред някое момче.
– Госпожице Еймс, гладувате ли тази седмица? – Попитах весело.
Тя кимна, после се усмихна.
– Имам висок метаболизъм и се нуждая от храна.
– Тогава някой трябва да каже на баба ти. Тя трябва да те изпраща с нещо повече от зърнена закуска.
Тя сви рамене.
– Защо да го правя, ако имам теб, за да ми я изнасяш контрабандно от голямата къща? Вие получавате хубавите неща.
Знаех, че има предвид по-скъпите ястия. Майка ми изискваше възвишени здравословни гадости, които струваха пари и бяха купени в онзи биомагазин във Франклин.
– Добре. Ще се погрижа да те нахраня. Но ти ми дължиш. Ще събирам, когато настъпи подходящият момент.
Тя се засмя и макар че не докосна напълно очите ѝ, определено беше смях. Нещо, което исках да чуя повече. Уила се смееше наистина добре.
Назад към част 14 Напред към част 16
