ГЛАВА 1
УИЛА
– Не се е променила много, откакто си замина. Продължавай и разопаковай. Настани се. Имам още работа за вършене в къщата. Сутринта ще отидем и ще те запишем за училище – каза Нона, като притиснатата бръчка на лицето ѝ, която се беше появила, откакто ме взе на автогарата преди час, само се засилваше. – Не ходи никъде. Чуваш ли ме? Стой на място, докато се върна.
Успях да кимна. Откакто я бях видяла, не бях успяла да ѝ кажа нищо повече от „благодаря“. За последен път бях виждала баба си преди две години, когато тя беше спестила достатъчно пари, за да ни дойде на гости в Литъл Рок. Тя беше голяма част от живота ми. Имаше моменти в детството ми, когато си мислех, че никой друг не ме обича, знаех, че тя ме обича. Нона никога не ме е разочаровала.
Да видя очевидното разочарование в погледа ѝ сега беше трудно за преглъщане. Но и не очаквах нещо различно. Това беше поглед, с който бях свикнала. Тези дни го виждах в очите на всички, които ме гледаха.
Никой не ми вярваше. Нито майка ми, нито доведения ми баща, нито полицаят, който ме беше арестувал. Дори брат ми. Никой. Което означаваше, че и моята баба нямаше да ми повярва. Със сигурност тя се беше съгласила да ме приеме, когато майка ми опакова багажа и го остави на верандата в деня, в който ме освободиха от поправителния център, в който бях прекарала последните шест месеца. Нямах къде да отида и да се обадя на майката на майка ми беше единственото нещо, което можех да направя. Живях с Нона до лятото, когато навърших единадесет години. Нейният дом беше единственият истински дом, който някога съм познавала.
Майка ми най-накрая беше решила, че може да се грижи за мен – детето, което беше родила на петнайсет години и оставила при майка си в деня, в който завърши гимназия три години по-късно. Когато брат ми, Чанс, беше на осем години, баща му най-накрая се беше оженил за майка ми. Тя искаше да ме вземе в семейството. Проблемът беше, че никога не съм се вписвала. По-малкият ми брат беше обожаван от баща си, а аз сякаш винаги му пречех. Държах се настрана, докато не навърших петнайсет години и всичко започна да се променя.
– Отговори ми, Уила – поиска Нона и ме изтръгна от мислите ми.
– Да, госпожо – отговорих бързо. Не исках да я разстройвам. Тя беше всичко, което ми беше останало.
Изражението на Нона се смекчи; после кимна.
– Добре. Ще се върна веднага щом свърша работата си в голямата къща – добави тя, после се обърна и си тръгна, оставяйки ме в спалнята, която беше моя през първите единадесет години от живота ми. Тук бях щастлива. Чувствах се желана.
Но и това бях провалила. Бях добра в това да се обърквам. Ако трябваше да се вземе грешно решение, успявах да го направя. Възнамерявах да оставя това в миналото. Исках да си върна момичето, което бях някога. Момичето, чиято баба се гордееше с нея. Момичето, което не се държеше така заради вниманието. Вниманието, което бях получила от майка си, не беше това, което исках. В крайна сметка я бях загубила. Тя не искаше да има нищо общо с мен. Бях убила всяка нейна любов към мен.
След като вратата се затвори зад Нона, се свлякох на леглото с две възлавници, което беше покрито с одеяло, което знаех, че Нона е направила сама. Тя обичаше да плете в свободното си време. Което не се случваше много често. Работеше шест дни в седмицата за Лоутънови. В неделя я освобождаваха, за да може да отиде на църква и да почисти собствената си къща. Която се оказа вила в края на имота им. Откакто се помня, тя беше чистачка и готвачка на Лоутънови. Майка ми беше израснала в тази къща. Стаята, в която се намирах, някога също е била нейна.
Въпреки че бях плод на грешка, която майка ми беше допуснала, детството ми тук беше щастливо. Нона ми беше дала любовта и закрилата, които майка ми тийнейджърка не знаеше как да ми даде. И тогава се появиха момчетата. Гънър Лоутън и Брейди Хигенс бяха двамата ми най-добри приятели. Гънър живееше в голямата къща с родителите си и по-големия си брат Рет. От момента, в който двамата с Брейди ме бяха хванали в къщичката му на дървото да си играя с неговите армейци, когато бяхме четиригодишни, бяхме неразделни. В продължение на седмици наблюдавах момчетата да се качват в къщичката на дървото от двора на вилата ми. Исках да знам какво има там. Любопитството ми ми даде първите истински приятели.
Когато си тръгнах с майка ми, това беше моментът, в който нещата и при тримата започнаха да се променят. Вече не бях просто едно от момчетата. Бях момиче и нещата бяха започнали да стават неловки. Тогава си мислех, че съм влюбена в Брейди. Той беше популярен и имаше усмивка, която някога караше сърцето ми да трепне лудо, когато беше насочена към мен. Тогава си мислех, че той ще бъде единственото момче, което някога ще обичам. Бях си тръгнала скоро след като чувствата ми бяха започнали да се засилват. Сега вече почти не можех да си спомня как изглеждаше някое от двете момчета. След тях в живота ми имаше и други момчета. Само едно остави следа в мен. Само един от тях бях обичала. Карл Даниелс. Мислех, че той ще бъде завинаги мой. Докато не реши, че да спи с други момичета е приемливо, когато не му дадох девствеността си на задната седалка на колата му.
Той ми беше доказал, че наистина не мога да се доверя на никого. Да обичаш някого означаваше да бъдеш наранен. И майка ми, и Карл ми бяха показали колко уязвим може да те направи любовта. Нямаше да направя тази грешка отново.
Сега ми се струваше, че е минал друг живот. Гънър и Брейди бяха безопасната и щастлива част от моето минало, за която често сънувах нощем, когато имах нужда да избягам от реалността си.
Животът ми тук щеше да бъде много различен от този, който беше някога. Бях допуснала грешка, за която никога нямаше да платя истински. Вината и съжалението щяха да бъдат мои спътници през целия ми живот. А да бъдеш отхвърлена от собствената си майка не беше лесно да се приеме. Това беше рана, която беше толкова дълбока, че се съмнявах дали някога ще я преодолея.
Изправих се, отидох до огледалото и се изучих. Тъмносините очи на майка ми ме гледаха обратно. Правата руса коса, която стигаше точно под раменете ми, нямаше нищо общо с нейните червени кичури. Представях си, че съм получила цвета на косата си от баща ми. От мъж, когото не познавах. Тя никога нямаше да ми каже дори първото му име. Дори не беше казала името на баба ми. Веднъж беше казала, че е защото не можел да ми бъде баща. С мълчанието си защитавала мен и него. Никога не съм разбирала това. И все още не го разбирам.
Повдигнах ръка и прокарах пръсти по голата си ушна мида. Пиърсингите, които някога обрамчваха ухото ми, вече почти не съществуваха. Не можех да ги нося в поправителния център. Бях свикнала да не се занимавам с тях и не желаех да ги поставям отново. Дори и без тях бях толкова различна от момичето, което беше напуснало това място преди шест години.
Имах нужда да избягам от реалността си
Назад към част 1 Напред към част 3
