„Ще я нахраниш ли следващия път?“
ГЛАВА 27
УИЛА
Айви граничеше с досада. Не. Бях мила. Тя ме дразнеше. Хубаво би било да имам тапи за уши, за да не се налага да чувам високия ѝ глас, който постоянно изисква вниманието на цялата маса. Липсваше ми масата за пикник навън, където седях сама с обяда си от кафявата хартиена торбичка, който Нона ми беше приготвила, и с книгата си. Там беше по-тихо.
Гънър дойде след мен и ме помоли да дойда да ям с него, така че се съгласих, без да се замислям. От няколко дни минавах покрай масата им на излизане и знаех, че е пълна с хора като Айви, които не ме интересуваха особено.
До този момент Попи щеше да започне да я имитира, докато ми шепнеше в ухото. Аз щях да се кикотя и да не мога да контролирам смеха си, за да не ми избяга. Сърцето ми се сви при тази мисъл. Тя ми липсваше.
– Танците са забавни. Трябва да отидеш – наведе се и прошепна Брейди, после се протегна за чиния с пица със сирене и я сложи пред мен. Аз ядях само пица със сирене. Имаше още три варианта, които бяха поставени в центъра на масата от нещо, което изглеждаше като преоблечени майки. Не бях сигурна за какво става дума. И не ме интересуваше. Това, което ме интересуваше, беше, че Брейди ми беше поднесъл правилната.
– На късмет ли беше това предположение? – Попитах го.
Той ми хвърли доволна усмивка.
– Не. Изместих повече от една пеперони от пицата ти още по времето, когато беше мис „Аз-ям само сирене на моята пица“.
Той си спомни. Глупавото чувство в стомаха ми трябваше да изчезне, но то стана още по-глупаво и мразех, че сега се усмихвам. Погледът ми падна върху устните му и си спомних какъв беше вкусът им. Колко много ми беше харесало. Колко много не трябваше да му се наслаждавам.
– Да не си мислиш, че не си спомням това? Не забравям много, когато става дума за теб. – Гласът му все още беше тих, така че само аз можех да го чуя.
– Ще я нахраниш ли в устата следващия път? – Попита шумно Гънър и двамата скочихме.
Обърнах поглед към Гънър, който имаше усмивка на лицето си, сякаш се шегуваше, но тя не се срещаше с очите му. Беше се загледал с тази усмивка, а погледът му беше съсредоточен върху момчето до мен. Напрежението се сгъсти и аз вече не очаквах с нетърпение да изям това парче пица в чинията си.
– Просто съм учтив – отвърна Брейди със стегнатост в тона, която означаваше, че знае, че Гънър е ядосан.
Гънър не отговори на това. Той извъртя очи и посегна към чинията, после погледна надолу по масата, преди да кимне с глава към някого. Изобщо не го разбирах.
Секунди по-късно разбрах. Гънър беше извикал жена, която да го забавлява с кимането на главата си. Една блондинка с наистина дълга коса и цици, много по-големи от тези на средностатистическа гимназистка, се приближи до него и той отдръпна стола си, за да може тя да седне в скута му. Отвратително.
– Това би трябвало да предизвика бунт с Кими – промърмори Брейди и аз насочих вниманието си от Гънър и момичето към него.
– Когато иска да предизвика сцени, той изправя Серена и Кими една срещу друга. Това е неговият незрял начин да надуе егото си. – Прошепна това Брейди, така че Гънър да не го чуе. Гънър, когото познавах от къщичката на дървото, не беше това момче, което се държеше като гадняр в момента.
– О – отвърнах аз, без да искам да го злепоставям. Той все още ми беше приятел и очевидно му имах достатъчно доверие, за да пази най-голямата ми тайна.
Серена се захили шумно и чух как дълбокият глас на Гънър изръмжа, докато и казваше нещо с тих шепот. Ревността бавно се прокрадна в мен, а аз я мразех. Нямаше за какво да ревнувам. Гънър беше мой приятел. Да мълча и да се усмихвам на Брейди или Маги, когато ми говореха, беше най-доброто, което можех да направя. Емоциите ми бяха сурови и това беше глупаво.
Преминаването на обяда не можеше да стане достатъчно бързо.
Айви започна да изисква вниманието на Брейди, а аз се съсредоточих върху пицата си и отново си пожелах да бъда навън с книгата си на масата за пикник. Щом свършеше храната, щях да се оправдая, че трябва да отида до тоалетната, и да се махна. Щях да остана там, докато звънецът не удари. Харесваше ми да съм сама. То ми даваше време да си спомня къде съм била и къде трябва да отида. Това, че бях с Гънър и Брейди, ме караше да забравям понякога, а аз не можех да забравям. Не беше честно да забравям.
Брейди ме срещна пред последния ни час и ме помоли да седна с него, Уест и Маги. Така и направих. Никой от тях не спомена за бягството ми от обяда. Което беше облекчение. Така последният час мина бързо и засега не ми се мисли за Гънър. Имах по-големи проблеми.
Исках да спомена факта, че предпочитам да седя сама пред Гънър, когато той ме закара до вкъщи днес. През изминалата седмица той ме караше до вкъщи преди футболната си тренировка, но днес имаха почивка, за да си починат след големия мач през изминалия уикенд. Така че нямаше да ме закара до вкъщи, а после да си тръгне. Щях да имам време да поговоря с него за това.
Маги ми даде номера на мобилния си телефон, преди да изляза от класната стая, и аз ѝ обясних, че не мога да ѝ пиша, защото нямам мобилен, но мога да ѝ се обадя от стационарния телефон на баба ми. Вместо да ме погледне така, сякаш съм си изгубила ума, тя се усмихна, сякаш това е напълно логично, и след това се разделихме.
Едва когато бях на паркинга и вървях към пикапа на Гънър, разбрах, че го няма. Огледах се наоколо, за да видя дали не го е преместил, но него го нямаше. Сигурно ме е забравил. Оттук до дома му имаше само шест мили. Можех да вървя пеша.
Издърпах чантата с книгите по-високо на лявото си рамо и тръгнах към главния път. Беше странно, че Гънър ме беше забравил. Сякаш ми беше ядосан. Имах чувството, че е така. Напрежението на масата по време на обяда се беше сгъстило, а аз не знаех защо. Разбира се, ревнувах Серена, колкото и да не ми се искаше да го призная. Но не му казах нищо. Той нямаше причина да ми се сърди.
През последните осем месеца се бях занимавала с много по-важни неща от това. Един човек да ме остави да се прибера пеша не беше голяма работа. Щях да оцелея.
Назад към част 27 Напред към част 29