„Не те мразя“
ГЛАВА 33
УИЛА
Телефонът иззвъня и аз почти не отговорих. Последното обаждане беше от Гънър, който не ми беше казал нищо, но беше поискал да говори с Нона. Очевидно беше останал да пренощува при Брейди. Не ми се наложи да се чудя защо. Беше очевидно, че ме избягва. Сутринта щях да стана рано и да отида до автобусната спирка. Знаех и без да питам, че Гънър няма да дойде да ме вземе. Целувката го беше накарала да избяга. Добре. Както и да е. Никога повече нямаше да се повтори.
Целувката на Гънър ми беше показала това, което се опитвах да пренебрегна. Той беше момчето, което сега държеше сърцето ми. Не Брейди. Но не можех да го принудя да ме иска. Щях да го оставя да реагира, както му е необходимо. Разбрах, че се крие от живота. Самата аз го бях правила.
– Вземи телефона – обади се Нона от спалнята си. Вече нямах избор. Щеше да ми се наложи да отговоря на глупостта.
Поех си дълбоко дъх и си напомних, че ако е Гънър, не мога да го проклинам, защото в момента се справя с много неща, и посегнах към телефона.
– Здравей.
Настъпи пауза и аз почти повторих „Здравей“, но после той заговори.
– Уил. – Гласът на брат ми ме стресна и аз замръзнах. Той не ми беше говорил повече от шест месеца. Дори когато му се обаждах и пишех, той ме игнорираше.
– Здравей, Чанс. – Щастието от това, че чух гласа му, ми беше чуждо. Вече не бях свикнала с толкова много радост. Беше минало твърде много време.
– Здравей. – Звучеше нервно, но в тона му имаше и щастие. – Как е при Нона?
Той едва ли познаваше Нона. Тя не беше била около него през по-голямата част от живота му. Майка ни не ни водеше на гости. Нона трябваше да спестява, за да ни посещава, когато я виждахме.
– Тя е добра. Все още пече пайове и работи в голямата къща.
– Готино. Харесва ли ти там?
Вече не бях сигурна. Ако ме беше попитал вчера, сигурно щях да мога да кажа „да“. Но след днешния ден и след като чух гласа му, сега той и животът ми там ми липсваха силно. Може би не майка ми, а животът, който някога бях имала.
– Да, добре е. Липсваш ми обаче.
Той замълча за момент, преди да каже:
– И на мен ми липсваш.
Гърдите ме заболяха по две причини. Първо, защото наистина ми липсваше ужасно, и второ, защото той отново ми говореше. Страхувах се, че съм го изгубила. Той знаеше само това, което му бяха казали за онази нощ. Никой не искаше да чуе истината. Въпреки че истината не беше много по-добра. В крайна сметка Куин се беше удавил. Това беше резултатът от грешките ни. Грешки, които никога нямаше да можем да върнем назад.
Образът на малкото, безжизнено тяло на Куин, което плуваше с главата надолу в дълбокия край на басейна, все още ми създаваше кошмари. Мразя да си спомням за това. Реалността ме смразяваше до кости.
– Как върви училището? – Принудих се да кажа, докато гърлото ми се свиваше и ужасът ми се връщаше.
– Всичко е наред. Мама е бременна. Тя ще има момиче.
Тези думи излязоха забързани и нервни. Сякаш почти ги беше изкрещял, преди да изгуби смелост.
Майка ни щеше да има още едно дете. Момиче. За да ме замести. Шанс може и да не разбираше това, но аз го разбирах. Аз бях нейната грешка. Препятствието, което стоеше на пътя на живота, за който тя мечтаеше. Никога не съм била детето, което тя искаше. Тя ме остави с майка си през по-голямата част от живота ми. Бях разочарование, подобно на това, което беше тя за Нона. Така че тя се беше заела с преработката.
– Предай и, че я поздравявам – казах му аз. – Сигурна съм, че баща ти е развълнуван.
– Да – отговори той, но не звучеше толкова сигурен. Зачудих се дали не се карат много пред него.
– Радваш ли се за бебето? – Попитах го.
– Предполагам. Не плачат ли много?
Усмихнах се и си спомних за малкото време, което имах възможност да прекарам с него, когато беше бебе. Бях изумена от него, но така и не заживяхме заедно, докато не навърши осем години. Въпреки това го обичах.
– Ще я обичаш. Спомням си колко очарована бях от теб и как плачът ти не ме притесняваше толкова, защото когато беше щастлив и се смееше, ти беше най-сладкото бебе, което някога съм виждала.
– Наистина? – В тона му се долавяше усмивка.
– Да. Мислех, че си страхотен. И все още го мисля.
Той не каза нищо веднага. Дадох му време да събере мислите си.
– Съжалявам, че не ти се обадих.
Той беше дете. С двама родители, които ме мразеха. Това не беше негова вина.
– Всичко е наред. Разбирам те. Направих големи грешки и това, че не искаш да говориш с мен, има смисъл. Имаше моменти, в които не исках дори да се погледна в огледалото. Но ми липсваше и мислех за теб през цялото време.
– Аз също мисля за теб. Липсва ми, да ми четеш Пърси Джаксън вечер. Мама не иска да го прави.
Чанс беше с дислексия и обичаше книгите и четенето, но му беше толкова трудно, че му отнемаше часове да прочете няколко страници. Затова вечер му четях по една глава от новия роман за Пърси Джаксън, който той получаваше от библиотеката в училище. Това беше нашето нещо. Това също ми липсваше.
– Липсва ми да ти чета. А ти продължаваш ли да четеш? – Попитах го.
– Да, опитвам се. Изкарах осемдесет и пет на теста по литература. – Той беше толкова горд със себе си.
– Това е фантастично! Много се гордея с теб.
– Миналата седмица пуших трева с Джордж Хашър – добави той и стомахът ми падна.
По дяволите.
– Чанс – казах бавно, опитвайки се да разбера какво да му кажа. След всичко, което ми се беше случило, си мислех, че той никога няма да се докосне до тази материя.
– Исках да разбера защо си го направила.
Това ме нарани. Повече, отколкото той някога щеше да разбере. Сложих ръка на стомаха си и седнах на най-близкия стол. Коленете ми бяха леко слаби, а и ми беше лошо.
– Защото бях глупава. Ето защо го направих и глупостта ми промени живота ми. По един ужасен, отвратителен начин. – Не че трябваше да му го казвам. Той вече знаеше.
– Знам – каза той. – Просто исках да разбера… нещата.
Искаше да разбере как с Попи можехме да забравим за малката ѝ сестра достатъчно дълго, за да падне в басейна, да си удари главата и да се удави. Аутопсията показа, че тя е била във водата повече от час. Не е имало как да я спасят. Попи не беше в състояние да живее с вината и болката. Затова бе направила единственото нещо, което знаеше, че трябва да направи. Няколко дни по-късно се самоуби.
– Помогна ли ти? – Попитах, докато ми се искаше да му изкрещя да не го прави никога повече. Трябваше да знае как е съсипала живота ѝ и го е прекратила. Това не беше безопасно и забавно. Беше зло. Научих го по начин, който никога не исках Чанс да изпита.
– Да, не ми пукаше за нищо. Мислех, че животът е забавен. Беше освобождаващо, но разбирам как това е опасно. Няма да го направя отново.
Добре. През мен премина облекчение. Не исках Чанс да страда от това, без което никога нямаше да продължа. Съжаление, вина, загуба, празнота. Те щяха да ме преследват през целия ми живот. Защото исках да бъда дрогирана и пияна с приятели. Толкова глупаво си мислехме, че ако си останем вкъщи, ще бъдем в безопасност. Не шофирахме и не бяхме в среда, която можеше да ни навреди. Но не се бяхме замислили, че може да се случи криза и ще трябва да сме достатъчно бдителни, за да се справим с нея. Дори у дома.
– Не те мразя – каза Чанс и сълзите изгориха очите ми.
– Добре, защото те обичам повече от живота.
– Аз също те обичам.
Назад към част 33 Напред към част 35
