„Бях на потъващ кораб“
ГЛАВА 3
УИЛА
Почти се бях върнала във вилата от вечерната си разходка, за да отида да видя дали къщичката на дървото все още е там, когато чух как листата хрущят зад мен. Замръзнах.
– Здравей – обади се мъжки глас. – Какво правиш тук? Това е частна собственост и тази къща не е твоя.
Сърцето ми се ускори, докато се опитвах да свържа слабия спомен, който имах за гласа на младо момче, с по-дълбокия глас, който чувах зад мен. Да не би да е Гънър? И бях ли готова да се изправя срещу него?
– По-добре говори или ще извикам полиция – предупреди човекът.
Преди няколко минути бях видяла фаровете да се спускат по километричния път, който водеше към къщата на Лоутънови. Бяха намалили скоростта и тогава си помислих, че може да се наложи да се обяснявам. Не бях сигурна кой знае, че съм се върнал тук. Дали баба ми вече е казала на някого? От звука на гласа му си мислех, че присъствието ми все още е тайна.
Вратата на вилата се отвори и се появи моята баба. Очите ни се срещнаха, а после тя погледна над главата ми към човека зад мен. Видях как лицето ѝ се смекчи, преди да се усмихне.
– Благодаря ти, Брейди, че се грижиш за мен, но мястото на Уила е тук. Тя се върна да живее при мен за известно време. Спомняш си Уила. Играехте заедно като деца.
Брейди Хигенс. Искаше ми се да запомня лицето му по-ясно. Единственото чувство, което помнех, беше треперенето в стомаха ми, когато той беше близо до мен. Бавно се обърнах, за да видя момчето от моята младост, което беше изиграло толкова важна роля.
Мекото сияние от светлината на верандата докосна лицето му и дъхът ми малко секна. Красивото момче, което бях оставила зад гърба си, беше високо, мускулесто и още по-съвършено, отколкото беше, когато бяхме единайсетгодишни. Погледът му беше втренчен в моя, а аз сякаш не можех да формулирам думи. Искаше ми се да отвърна поглед, но после не исках и да спра да го гледам. Беше напълно объркващо.
– Уила? – Гласът му беше дрезгав и ме накара да потръпна.
Кимнах. Все още не се доверявах на себе си да говоря. Всички онези глупави пеперуди, които той предизвикваше като дете, се бяха върнали и то по-силни.
На лицето му се появи усмивка, докато правеше крачка към мен. Изглеждаше щастлив, доволен и още нещо. Нещо, което разбрах. Нещо, което, колкото и да ми харесваше, знаех, че не мога да действам по него – той изглеждаше заинтересован.
– Уила, влизай вътре, сега. – Гласът на Нона беше строг и не даваше възможност за спорове. – Още веднъж ти благодаря, Брейди, че ме провери. Сега се прибери вкъщи, за да не се притеснява Корали за теб.
Откъснах поглед от него и забързах нагоре по стъпалата, като държах главата си наведена, за да не ми се налага да срещам очите на Нона. Тя също беше забелязала този поглед в очите му. И не ми се доверяваше. Никой не ми вярваше.
Ако само Брейди знаеше, нямаше да ме погледне по този начин.
– По всяко време, госпожо Еймс. Приятна нощ – извика той. Продължих да вървя към спалнята, която ми принадлежеше.
Не исках да чуя лекцията да стоя далеч от Брейди, която знаех, че предстои. Когато входната врата щракна, се разплаках и се хванах за вратата на спалнята си.
– Не толкова бързо. – Гласът на Нона ме спря, а аз исках да изръмжа от неудовлетвореност. Нямаше нужда тя да ми казва това, което вече знаех. – Брейди Хигенс е добро момче, Уила. Превръща се в прекрасен млад мъж. Той е куотърбек на футболния отбор и скаути от колежите вече се опитват да го вербуват. Той ще накара този град да се гордее с него. Ти си видяла повече, отколкото това момче. Знаеш повече за света от него. Той вижда, че си се превърнала в красива млада жена. Това е всичко, което той знае. Не възнамерявам да разказвам на хората какво се е случило с теб. Това не е тяхна работа. Но докато… докато не се излекуваш от това – докато не се оправиш – момчетата не са нещо, на което трябва да отделяш време.
Беше трудно да го чуя. Нона ме беше приела, когато никой друг не ме искаше, но не ми вярваше и не ми се доверяваше. Това ме нарани. Толкова много, че ме заболяха гърдите. Единственото, което можех да направя, беше да кимна.
– Да, госпожо – отговорих, преди да побързам да вляза в спалнята си и да затворя вратата, за да не ми каже още някоя обидна дума. Просто имах нужда някой да ме попита какво наистина се е случило и да ми повярва, когато му разкажа.
Както всяка вечер след инцидента, който промени живота ми… не съм спала много.
Регистрирането в нова гимназия в последния клас беше плашещо. Това, че Нона уверяваше директора и съветника, че няма да създам проблеми, само го засилваше. Трябваше да ходя при съветника всеки вторник и петък по време на последния час, за да обсъждам как се чувствам. Знаех, че трябва да съм благодарна, че това е единственото нещо, което трябва да правя, но въпреки това се страхувах от него.
Нона беше стиснала ръката ми и ме гледаше твърдо в очите, докато ми казваше да работя усърдно и да я накарам да се гордее с мен. Ако само знаеше, че възнамерявам да направя точно това. До този момент бях загубила твърде много, за да загубя и нея. Щях да спечеля доверието ѝ. Трябваше да го направя.
Първият звънец вече беше ударил, докато се срещах със съветника и Нона обясняваше положението ми. Това означаваше, че ще трябва да закъснея за първия час за деня. Всички щяха да ме гледат. Учителят щеше да спре да говори и той също щеше да ме гледа.
Погледнах надолу към графика си. Господин Хоукс беше учителят ми по американско правителство и аз щях да се изправя първо пред него. Вървях по празния коридор, осеян с шкафчета, докато не намерих стая 203. Чух през вратата да говори някой, за когото предположих, че е г-н Хоукс. Поех си дълбоко дъх и си припомних, че съм се сблъсквала с далеч по-страшни неща от това. Бях преживяла шест месеца с момичета, които заслужаваха да бъдат в поправителен дом. Това беше наистина ужасяващо. Това беше просто една класна стая с деца, които никога нямаше да ме разберат. Които нямаха значение. Единственото, което имаше значение, беше да изкарам възможно най-добрите оценки и да не се занимавам с неприятности.
Ръката ми докосна хладния метал на дръжката на вратата и аз я завъртях, преди да мога да отложа това повече, и влязох в стаята. Точно както предвиждах, всички очи се насочиха към мен. Аз обаче не осъществих зрителен контакт. Запазих погледа си върху оплешивяващия възрастен мъж в предната част на стаята с риза с копчета, която едва покриваше корема му.
– Вие трябва да сте Уила Еймс – каза той с усмивка, която не срещна очите му. – Моля, седнете, Уила. Току-що преглеждахме записките от миналата седмица. След два дни ще има тест върху тях. Очаквам от вас да поискате копие от бележките на съучениците си и да се подготвите. Няма по-подходящо време от сегашното, за да наваксате с уроците. Само внимавайте чии записки ще поискате. Не всички тук са прохождащи ученици. – Той довърши последната част, като сканира стаята, докато гледаше през полумесечните си очила.
– Да, сър – отвърнах, преди да се обърна към единственото празно бюро в стаята. Не погледнах никого около себе си. Държах погледа си съсредоточен върху това бюро, сякаш то беше сал, а аз бях на потъващ кораб.
Назад към част 3 Напред към част 5
