Аби Глайнс – Полеви партита -Под светлините – книга 2 – част 43

„Не беше като да сме Тръмп“

ГЛАВА 42

ГЪНЪР

Да знаеш, че обичаш някого, и да го кажеш на глас са две напълно различни неща. Първото е стряскащо, а второто е ужасяващо. Приех факта, че обичам Уила, въпреки че се бях зарекъл никога да не обичам никого. Тя беше пробила стените ми и аз се радвах. Тя ме правеше щастлив. Да бъда с нея беше толкова пълноценно, колкото никога не съм се чувствал.
Смелостта, която щеше да е необходима, за да ѝ кажа това, обаче, се страхувах, че ми липсва много. Дори не ми се налагаше да се изправям пред факта, че тя може да не се чувства по същия начин. Нямаше как да го изложа там, за да бъде отхвърлено. Тя вече ми беше казала тези думи. Но дори и така да ги казваше, те ставаха реални. Толкова реални, колкото любовта можеше да бъде за мен. Никога не бях казвал на никого, че го обичам.
Дори на родителите ми. Защото те никога не ми го бяха казвали. Не бях израснала в дом, където думата „любов“ се произнасяше лесно, както при Брейди и Уест. В стените на Лоутън тя изобщо не се изричаше.
Когато тя изрече тези думи толкова лесно, гърдите ми се свиха, защото ги чувах за първи път. Не бях в състояние да кажа нищо в отговор. По дяволите, почти казах „благодаря“. Това беше подарък, който мнозина приемат за даденост, а други никога не са получавали.
В този момент нямах подходящи думи за това, което изпитвах. Единственото, което бях в състояние да направя, беше да я прегърна и да целуна главата ѝ. Сълзите бяха налегнали очите ми, а емоцията ме затрудни да кажа каквото и да било. Тя ми беше дала надежда. До нея не бях осъзнавал, че нямам такава.
Ако имаше мобилен телефон, поне щях да мога да ѝ напиша какво чувствам. Но това не беше възможно, а и тя заслужаваше повече от добре написано текстово съобщение. Трябваше да се държа мъжки и да ѝ го кажа. Да и кажа, че я обичам.
В този момент обаче трябваше да вляза в къщата си и да се изправя срещу гадостите, които ме очакваха там. Надявах се Рет да е припаднал пиян. Отворих задната врата и тръгнах към стълбите, без да се ослушвам за гласове. Ако можех да избегна всички, щях да го направя.
Тишината беше облекчение, докато бързах нагоре по стълбите и надолу по коридора към единственото убежище, което имах тук – моята стая. Никой никога не беше влизал там, освен госпожа Еймс, за да я почисти. Всички останали ме оставяха на мира. Когато бях по-малък, това ме правеше самотен. Сега това е единственият начин, по който мога да живея тук.
Открехнах вратата и влязох вътре, за да замръзна, когато погледът ми попадна на майка ми, седнала на стола срещу леглото ми. Не можех да си спомня момент в живота си, в който тя да е била в тази стая. Да я видя тук сега беше неприятно.
– Здравей, Гънър – каза тя с глас, в който нямаше враждебност или раздразнение, както обикновено, когато произнасяше името ми.
– Мамо – отвърнах аз, без да се движа повече навътре, защото безопасното ми място току-що ми беше станало чуждо.
– Влез и затвори вратата. Има някои неща, които трябва да ти кажа. Време е да знаеш.
Бях дяволски сигурен, че не искам да знам повече от нейните тайни. Последната беше достатъчна, за да ми стигне за цял живот.
– Ако си на път да ми кажеш, че баба Лоутън е истинската ми майка или че съм потомък на леля, за която не знам, можеш ли да си го спестиш? Имам нужда от сън. – Тонът ми беше раздразнен. Защото бях шибано раздразнен.
Майка ми се намръщи в неодобрителната си котешка гримаса, в която беше толкова добра, и аз посочих към вратата.
– Сериозно говоря – добавих аз.
Тя поклати глава.
– Спри да се държиш като дете, Гънър. Време е да пораснеш и да станеш мъж. Тази незряла бунтарска персона, която толкова харесваш, трябва да приключи сега. Имаш империя, която трябва да контролираш, независимо дали ти харесва, или не.
Не бих нарекъл парите на Лоутън империя, но майка ми винаги се е държала по-възвишено от нас. Лоутън, Алабама, беше… ами от една страна, беше в Алабама. Исусе. Не беше като да сме Тръмп.
– Аз съм последна година в гимназията, а не съм завършил колеж. Другият ти син е в колежа и пияният му задник дойде на абитуриентския бал тази вечер, крещейки и наричайки ме свой чичо. Това беше блестящ момент за империята Лоутън – издекламирах аз.
Лицето ѝ се напрегна. Тя не обичаше сцените, а Рет беше предизвикал голяма такава. Може би трябваше да е в стаята му и да му изнесе проклета лекция за порастването. Исках да ме обича. Да кажа, че не ми пука, беше лъжа. Тя беше моята майка и аз се опитвах да я направя щастлива. Просто никога не успях да го направя.
Тя поклати глава, сякаш това нямаше значение.
– Рет не е наследникът на Лоутън. Ти си. За теб е различно. И Рет винаги е очаквал, че един ден всичко ще бъде негово. Мисля, че баща ти е смятал, че в крайна сметка той ще спечели. Но завещанието е желязно. Дядо ти се е погрижил за това. Всичко това е твое, когато навършиш осемнайсет години.
Осемнайсет? Следващия месец щях да навърша осемнайсет.
– Искаш да кажеш, че баща ми се е погрижил то да е желязно. Ако ще признаваме бащинството ми, то поне трябва да го заявим и да спрем да се държим така, сякаш пичът, за когото си омъжена, е баща ми. Никога не съм го искал за баща. Единственото хубаво нещо в случая е, че той не е.
Майка ми отново се намръщи.
– Останалата част от света трябва да вярва, че е такъв. Това е единственият начин да запазим лицето си.
– Чие? Твоето? – Попитах ядосано. Не ми пукаше за спасяването на шибаното лице. Това беше Лоутън.
– Твоето също. Не си мисли и за миг, че истината няма да помрачи живота ти. Щеше да бъдеш копелето Лоутън. Искаш ли това? Момиче от добро семейство няма да се омъжи за теб с това петно в миналото ти.
– Благодаря на Бога за това. Никога не съм се интересувал много от котилионните кучки.
– Гънър! Това е сериозно.
Кимнах.
– Да, сериозно е. Прецакала си се със свекър си и си родила дете, а после си лъгала това дете през целия му живот. Това е адски сериозно. А сега бих искал да си легна. Беше дълга нощ.
– Не съм се гаврила с него. – Гласът ѝ придоби истеричен тон. – Той ме изнасили!
Тази гадост продължаваше да се влошава.

Назад към част 42                                                          Напред към част 44

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!