„Моля те, скъпи татко“
ГЛАВА 44
ГЪНЪР
Спалнята на Рет беше в съседство с моята. Когато бяхме деца, това ни харесваше. Но тази сутрин, когато на практика не бях спал, я намразих. Това, че той блъскаше чекмеджета и пускаше музика, трябваше да ме вбеси. Държеше се така, сякаш аз съм направил това. Как разбра, че за това съм виновен аз?
Когато нещо се удари в стената между стаите ни, отхвърлих завивките назад и скочих от леглото. Задникът искаше да ме събуди. Ами той ме накара да се събудя. Излязох от моята стая, насочих се към неговата и не си направих труда да почукам, преди да отворя вратата и да я затръшна.
– Какъв ти е проблемът, бе? – Изръмжах.
Рет все още беше по пижама, а в ръцете си държеше баскетболна топка. Очевидно беше хвърлял баскетболната топка по стената. Наистина зряло, пич.
– Какво? Не мога ли вече да се движа в собствената си стая? Или има правила, за които не знам, за да бъде кралят на замъка щастлив?
– БОЖЕ! Ще се вслушаш ли в себе си? Звучиш като десетгодишно дете, което има проблем с ревността. Нищо не съм ти направил, Рет. Майка ни и дядо ти са спали заедно. Аз не бях жив, но това ме създаде. В никакъв случай това не беше моя шибана вина. Така че се вземи в ръце и спри да се държиш като кокошкар.
Рет се втренчи в мен. Не бях сигурен, че някога преди ме е гледал с толкова много яд. Дори когато бяхме по-млади и се карахме за различни неща. В очите му имаше чиста омраза. Дори да знаеше, че това не е нещо, което мога да контролирам, той ме обвиняваше.
– Тогава не го приемай. Дай го на татко, където му е мястото. Той е най-големият син. Не ти. Наследството трябва да е негово. На най-възрастния син. – Гърдите ме заболяха. Някога той беше човекът, на когото можех да разчитам да ме пази. Да бъде на моя страна. Сега всичко това беше изчезнало. Алчността беше взела връх.
Така че това беше всичко. Той беше най-възрастният и беше очаквал всичко това. Никога не е планирал да го разделим. Рет планираше да получи цялото наследство на Лоутън. Сигурно така е било през целия му живот.
– Ти очакваше всичко, нали?
Той се засмя.
– Разбира се. Татко ми го обещаваше още от малък. Казваше ми, че аз съм истинският наследник. Негов наследник и че го заслужавам. Той ме обичаше. Искаше да имам всичко. Тези… глупости, че синът-копеле ще го получи, не са справедливи. Ще те изправя пред съда. Това завещание няма да издържи.
Как бях пропуснал това? Егоизмът на Рет. Бях толкова заслепена от това колко много гледах на него. Но истината беше, че той беше точно като баща си. Искаше всичко и не го интересуваше кой ще пострада по пътя. Погледнах го. Наистина го погледнах за първи път. Не видях по-големия брат, на когото вярвах. Видях по-млада версия на човека, когото някога бях наричал баща. Кога се беше случило това? Кога се беше променил?
– Кога стана като него?
Рет изглеждаше така, сякаш не разбираше въпроса ми. Беше толкова съсредоточен върху състоянието на Лоутън, че не можеше да види нищо друго. Сякаш го губех. Сякаш братът, когото познавах, вече го нямаше.
– Кой? Татко? Винаги съм бил като татко. Ето защо заслужавам това, което е негово. Това, което му принадлежи по право.
Беше горд от това. Гордееше се, че е като този човек. Това нямаше никакъв смисъл за мен. Защо някой би искал това?
– Преди не беше такъв – възразих аз, опитвайки се да видя дали все още има някаква част от брата, когото израснах и обичах.
Той извъртя очи, хвърли топката към стената и я остави да падне.
– Както искаш, Гънър. Просто бъди гадняр, какъвто си, и ни накарай да отнесем тази гадост в съда. Ние ще го направим. Няма да позволим на гадния син да спечели. Това не е правилно. Така не се прави. Знаеш го. Знаеш какво е правилно.
Той изреждаше неща, които беше чувал да казва баща му. Неща, в които е вярвал. Те не му бяха казали истината. Баща му пазеше тази тайна, но аз вече я знаех. Майка се беше погрижила да ми даде това, от което се нуждаех, за да спечеля. Не исках парите, за да ги победя.
Исках ги, за да направя нищо от тях. Начинът, по който Лоутънови седяха върху тях години наред, използвайки ги като трофей, за да ги правят възвишени и важни, ме отвращаваше. Особено когато живеех в дома им и ме третираха така, сякаш не струвам и пукната пара. Сега тези пари бяха мои и аз щях да променя нещата. Кънтри клубовете и котильоните вече не бяха актуални.
Вече не.
– Слушаш ли ме? – Подиграваше се Рет. – Ще те вземем и ще те изчистим. Това е нашият план. Не ни прецаквай.
Не знаех кои са „нас“ според него, но майка ни не искаше те да спечелят. Аз разполагах с пълната власт и не се притеснявах.
– Няма да има съдебна битка – казах просто.
Той се засмя и се усмихна като идиот.
– Да, по дяволите, ще има. Татко ще те свали.
Ако бях по-голям мъж, щях да си тръгна и да го оставя да си мисли каквото си иска. Но аз не бях. Бях седемнайсетгодишно момче, което през целия си живот е било пренебрегвано и ритано от това семейство. Така че да се придържам към брат си ми се струваше правилното нещо, колкото и да ме болеше да го направя.
– Като се има предвид, че баща ти е копеле и във вените му не тече кръв на Лоутън, това може да се окаже малка пречка. Но ти пожелавам късмет с това и всичко останало.
Не го изчаках да отговори. Обърнах се и си тръгнах, като на излизане само едната – добре де, може би и двете ми ръце го отблъснаха.
Когато минах покрай вратата на кабинета, в който не ми беше позволено да влизам нито като дете, нито дори сега, спрях и без да почукам, отворих вратата. Човекът, когото мразех повече от всеки друг на земята, ме гледаше с яростно изражение.
– Не влизай в кабинета ми без предупреждение или без покана – изръмжа той.
Този път извъртях очи и отидох да седна на ръба на бюрото му.
– Като виждам, че това тук е изцяло мое, а ти дори не си от Лоутън, смятам, че ще правя каквото си искам.
Ако очите можеха да изпъкнат от главата ти, докато изглеждаха на ръба да изскочат, то неговите току-що го направиха. И аз се засмях. Защото това наистина беше най-смешната глупост, която някога бях виждал.
– Ще се обадя в полицията – предупреди той.
Посегнах към телефона му и му го подадох.
– Моля те, скъпи татко. Моля те да го направиш.