„Това беше напълно умишлено“
ГЛАВА 5
УИЛА
Бяха се оказали така, както очаквах. Гънър винаги е бил самоуверен и сигурен в себе си. Не беше жесток като дете, но не се изненадах от това, което бях чула. Красивият Гънър Лоутън управляваше този град. Имаше пари и властта на фамилията си, а и беше изумително красив.
Но тогава той не предизвикваше у мен пеперуди. Нито една. Всичко това очевидно беше само за Брейди. Предполагаше, че ще получа пеперуди заради доброто момче, което никога нямаше да ме приеме, щом узнае миналото ми. Истината за това защо се върнах в Лоутън. Нона щеше да измисли някаква лъжа и всички щяха да ѝ повярват. Трябваше да се съглася с това, ако исках да остана тук.
– Уила Еймс. – Извика името ми Гънър и аз се усмихнах. Не му беше отнело много време да го разбере.
Погледнах назад през рамо и го видях да върви към мен с усмивка на лицето, която казваше всичко, което знаех, че си мисли.
– Иди да изтриеш сълзите на това момиче и бъди мил – отвърнах аз, но го изчаках да ме настигне.
Той извъртя очи.
– Нямаш представа с каква луда се занимавах там.
Разбира се, това не беше негова вина. Никога не е била. Гънър винаги си имаше причина да не греши.
– Значи пенисът ти случайно е попаднал във вагината ѝ? – Попитах с подигравателен тон.
Той се засмя.
– Не, това беше напълно умишлено. По дяволите, изглеждаш добре. Кога се премести обратно?
Беше свършил разговора за бедното момиче в тоалетната. Може би сега тя щеше да бъде по-умна в следващия си избор на мъж. Гънър не беше избор. Той беше забавление.
– Нона ме взе вчера от автогарата.
– Значи отново живееш с госпожа Еймс? Кога планираше да дойдеш да ме поздравиш?
Не бих отишла. Нона не ме искаше в голямата къща. Знаех това, без дори да го е казала. Затова свих рамене.
– Минаха шест години. – Това не беше истински отговор, но беше всичко, което имах.
Гънър сбърчи една вежда.
– И? – Беше отговорът му.
– И знаех, че ще се виждаме в училище. Не бях сигурна как си се променил ти и дали детското ни приятелство ще продължи и в тийнейджърските ни години.
Гънър ме изгледа нагоре-надолу, както беше направил в тоалетната.
– Аз съм момче, Уила. Можем да бъдем приятели или нещо друго. Просто каквото и да е, за което си готова.
Беше мой ред да извъртя очи. Това беше най-глупавата оферта, която бях чувала някога. А бях чувала много такива.
– Аз съм готова да отида навреме в следващия клас и да не си създавам проблеми. Радвам се да те видя отново, Гънър. Сигурна съм, че ще се срещнем отново. Малък град, малко училище и всичко останало – отвърнах аз, после се обърнах и го оставих да стои там, в коридора. Насърчаването на каквото и да било между нас беше погрешно и безсмислено.
Не установих контакт с никого другиго, докато се придвижвах към стая 143. Трябваше да докажа на Нона, че си заслужавам. Щях да бъда най-лесната тийнейджърка на света, която да отгледа. Не ѝ създавах никакви проблеми. Освен това вече бях направила достатъчно, за да ми стигне за цял живот. Нямаше да съжалявам повече. Имах своя справедлив дял.
Високо момче с най-ясните сини очи, които някога бях виждала, привлече вниманието ми, преди да чуя гласа на Гънър да извика „Неш“, и погледът му ме остави.
– Да – отговори той.
Не изчаках да ми се представи. Гънър беше проблем. Той не съжаляваше за нищо. Аз съжалявах. Само се надявах, че никога няма да има съжаления като моите, такива, с които е почти непоносимо да се живее. Ние не бяхме непобедими. Бях научила това твърде късно.
Гимназията беше еднаква навсякъде, или поне в Съединените щати. Никой не беше истински оригинален. Имаше едни и същи групи, една и съща гадост и една и съща глупост. Единствената разлика тук беше, че никой не ме познаваше. Децата, с които бях ходил на училище като дете, ме бяха забравили, а двете момчета, които ме помнеха, не казваха на всички останали коя съм. Всъщност Брейди стигна дотам, че ме игнорираше в единствения клас, който имахме заедно.
Това само по себе си беше обезсърчително. Той беше седнал до красива брюнетка момиче и момче, с което тя сигурно се срещаше. Бяха много обидчиви. Брейди се шегуваше с тях и се държеше така, сякаш ме нямаше, докато часът не свърши и той не кимна с глава с просто поздрав на излизане от вратата.
За миг се зачудих дали по някакъв начин не е чул какво съм направила. Не че имаше значение. Не се опитвах да привлека вниманието му. Нямах време за пеперуди и други подобни. Животът ми щеше да съществува, за да накарам баба да се гордее с мен и един ден може би да накарам брат ми да ми проговори отново. Майка ми можеше да смуче лимон, а аз никога повече не исках да виждам доведения си баща.
Такъв беше животът ми. Бях си постлала леглото и сега трябваше да легна в него. Нона ми беше казала това, когато ме взе от автогарата.
– Как беше в училище? – Попита Нона, излизайки от малката кухня в къщата си, докато избърсваше ръцете си в престилката, вързана около кръста ѝ.
Отговорът „Беше гадно“ вероятно нямаше да се приеме добре. Затова избрах „Добре“. Само в нейна полза.
Тя не изглеждаше убедена.
– Прибери си чантата с книгите в стаята и ела да ми помогнеш да обеля картофите за вечерята в голямата къща тази вечер.
Нона обикновено приготвяше храната за голямата къща в дома на Лоутънови. Моето присъствие тук я беше довело у дома за следобеда. За да ме провери. Чувствах се добре, когато се грижеха за мен. Още не бях свикнала с това.
– Да, госпожо. – Щях да направя всичко необходимо, за да остана тук. Никога не исках да се прибирам у дома, дори ако майка ми го позволеше.
Оставих чантата си с книги на леглото и свалих обувките си, преди да се върна в кухнята по чорапи. Шест вечери в седмицата Нона приготвяше вечеря за Лоутънови. Събота вечер обикновено беше голяма вечер, когато трябваше да готви за гостите, които госпожа Лоутън приемаше. Много пъти това беше парти и Нона трябваше да наема помощници. В неделя Лоутънови отиваха на вечеря в кънтри клуба във Франклин, Тенеси, който беше на един час път с кола. Макар че Гънър не ходеше и оставаше при нас, след като се появеше в баптистката църква с родителите си.
Бях сигурна, че всичко това се е променило. Гънър вероятно прекарваше неделните си дни с приятели, отивайки на полевите партита, в които очаквахме да участваме някой ден. В малък град като Лоутън нямаше какво да се прави през уикендите, така че полевите партита бяха единственото място, където всички тийнейджъри можеха да отидат, за да се забавляват. Това беше традиция сред популярните в гимназията в Лоутън. След това, което видях днес, нямаше никакво съмнение, че Гънър и Брейди са лидери на групата в тази елитна група.
– Вземи една белачка. Аз ще използвам ножа. Не е нужно да си отрежеш някой пръст – каза Нона, когато влязох в кухнята. Имаше голяма вана с измити бели картофи, които трябваше да бъдат обелени.
Направих каквото ми каза и започнах да беля един картоф върху кърпата за ръце, която тя беше сложила за мен.
– Как минаха часовете?
Майка ми никога не ме беше питала за уроците ми. Тя не ме питаше много за нищо. Бях забравила колко много ми липсваше знанието, че някой се интересува от мен. Напускането на Нона беше най-трудното нещо, което някога бях правила.
– Истината? Скучно.
Нона издаде звук на недоволство.
– Трябва да учиш, за да успееш в живота.
Разбирах това, но в часовете се повтаряха неща, които вече знаех. Преди да ме изпратят в поправителния център, бях ходила в по-горни класове.
– Знам. Ще изкарам добри оценки – уверих я аз.
Тя пусна един обелен картоф в купата с вода и посегна към друг.
– Видя ли Гънър или Брейди?
Сякаш нямаше да ги видя в тази малка гимназия.
– Да, госпожо. Имам класове и с двамата.
– Говори ли с тях?
– Да, госпожо. Но не много. – Знаех, че тя се притеснява от това, че съм свързана с някой от тях. Тя не ми се доверяваше, а и защо да ми се доверява? Не бях направила нищо, за да спечеля нечие доверие.
– Скоро ще си намериш приятели. Просто си избери добри. Ти си този, с когото прекарваш времето си. Предполагам, че вече си научила този урок по трудния начин.
Да, бях. Урок, който ми се иска никога да не ми се е налагало да научавам. Прекарах часове, дни и седмици в желание да не съм била там онази вечер. Да бях постъпила умно. Да не бях видяла това, което бях видяла.
– Майка ти не е перфектна – Господ знае това. Но тя се опита да те заведе в дома си и да бъде майката, която не успя да бъде през първата част от живота ти. Не можеш да тръгнеш да обвиняваш нея или някой друг за това, което си направила. Направила си грешките и сега трябва да се съвземеш и да разбереш живота си отново.
Нямаше нужда да ми се казва, че сама съм направила грешките си. Живеех с това всеки ден. Въпреки това Нона смяташе, че майка ми се опитва да бъде майка за мен. Тя не го е правила. Не и в действителност. Често се чудех защо е изпратила за мен преди шест години. Никога не бях успяла да я направя щастлива. Сега единствената жена, която ме беше обичала, ме смяташе за неудачник от най-лошия вид.
Ако направех нещо друго в този живот, то щеше да бъде да накарам баба ми отново да се гордее с мен. Беше ми все едно дали някога ще видя майка си отново. Когато имах най-голяма нужда от нея, тя не ме беше послушала. Не ми беше повярвала. Никой не ми беше повярвал.
Назад към част 5 Напред към част 7
