„Наречете го както искате“
ГЛАВА 6
БРЕЙДИ
Вратата на спалнята на Маги беше отворена, когато слязох по стълбите. Знаех, че приятелят ѝ, който беше и един от най-добрите ми приятели, е отишъл с майка си на консултация след тренировките днес. След смъртта на баща му преди няколко месеца майка му ту влизаше, ту излизаше от града, ту се връщаше в къщата на родителите си. Те не бяха същите след загубата на баща му. Майка му изобщо не се справяше добре с това.
Тъмната коса на Маги висеше на рамото ѝ и закриваше лицето ѝ, докато тя гледаше надолу към книгата, която държеше в ръцете си. Прочистих гърлото си, за да обявя присъствието си. Тя вдигна глава и изразителните ѝ очи се разшириха. После се усмихна.
– О, здравей, Брейди.
Братовчедка ми изобщо не говореше, когато за пръв път се премести при нас. Трябваше да благодаря на Уест за това, че тя наистина каза името ми или каквото и да било друго. Когато тя бе държала ръката му и беше неговата сила, докато той бе гледал как баща му умира от рак, той ѝ бе дал повод да проговори отново.
– Какво четеш? – Попитах я, влизайки в нейната стая, която някога беше моя стая.
– „Пътуване в мрака“ от Жан Рис.
Нямах представа какво е това. По всичко личеше, че Маги не чете нещо, за което съм чувал. Тя не беше от момичетата, които четат „Здрач“. Кимнах, сякаш знаех за какво, по дяволите, говори.
Тя се усмихна.
– Младо момиче с мъртъв баща и гадна мащеха. Но тя не е Пепеляшка.
– А, добре.
Тя се засмя на отговора ми.
– Скучно ли ти е? Защо е това посещение?
Рядко се отбивах в стаята ѝ. Но и тя рядко беше сама. Уест или беше тук, или тя беше там. Реших, че ще премина към същността. Тя не беше от хората, които разговарят.
– Имаш ли часове с новото момиче?
Тя повдигна вежди.
– Уила Еймс? Да, и двамата имаме клас с нея, заедно. – О, да… Бях забравил, че тя и Уест изобщо са в стаята. Толкова бях зает да наблюдавам Уила и да не ме хванат, че не можех да се съсредоточа върху нищо друго. Исках Уила да говори с мен, но тя не беше говорила с никого.
– Имам предвид някакви други часове с нея? – Поправих малката си грешка.
Маги остави книгата си и се обърна, за да ме погледне изцяло.
– Уест ми каза, че е била много близка с теб и Гънър, когато сте били деца. И че не си могъл да спреш да я гледаш в клас. Харесваш ли я? За това ли става дума? Защото съм почти сигурен, че ако я искаш, можеш да включиш чара си и да я получиш.
Тя не познаваше Уила много добре, но тогава и аз не я познавах, вече не. Тя беше различна. Не само външността ѝ, защото като всички останали беше пораснала. Вече не беше малкото момиченце с плитки и мръсни колене от играта на топка с нас. Беше нещо повече от това. Беше по-твърда, затворена и недосегаема. Безгрижното, засмяно момиче, което някога познавах, вече го нямаше. Напълно.
– Тя се е променила. Любопитно ми е.
Маги сви рамене.
– Наречи го както искаш. Но ти си повече от любопитен. Беше забавно как я наблюдаваш.
Това беше безсмислен разговор.
– Както и да е – беше раздразненият ми отговор, преди да се обърна и да изляза обратно през вратата. Обичах братовчедка си, но и тя не беше нормално момиче. Тя нямаше да е много полезна във всичко това.
– Тя също те наблюдаваше, когато не гледаше – обади се Маги и аз спрях. По устните ми се плъзна усмивка, която не можех да контролирам.
– Благодаря – отвърнах, без да се обръщам, след което се отправих към спалнята си на тавана.
Преди Уила да се премести да живее с майка си, нещата между нас тримата бяха станали неловки. И двамата с Гънър бяхме привлечени от нея. Дни преди да разберем, че тя се мести, двамата с него се бяхме разбрали, че никой от нас няма да я покани за гадже. Винаги щяхме да бъдем само най-добри приятели. Нищо повече.
Сега това ми се струваше глупаво. Двамата с Гънър се състезавахме за момичетата и на терена през цялото време. Дните, в които бяхме първо приятели, отдавна бяха отминали. Гънър беше мой приятел, но през голяма част от времето беше и разглезен глупак. Родителите му бяха гадни, но пък той си имаше всички материалистични неща, които толкова желаеше. Това стана досадно.
Но тогава той беше един от най-добрите ми приятели и аз не исках да го загубя. Дори и заради едно момиче. Нито пък Гънър. Бяхме решили да останем близки, независимо от всичко. Нещата със сигурност се бяха променили.
Уила не беше първата ни голяма кавга. Серена ни беше скарала, когато бяхме в осми клас. Преди да разберем, че Серена ще си пробие път през целия футболен отбор преди втората година.
Чудех се колко добре щеше да се получи, ако Уила беше останала. Дали тя щеше да е първата ни голяма свада? Дали заради нея щяхме да загубим приятелството си? Защото, въпреки че бяхме деца, и двамата я обичахме. Това знаех, че е вярно. Сега обаче тя не беше онова момиче. Тъмнината в очите ѝ говореше, че нещата в живота ѝ са се променили. Тя беше различна. И аз исках да знам защо.
– Брейди! – Гласът на Маги се носеше по стълбите, водещи към стаята ми. Спрях на най-горното стъпало и се обърнах, за да я погледна надолу. Тя ме беше последвала.
– Да?
Маги нервно прехапа долната си устна, после въздъхна, преди да заговори отново. Изчаках.
– Виждам нещо в очите ѝ, което разпознавам. В тях има болка. Дълбока болка, която те променя. Момичето, което някога си познавал, вероятно вече не е там. Тя е различна. Нещо се е случило с нея. Но тя ви наблюдава. Тя не гледа Гънър по този начин. Днес беше в три от класовете ми и нито веднъж не обърна внимание на никого така, както на теб. Просто…- Тя направи пауза и ме дари с тъжна усмивка. – Бъди внимателен с нея.
Не бях сигурен дали ми харесва братовчедка ми да ме предупреждава да не наранявам някого. Аз не бях такъв човек.
– Какво мислиш, че ще и направя? – Въпросът излезе раздразнен, защото и аз бях.
Намръщената физиономия на Маги стана притисната.
– Айви Холис. Последно разбрах, че се срещаш с нея. – После обърна всезнаещия си, надменен задник и си тръгна.
Е, по дяволите. Предполагам, че е била права. Не можех да се запозная с Уила и да запазя странната си връзка с Айви. Но и не исках да наранявам Айви.
Навън се хлопна врата на кола и аз погледнах през прозореца, за да видя Уест да върви по тротоара. Не изглеждаше щастлив, но след тези посещения на консултации с майка си никога не е бил щастлив. Първото нещо, което винаги правеше, беше да изтича при Маги. В началото се притеснявах, че я използва, но тя имаше нужда от него също толкова много. И двамата бяха преживели болка, която аз не познавах. Това ги свързваше. Обичах ги и двамата и бях благодарен, че се имат един друг.
В живота ми нямаше такава загуба. Мракът, който преследваше очите на Уила, не го разпознах. Можех ли някога да бъда рамото, на което тя се нуждаеше да се опре? Ако нямах свои собствени демони, които да преборя, как щях да ѝ помогна?
Айви беше лесна. Разбирахме се. В много отношения си приличахме. Връзката с нея беше удобна. Тя беше мила и надеждна, ако не и досадна на моменти. Ако дори спомена, че искам нещо за обяд, на следващия ден тя щеше да го донесе. Когато се оплаквах, че шкафчето ми е разхвърляно и не мога да намеря нищо, тя ми го подреждаше след училище като изненада. Тя се грижеше за мен. Много. Не ми се налагаше да работя, за да я направя щастлива. Дори и да знаех, че не я обичам.
Това ли исках? Лесно? Или исках нещо повече?
Назад към част 6 Напред към част 8
