Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 10

ГЛАВА 9

АСА

Цялата банда беше тук, но аз стоях отвън на задната веранда с бира в ръка и гледах в тъмнината. Бях успял да се съсредоточа върху това, което се говореше вътре, в продължение на почти час и имах нужда от момент за себе си, за да оставя разговора ми с Езмита да потъне в съзнанието ми. Не беше като да не съм знаел, че тя е приела работата като учителка по история. Неш ми беше казал по-рано днес.
По някаква причина, като чу, че е наела къща, това изглеждаше по-окончателно. Тя наистина щеше да се върне тук и да живее. Животът ѝ щеше да бъде в Лоутън. Което ме накара да се изправя пред факта, че животът на Езмита Рамос в Лоутън наистина повлия на решението ми. Не исках, но щеше да го направи и го усещах.
– Криеш се или си тук и мислиш за новия учител по история? – Попита Неш и аз погледнах през рамо, за да видя, че той се е присъединил към мен на верандата. Дори не го бях чул да отваря задната врата.
– Нито едното, нито другото. И двете – отвърнах аз.
Той се засмя и дийде да седне на един от столовете до мен.
– По дяволите, поне седни, ако ще седиш тук и ще размишляваш за глупости – каза Неш и махна с ръка към стола до себе си.
Реших, че е прав, и седнах до него.
– Защо си тук? – Попитах го. Това беше неговата къща и неговото парти.
Той въздъхна.
– И аз имах нужда от малко време.
Не беше нужно да казва, че това, че е с всички, му напомня за Талула. Разбрах. Тя беше част от нашата група и това, че сега не беше тук, ми се стори странно. За него това трябваше да е болезнено. Знаех, че все още я обича, и бях започнал да мисля, че винаги ще я обича.
– Тя си има къща. Езмита. Днес тя си има собствено жилище – казах му аз.
– Хм – отвърна той и отпи. – Предполагам, че иска да е тук.
Но дали аз исках?
Седяхме в мълчание, без да чуваме нищо друго освен звука на случайно преминаващата по пътя кола и приглушените гласове и смях в къщата. Неш също искаше да е тук. Това беше неговият дом. Това беше мястото, където искаше да бъде. Той беше направил този избор.
– Съжаляваш ли за това? – Попитах го, а после осъзнах, че трябва да бъда по-ясен. Той не можеше да прочете мислите ми. – Това, че остана тук и не отиде в Чикаго.
Неш извърна глава, за да ме погледне.
– Всеки проклет ден – отговори той. – Всеки път, когато си поемам дъх, по дяволите.
Изтръпнах. Знаех, че все още обича Талула, но си мислех, че е намерил начин да продължи живота си.
– Вече мина една година. Не е ли станало по-лесно?
Неш отпи още една част от бутилката в ръката си. След това се разсмя силно.
– Не, не е. – Помислих, че е приключил с говоренето, но той въздъхна и ме погледна. – Беше ми даден избор. Избрах това, което мислех, че искам. Този град, работата ми, сигурността… без нито веднъж да осъзная, че без нея нищо от това нямаше значение. Избрах погрешно. Не прави същото, което направих аз.
Ситуациите ни не бяха еднакви, или поне аз продължавах да си го повтарям. Все пак аз имах само това лято с Езмита, но тя беше останала с мен дълго след като си тръгнах оттук.
– Никога не съм искал да се върна тук – казах, макар че Неш вече знаеше това.
– Петте години може и да са минали бързо, но всички ние се променихме. Ти не си същото сърдито хлапе, което си тръгна оттук – отвърна той, сякаш това отговаряше на всичките ми въпроси.
– Прав си. Не съм същото хлапе, което си тръгна, така че защо, по дяволите, едно и също момиче ми влияе? – Попитах го, защото въпреки че не очаквах Неш да има отговора ми, той беше единственият човек, с когото чувствах, че мога да говоря за това.
Той сви рамене.
– Ти я обичаш.
Този път се засмях.
– Любов е силна дума, приятелю.
– Повярвай ми, знам това по-добре от всеки друг – отвърна той.
Вратата зад нас се отвори.
– Вие двамата криете ли се? – Попита Райкър, докато излизаше на верандата.
– Да бяхме. Ти обаче ни намери – сухо отвърна Неш. Въпреки че двамата бяха братовчеди, винаги са ми изглеждали като братя. Мисля, че всички ги възприемахме по този начин.
Райкър отиде до парапета и се облегна на него, за да се изправи срещу нас двамата.
– Става въпрос за треньорския пост или за новия учител по история? – Попита Райкър.
Въздъхнах и извъртяах очи. Нима всички в този град знаеха моите дела?
– И за двете. В днешно време са едно и също – каза му Неш.
Стрелнах го с обвинителен поглед. Той сви рамене.
– Какво? Не ме гледай. Това е Лоутън. Хората говорят. По дяволите, бих се обзаложил, че всеки мой съсед обсъжда новия учител по история по време на вечерята тази вечер или се чуди дали ще приемеш треньорския пост, или не.
Прокарах ръка през късата си коса и се стъписах. Ето защо мразех малките градове. Сплетните. Никога нямаш личен живот. Освен ако баща ти не биеше майка ти. По някакъв начин можеше да му се размине и никой нямаше да разбере за това. Напомнянето остави кисел вкус в устата ми и аз се изправих.
– Една от многото причини, поради които исках да се махна от това място – казах аз.
– То има точно толкова плюсове, колкото и минуси. Може би повече. По дяволите, днес добавихме един плюс. Учителката по история е гореща – изрече Неш. Знаех, че го казва само за да ме подразни, но все пак му се намръщих.
Неш започна да се смее и отпи.
– Върви и вземи тази работа в Джорджия. Остави Езмита Рамос тук, в Лоутън. Аз може и да не направя крачка, но някой ще го направи. Следващото нещо, което ще знаеш, е, че ще дойдеш на гости и тя ще е омъжена с дете. Преспи върху това, защо не.
– Господи, Неш – промълви Райкър. – Ти си шибано суров.
Исках да игнорирам образа в главата си, но благодарение на Неш той беше там. И нямаше да изчезне. Проклет да е той и неговата намеса. Той искаше да съм в Лоутън заради него и аз знаех това. Той обаче беше прав. Един ден Езмита щеше да се омъжи. Щеше да има семейство.
Бях ли готов да видя това? Ще бъда ли готов някога?

Назад към част 9                                                           Напред към част 11

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!