ГЛАВА 3
НЕШ
Приличаше на тренировъчна база. Две футболни игрища, четири къщички за игра, осветление на стадиона и оборудване, подредено в готовност за използване. И все пак все още можех да видя полето, което беше. Онова с огъня, пикапите, старите гуми и трупите, изнесени за сядане, и бурето, което седеше в средата на всичко това. Толкова много спомени имаше на тази земя, някои от най-хубавите и най-лошите. Всички бяхме израснали заедно там, а сега всичко свърши. Вече не бяхме деца, а възрастни с различен живот.
– Направихме го – каза Райкър и застана до мен. – Хънтър щеше да се гордее с това.
Хънтър. Единственият от нас, който завинаги щеше да остане тийнейджър в главите ни. Той нямаше да остарее и да се състари като останалите от нас. Престъплението от омраза, заради което го бяха застреляли, докато се беше изправил да защитава Райкър, го превърна в герой, който загина трагично. Погледът ми се премести върху каменния паметник с името му, който се намираше на мястото, където бе поел последния си дъх. Той беше там, за да напомня на всички нас за момчето, което беше част от нас, но не успя да остане.
– Радвам се, че Аурора ще говори. Хънтър би искал тя да е тази, която ще открие паметника и ще говори за него – казах аз.
– Тя е нервна, но иска да го направи. Все още се притеснява как ще звучи гласът ѝ, въпреки че всеки ден ѝ казвам колко шибано красив е той. – Въздъхна Райкър. Въпреки че имаше слухов имплант, тя все още чуваше нещата по различен начин. Включително собствения си глас. – Двамата ѝ родители ще бъдат тук и тя иска да го направи за майка си и баща си дотолкова, че да преодолее нервите си.
Кимнах, но не казах нищо. Постояхме така известно време, загледани в това, за което бяхме работили през последната година. Мислех, че това ще ми донесе някаква радост. Дори някакво щастие. Но дупката в гърдите ми правеше това невъзможно.
– Кога ще говориш с нея? Ти и изпрати поканата. Тя дойде. Сега действай – каза Райкър.
Цял ден се борих със себе си дали да отида в дома на майка ѝ. Просто не бях в състояние да го направя от страх, че да я видя ще е повече, отколкото мога да понеса. Чувствах се сякаш съм на ръба и се държах, както можех. Талула беше единственият човек, от когото се страхувах, че може да ме отблъсне от този проклет ръб. Тя беше причината, поради която се мъчех да се задържа на първото място.
– Говорих с Брейди. Райли отиде да я види – каза Райкър.
– Някога бяха близки – напомних му аз.
– Ето защо трябва да отидеш да видиш Талула. Тя е говорила с Райли, а Брейди каза, че и ти трябва да поговориш с нея.
Хванах парапета пред себе си и се загледах право напред. Те не разбираха. Нямаха шибаната представа колко трудно щеше да ми бъде това. Никой от тях не се беше сблъсквал с болката, през която бях преминал през последната година.
– Не мога – изтърсих през стиснатите си зъби.
– Тогава защо я покани? И не ми казвай тази глупост, че всички ние принадлежим тук. Не затова го направи.
– Твърде много шотове Patrón – отвърнах аз.
– Можеш да обвиняваш проклетата текила колкото си искаш, но и двамата знаем, че си я изпратил, защото си искал да я видиш. Тя ти липсва. Без нея не си същият човек. Ако има шанс да поправиш това, да си я върнеш, тогава не го пропилявай. Миналия път си тръгна и не ѝ даде възможност да обясни. Мина една година. Сега е време. Ебати време е.
Отдръпнах се от парапета и прокарах ръце през косата си, докато в гърдите ми се надигаше ръмжене на разочарование.
– ВСИЧКО, КОЕТО ВИЖДАМ, СА НЕЙНИТЕ ШИБАНИ УСТНИ ВЪРХУ НЕГОВИТЕ! – Изкрещях и ритнах стената, след което ударих и двете си длани в нея, докато образът се повтаряше в главата ми. Дразнеше ме, както винаги. – Не виждам нищо друго – въздъхнах и положих чело на хладните тухли. – Ежедневно ме разкъсва, но после толкова много ми липсва, че си мисля, че мога да го забравя. Ако тя просто се върне при мен – признах аз.
Райкър изпусна тежка въздишка.
– Не мога да те накарам да говориш с нея. Никой не може. Това трябва да си ти, братко. Тя дойде заради теб. Не за това поле или за някой друг. Тя дойде за теб. Сега топката е в твоето поле.
Не казах нищо. Останах там с чело, опряно в проклетата стена, и затворени очи. Райкър си тръгна, оставяйки ме на собствените ми демони. Той беше казал това, което беше дошъл да каже, и аз знаех, че е прав. Просто не знаех дали съм достатъчно силен, за да я погледна.
Нуждаех се от разсейване, отидох до пикапа си и се отправих към единствения бар в града – „Лъвове на тревата“. Той беше собственост на бивш бегач на „Лъвовете от Лоутън“, който беше играл с баща ми и чичо ми. Тази вечер щях да стоя настрана от текилата и да се придържам към уискито. Докато стоях на червено, изпратих съобщение на момчетата, дори на Райкър, който знаех, че ще се ядоса, че съм попаднал там, а не в Талула. Когато спрях на паркинга, Уест и Гънър вече слизаха от скъпата кола на Гънър.
– Предполагам, че си говорил с Брейди – обади се Гънър, когато излязох от пикапа си.
– Не съм тук, за да говорим за нея. Просто искам да пийна и да поиграя билярд – предупредих го аз. Гънър нямаше филтър, нито пък искаше да има такъв. Казваше каквото си мислеше.
Бяхме почти до вратата, когато Брейди спря на паркинга. Той все още беше на няколко метра от нас, когато Гънър изкрещя:
– Той не иска да говори за Талула, така че не повдигай тази тема.
Обърнах се и бутнах вратата, като ми се искаше просто да бях дошъл тук сам.
– Господи, Гънър – промълви Уест.
– Какво? – Отвърна Гънър – аз го пазя.
Насочих се към бара. Беше дошло време да пия нещо.
– Райкър идва ли? – Попита тогава Гънър.
Повдигнах рамене.
– Не съм сигурен.
– Ами Аса? – Попита Гънър.
Не отговорих.
– Той вероятно се чука с Езмита. Чакал е пет години за нея. Може би няма да го видим известно време – отвърна Уест.
Не бях в настроение да обсъждам нечий сексуален живот и се надявах тези двамата да замълчат или поне да ме оставят първо да налея достатъчно питиета в себе си.
– Поправям се! – Обяви Уест.
Погледнах назад през рамо и видях Аса и Райкър да влизат зад Брейди. Всички дойдоха. Всички до един.
Назад към част 15 Напред към част 17