ГЛАВА 4
ТАЛУЛА
Това беше по-трудно, отколкото очаквах. Когато Райли ми се обади тази вечер и ме помоли да дойда в дома ѝ за женска вечер, се съгласих, защото не се чувствах така, сякаш мога да ѝ откажа. Сега, когато бях тук, заобиколена от жените, които някога бяха голяма част от живота ми, не бях сигурна, че емоциите ми ще издържат. Не знаех какво им е казала Райли, но в момента, в който влязох през вратата, Уила се затича и ме прегърна. Аурора ми се усмихна и каза, че съм ѝ липсвала. След това Маги се приближи до мен и ми подаде чаша розово вино с мехурчета и усмивка на лицето.
– Талула, помниш ли Езмита – каза Райли, докато поднасяше поднос с бисквити, за да ги постави на масичката за кафе.
– Да, радвам се да те видя. Ти и Аса… – Направих пауза, не бях сигурна дали това е причината, поради която тя е тук. Последният път, когато беше около групата, беше през лятото след завършването.
Тя се изчерви, после кимна.
– Най-накрая – каза Маги и взе една бисквитка от подноса. – Аса призна чувствата си и направи нещо по въпроса.
– Като стана дума за връзки и всичко останало – каза Уила – просто ще хвана слона в стаята за хобота и ще приключа с това. Не се сърди на Райли, но тя ни каза какво се е случило. Аз не бях изненадана. Вече си бях помислила, че е нещо такова. Ти не си измамница. Така че всичко е ясно и ти си тук, както в старите времена.
Райли ме погледна нервно, а аз се усмихнах. Не бях разстроена, че им е казала. Това не беше тайна; просто беше трудно да се говори за това.
– Райкър се опитва да го накара да говори с теб – каза тихо Аурора.
Кимнах с глава, но не казах нищо.
– Добре, стига толкова – каза Райли. – Да пием и – тя погледна към чантата в дясната ми ръка – да ядем каквото майката на Талула е изпратила в тази чанта.
Смеейки се, аз се приближих и поставих голямата бяла торба на масата до бисквитите. Мама беше толкова развълнувана, че ще отида, че беше опаковала всички сладкиши, след което ги сложи заедно с лимоновите барчета, които беше направила този следобед, и всички сладкиши, които беше съхранила във фризера, в торбичка, за да ги донеса.
– Тя не може да се сдържа – казах аз. – Печенето и рисуването са двете и страсти в живота.
– О, Боже мой! – Изпищя Маги, когато извади пластмасовия контейнер с фъдж. – Тази вечер ще кача десет килограма.
Започнахме яденето, пиенето и разговорите и преди да се усетя, минаха два часа. Вече имаше малко неща, които не знаех за всички. Бях наваксала с всичко. Искаше ми се да знам какво ще правя по-нататък. Изглежда, че бях единствената изгубена. Което правеше света ми още по-самотен.
– О, не – измърмори Маги по средата на разказа на Райли за Брайъни. Всички погледнахме към нея, когато тя скочи и се втурна към прозореца. – Едно, две, три – прошепна тя, след което се обърна с лице към нас. Само че погледът ѝ не беше насочен към групата, а към мен. – Това са момчетата. Всички.
Сърцето ми започна да бие по-бързо, когато думите ѝ потънаха в съзнанието ми. Взирах се в нея, несигурна какво да правя и се надявах някой да ме инструктира. Дали да остана? Дали да изляза през задната врата? Прекалено ли реагирах?
– Брейди е по-умен от това – каза Райли, стана и отиде до вратата.
– За съжаление Гънър не е. Той обича да разбърква нещата – каза Уила и се намръщи.
– Аз ще изляза и ще ги спра – предложи Маги.
– Не – казах аз и вдигнах ръка. – Не. Всичко е наред. Наистина. Той трябва да знае, че съм тук. Наистина дойдох, защото той изпрати поканата. Така или иначе щяхме да се видим. – Гласът ми звучеше спокойно и с облекчение установих, че не издава моментното състояние на емоциите ми.
– Това може да е добре – каза Аурора и аз знаех, че се опитва да облекчи притесненията ми. Съмнявах се, че от това ще излезе нещо добро.
Вратата се отвори. Брейди влезе вътре пръв и погледът му се насочи директно към Райли.
– Това не е по моя вина. Аз съм трезвен. Но не всички са такива и…
– Скъпа, аз съм си вкъщи! – Обяви Гънър, докато се промъкваше покрай Брейди в къщата. Очите му се насочиха към храната на масичката за кафе. – Казах ти, че ще имат стока! Талула, обичам майка ти и е шибано хубаво да те видя.
Уила извъртя очи.
– Предполагам, че ще бъдеш един от пияните.
Той ѝ се усмихна и ѝ намигна.
– Здравей, бебе – каза той. – Липсваше ми повече.
След това влезе Уест, последван от Аса. И двамата изглеждаха трезви. Уест изглеждаше по-скоро загрижен, отколкото каквото и да било друго. Той прошепна нещо на Брейди, след което се насочи към Маги.
– Можеш да заемеш моето място – казах на Аса, тъй като седях до Езмита.
Той погледна към Езмита и ѝ се усмихна извинително, след което се върна към мен.
– Може би няма да има нужда да сядам още.
Точно зад него чух как Райкър проклина, а после се разсмя. Смехът на Неш. Сърцето ми се блъсна в гърдите, а гърлото ми се почувства така, сякаш някой ме беше стиснал за гушата. Без да мога да откъсна поглед от вратата, гледах как Райкър влиза вътре с Неш, който беше напълно замаян и се опираше на Райкър за подкрепа. Очите ми не можеха да го възприемат достатъчно бързо. Вдишах рязко и се почувствах замаяна. Той се изправи и се отдръпна от Райкър, след което отново се засмя.
– Проклетите стъпала се движеха. Вече съм добре – промърмори леко, после, сякаш осъзнал къде се намира, погледът му се премести през стаята, докато не ме намери.
Не можех да помръдна, още по-малко да говоря. Просто седях там и се взирах в него. Исках да кажа толкова много неща. Стотици пъти бях прехвърлила в главата си всичко, което щях да кажа, когато го видя отново, но нямаше да го кажа тази вечер.
– Прав си – каза той. – Тя е тук.
Но не бях сигурна с кого говори. Той продължаваше да държи очите си вперени в мен. После се залюля, а Райкър протегна ръка и го хвана.
– Ти си пиян – каза му Райкър. – Видял си я, точно както ти обещах. Сега ще те заведа вкъщи, за да се наспиш от тази гадост.
Тогава той бутна Райкър.
– Добре съм. Тя може да си тръгне. Аз няма да отида никъде – измърмори той. – Това са моите приятели. Моите шибани приятели.
Изправих се. Въпреки че беше ясно, че е пиян, думите му все още бяха като шамар в лицето ми. Хората бяха честни, когато са пияни. Това винаги бях чувала. Маги се протегна и ме хвана за ръката.
– Не си тръгвай. Той просто е пил твърде много.
– Няма значение колко съм пил. Тя може да си тръгне – изкрещя Неш.
Райкър го бутна на един празен стол и го погледна.
– Замълчи, бе – нареди той.
Издърпах ръката си от хватката на Маги и заобиколих групата.
– Най-добре ще е да си тръгна. Благодаря ти, че ме покани, Райли. Беше страхотно да видя всички – казах с усмивка, за която знаех, че не заблуждава никого, но това беше най-доброто, което можех да направя.
– Съжалявам за това – каза Райли.
Кимнах. Знаех, че тя не е очаквала да се появят тук.
– Да отидем на обяд утре – извика ми Уила, когато стигнах до вратата.
– Добре – отвърнах, надявайки се, че ще успея да се измъкна оттук с усмивка на лицето си.
Няколко други извикаха колко е хубаво да ме видят, а аз успях да кимна и да отговоря. Когато отворих вратата, Райкър измърмори проклятие и чух шум зад мен. Обърнах се и видях стола, на който седеше Неш, паднал на пода, а Неш идваше директно към мен.
Райкър се хвана за него и Неш го отблъсна, докато погледът му оставаше прикован към мен. Не можех да помръдна. Той не спря, докато не се приближи толкова близо до мен, че гърдите му докосваха моите, и аз поех треперещ дъх. Той миришеше на уиски.
После сведе глава и устните му докоснаха ухото ми. Потръпнах. Тялото ми реагираше на него, сякаш му принадлежеше.
– Миришеш на ванилия. Толкова шибано сладко – прошепна той, докато ръката му стискаше кръста ми. – Точно както си спомням.
Не помръднах, но от мен се изтръгна хлипане.
Той прокара върха на носа си по бузата ми и обратно към ухото ми. – Искам да те взема със себе си в леглото.
– Добре, това е достатъчно. Ти я плашиш – каза Райкър и изведнъж Неш се отдръпна от мен. Очите му се насочиха към моите и за миг изглеждаше паникьосан. Не ме беше изплашил, но ме беше пречупил отново и отново.
– Добре ли си? – Попита ме Брейди и аз успях да кимна.
– Ще те придружа до колата ти – предложи Уест, заобикаляйки Райкър и Неш.
Тогава Неш се раздвижи и сграбчи Уест.
– Не се доближавай до нея!
Изненадана от гневния му изблик, аз се отдръпнах бързо и отново хванах дръжката на вратата.
– Всичко е наред – казах аз. – Аз… аз… трябва да тръгвам. Още веднъж благодаря. – Не изчаках никой да ми отговори, докато бързах да изляза през вратата и да отида до колата си. Благодарна съм, че бях паркирала отстрани на пътя, а не бях спряла на алеята, за да мога да си тръгна, без да се налага някой вътре да премества колата си. Тази нощ беше твърде тежка. Емоциите ми бяха сурови и разкрити. Болката в гърдите ми беше толкова силна, колкото и в деня, в който Неш си тръгна от мен.
Връщането беше грешка, но къде ми беше мястото?
– Талула! – Гласът на Неш извика името ми точно когато стигнах до колата си. Замръзнах, несигурна дали да скоча в колата и да избягам от това, или да изчакам. Да чуя още лоши неща от Неш щеше да ме сломи. Да бъда отново тук беше достатъчно трудно.
– Съжалявам. Пиян съм – гласът му вече беше по-близко. Твърде близо.
Обърнах се бавно и го погледнах. Бях го обичала през по-голямата част от живота си. Влюбена бях в него още от детството си. След това той ми беше станал пръв в толкова много неща. Нешънъл Лий беше моят свят до деня, в който вече не беше.
– Нека не го правим – помолих тихо. Сърцето ми не можеше да го понесе.
– Не мога да те оставя да си тръгнеш. Искам само да те погледна. Прекарвам дните си в желание да те гледам, да те чувам как говориш, да те виждам как се усмихваш. – Той въздъхна и прокара ръка през косата си. – Дори след като ме унищожи, единственото, което исках, беше ти. Защо не мога да те преодолея? Защо не мога да забравя? Защо, Талула? – Гласът му се пречупи и той се поколеба, докато се взираше в мен. Очите му бяха толкова пълни със съжаление и болка. Емоции, които разбирах твърде добре.
– Сега не е моментът да говорим за това – казах му нежно. На сутринта той нямаше да си спомня много. Въпреки че исках думите му да са истински. А не пиянски бълнувания.
– Когато си тръгнеш отново, това ще ме разкъса на шибани парчета. Защото, въпреки че те нямам, знам, че си наблизо. Само това, че си в същия град, ми помага да се събуждам всяка сутрин… Боже, липсваш ми.
– Неш! – Извика Уест от верандата, след което се спусна по стълбите и се насочи към нас. Той щеше да заведе Неш вътре, а аз щях да си тръгна. Сърцето ми не можеше да понесе повече от нещата, които казваше Неш, и знаех, че е за добро Уест да спре това, но голяма част от мен искаше да се хвърли в прегръдките на Неш и да заплаче.
– Стига толкова – каза Уест и се приближи зад него. – Искаш да говориш с нея, тогава го направи трезвен. Не по този начин. Това не е шибано честно и ще съжаляваш за това.
Поразеното изражение на Неш, докато ме гледаше, ме караше да дишам трудно, гърдите ме боляха толкова силно. Тогава той кимна с глава в знак на съгласие.
– Да, прекалих с пиенето – съгласи се той.
– Хайде да вървим – тогава Уест го хвана за ръка и Неш се обърна бавно, като ме погледна назад.
– Може и да съм пиян, но това, което казах, е вярно – каза той, преди да се запъти към къщата с Уест.
Той ме беше наранил повече, отколкото някога съм била наранявана. Неш твърдеше, че съм го унищожила, но той беше този, който нанесе щетите. И все пак, като го гледах тази вечер, когато не се държеше за стената, за да се предпази, нещо в мен се пропука. Започнах да го разбирам повече. Само ако можеше да каже тези неща трезвен.
Назад към част 16 Напред към част 18