Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 2

АСА И ЕЗМИТА

„Онзи ден не си си тръгнала напълно от пикапа на Аса Грифит.“

ГЛАВА 1

АСА

Плъзнах последния кашон в задната част на пикапа си. Напусках Мисисипи с адски много повече, отколкото бях пристигнал преди пет години. Изборът да се преквалифицирам в първокурсник заради Ковида ми беше дал повече от още една година право да играя. То ми даде повече време да изградя живота си тук. Поглеждайки назад към сградата, която беше дом през последните три години, се усмихнах, мислейки за всички спомени, които бяха създадени тук. Декс и Джо бяха не само мои съквартиранти, но и съотборници. Те бяха първите двама приятели, които намерих през първата си година в „Ол Мис“. Декс беше мой съсед в общежитието в първи курс. Бяхме заедно най-дълго.
Декс вече си беше отишъл. Беше избран за най-добър играч в драфта на НФЛ и щеше да играе в защита за „Патриотите“. Джо и аз бяхме единствените, които останаха да се изнесат днес. Той се връщаше в Тексас, за да работи в семейното си ранчо. Винаги е знаел, че ще го направи. Подобно на мен, футболът беше начин да платя за образованието си. Още след първата година знаех, че няма да се наложа в НФЛ.
Не беше лесно да взема решение за степента и за това какво искам да правя с живота си. Няколко пъти бях променял решението си. В крайна сметка избрах специалността испански език. Целта ми беше да преподавам испански език в гимназията и същевременно да тренирам футбол в гимназията. Моят съветник ми беше предложил да се занимавам с история, тъй като там бяха силните ми страни.
В крайна сметка избрах испанския, защото това ме караше да се чувствам по-близък до нея. През последните пет години бях говорил с Езмита два пъти лично, докато и двамата бяхме в Лоутън за празниците. Никога не беше толкова дълго, колкото ми се искаше, но пък тя никога не беше сама. Да се сблъскам с факта, че тя е продължила напред, беше едно от най-трудните неща, които бях правил.
– Ей! Грифит! Искаш ли този тостер? – Обади се Джо от вратата на апартамента ни на първия етаж.
Поклатих глава.
– Не.
Джо го държеше в масивните си ръце, обърна го и го разгледа за момент.
– Разбит е до шушка, нали? – Добави той.
Кимнах в знак на съгласие. Той сви рамене и се върна вътре с него. Познавайки Джо, той така или иначе щеше да го вземе. Той рядко изхвърляше нещо на боклука.
За разлика от Джо, аз не бях сигурен къде ще бъда през есента. Имах две възможности и знаех, че съм истински късметлия. Не всеки заминаваше с две предложения за работа. Изборът на испански език за специалност беше едно от най-умните неща, които бях направил, докато бях в колежа. Изглежда, че гимназиите търсят учители по испански, които могат да тренират и футболни отбори. Започвам с гимназията в Лоутън. Нито едно от училищата обаче не ми предлагаше позиция на старши треньор, а аз не очаквах такава. Това, че бях играл за отбор от Американската комисия по ценните книжа, не означаваше, че съм готов да поема гимназиален отбор.
Лоутън ми предлагаше позиция на треньор на специалните отбори, както и позиция на учител по испански език 1 и 2, която идваше с много добра заплата. Щях да тренирам с Неш и това щеше да е страхотно. Въпреки това, колкото добри спомени имах в Лоутън и на този терен, имаше и лоши. Толкова мрачни, колкото можеш да си позволиш.
След това беше гимназия 5А, която се намираше извън Атланта и ми предложи позиция на треньор по офанзива заедно с позицията на преподавател по испански език 1. Заплатата беше по-висока, но и разходите за живот в този район бяха по-високи. Въпреки това, погледнато отвън, предложението от Джорджия изглеждаше като очевиден избор и аз клонях натам.
Все още ми оставаха още две седмици, преди да взема решение, и през тези две седмици щях да мога да намеря своя завършек в Лоутън. Страхът, че ще го избера по погрешни причини, тегнеше над ума ми. Времето, в което се случваха нещата, беше перфектно. След две седмици игрището, собственост на Лий, щеше да бъде кръстено в памет на нашия бивш приятел и съотборник Хънтър Маклай.
Маклай Фийлд вече нямаше да бъде поле в гората, където тийнейджърите ходеха да се забавляват. Тези дни бяха отминали. Така беше и през последните няколко години. Партитата приключиха с нас. Беше време да превърнем мястото, което беше изиграло толкова голяма роля в живота ни, в нещо важно. Неш и Райкър Лий правеха точно това. През цялото лято на „Маклай Фийлд“ щяха да се провеждат футболни лагери с бивши играчи от SEC и NFL като специални треньори по време на летните сесии. Бях подписал договор за две седмици през юли.
Печалбата от лагера щеше да отиде във фонда за стипендия „Хънтър Маклай“, която всяка година щеше да се присъжда на един от зрелостниците на Лъвовете от Лоутън. Освен това всеки младеж, който искаше да участва в лагера, но не можеше да си позволи разходите, можеше да получи печата на Хънтър Маклай, който щеше да покрие всички разходи за това дете.
Райкър и Неш бяха прекарали последната година в работа по програмата и превръщането на терена в поле за обучение на млади деца по футбол. Семейство Маклей също бяха вложили много пари в проекта и работеха с Лий, за да направят това нещо в полза на Лоутън и да оставят наследство за Хънтър.
Официалната церемония по откриването щеше да бъде отворена за всички жители на Лоутън, а гимназиалният оркестър щеше да свири. Щеше да има доставчици на храна, фойерверки и специални оратори. Но в нощта преди това щеше да има по-малка сбирка. Тези от нас, които израснаха на това поле, щяха да отидат още веднъж, за да прекарат една нощ в спомени за моментите, които ни промениха завинаги.
Звукът от вратата на апартамента, която се отвори и се удари силно в страната на сградата, прекъсна мислите ми и главата ми се вдигна, за да видя Джо отново да стои на вратата. Беше толкова голям, че запълваше вратата, и тази гледка ме накара да се усмихна. Той щеше да ми липсва.
– Няма ли да вземеш този проклет сешоар? – Попита той, като държеше розов сешоар.
– Джо, кога съм имал розов сешоар?
Той го погледна, сякаш едва сега осъзнаваше цвета му. После сви рамене.
– Харесва ми розовото – каза накрая.
– Тогава си го остави. Мисля, че една от бившите на Декс го е оставила тук преди около година – обясних аз.
Джо се усмихна. Обичаше да нарича списъка с жените, с които Декс се е срещал, „бившите на Декс“. Не беше нужно много, за да се забавлява Джо. Той винаги беше адски щастлив и готов за смях. Това беше енергия, която щеше да ми липсва, ако не бях около него всеки ден.
– Ще го занеса на Герти – каза той, преди да се върне вътре.
Герти беше по-малката му сестра. Той имаше пет по-малки братя и сестри, но Герти беше единственото момиче. Цялото му семейство винаги идваше за домакинските мачове. През годините неведнъж бях излизал на вечеря с тях. Напомняха ми на семействата, които бях гледал в ситкомите, когато растях. Такива, за които не вярвах, че съществуват.
Един ден исках да имам семейство като това на Джо. Жена, която ме обича, и един куп деца, които са адски шумни. Усмихвайки се, се върнах в апартамента, за да се сбогувам, преди да се върна в Лоутън.

Назад към част 1                                                         Напред към част 3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!