Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 20

ГЛАВА 2

МАГИ

Пуснах телефона обратно на масата и доизядох соления крекер в ръката си с надеждата да облекча вълнението в стомаха си. Леля Корали беше отишла до магазина за хранителни стоки и бях благодарна, че си тръгна по-рано, за да имам време сама да се справя с гаденето си. Това беше едва третият ден, в който бях зле. Надявах се, че преди да започна да се чувствам зле, ще имам възможност да кажа на Уест.
Положителният тест за бременност, който бях получила преди две седмици, беше шок. Бях взимала противозачатъчни от години и никога не бях имала нито една закъсняла менструация. Затова, когато менструацията ми закъсня с цели седем дни, си бях направила тест, без да очаквам, че ще е положителен.
След това си бях направила още три, различни по вид, само за да получа абсолютно същия отговор. Щяхме да имаме бебе. Това не беше планирано, но колкото повече се усещаше, толкова по-развълнувана ставах. Бяхме завършили бакалавърските си степени, и двамата си бяхме намерили работа и следващия месец щяхме да се преместим от Атланта в Савана, за да започнем новия си живот там.
Често говорехме за бъдещето си и аз не бях несигурна в чувствата на Уест към мен. Въпреки това всеки път, когато пръстенът с диамант на ръката на Райли проблясваше на светлината, изпитвах чувство на завист. Това също ми беше неприятно. Не биваше да изпитвам нищо друго освен щастие за нея и Брейди. Обичах ги и двамата. Исках това за тях.
Проучих голия си пръст и усетих как очите ми се насълзяват. Бях глупава и го знаех. Уест не трябваше да слага пръстен на пръста ми. Поне не сега. Може би някой ден. Когато е готов.
Спуснах ръка към стомаха си и си помислих за живота в мен. Колкото и да исках това бебе, не исках то да е причината той да ме помоли да се омъжа за него. Исках това да е нещо, което той да направи, защото е готов да ми даде фамилията си. През цялото време говорехме за бъдещето си и знаех, че той планира да бъдем заедно. Дълбоко в себе си винаги съм си мислела, че след като завършим колежа, той ще ми предложи брак.
Когато той не го направи, аз нямах нищо против и не мислех много за това. До сега. Райли и Брейди планираха сватба, а аз се промъквах наоколо, ядейки солени крекери и отпивайки Спрайт. Хормоните ми правеха луди неща точно сега. Това трябваше да е причината, поради която изведнъж бях на ръба на сълзите и несигурна.
Станах от масата и изчистих следите от оскъдното си ядене, след което постоях за момент, докато през мен премина поредната вълна на гадене. Днес беше по-лошо, отколкото вчера. Не бях сигурна, че ще мога да го крия още дълго. Не и ако се влошаваше всеки ден. Все още не бях повръщала, но тази сутрин за първи път ми се стори, че ще повърна. Бях пуснала водата в банята и няколко минути се взирах в себе си, чакайки това да се случи, надявайки се течащата вода да прикрие звука от повдигането ми.
То така и не дойде и накрая се върнах в стаята си и си легнах. На вратата се позвъни и аз си поех дълбоко въздух с надеждата, че крекерите ще останат в стомаха ми, преди да отида в хола, за да отворя вратата. Засега бях сама вкъщи, леля Корали пазаруваше и Уест го нямаше. Нямах представа къде е, защото не отговаряше на мобилния си телефон. Щях да се притесня за това, ако не го чуех в рамките на още около час.
Отворих вратата, без да проверявам кой е. Лоутън беше малък и безопасен. Да провериш кой е от другата страна на вратата никога не беше нещо, което някой си е помислял да прави тук. Това беше нещо, което ми липсваше в живота от тук. Може и да не бях израснала тук, но Лоутън беше моят дом. Тази къща беше първият дом, в който се чувствах в безопасност. Баща ми беше направил невъзможно да се чувствам в безопасност.
Започнах да поздравявам, но не ми стигнаха думите, когато човекът, чийто гръб виждах, тъй като гледаше към улицата, се обърна към мен. Отне ми миг. Лицето ми беше познато, но не бях сигурна защо. Изучавах го за миг, несигурна дали трябва да го познавам. Дали беше някой, когото Брейди познаваше?
– Маги. – Той произнесе името ми и усмивка се появи в ъгълчето на устните му. Начинът, по който очите му блестяха, когато го правеше, беше нещо, което разпознах. Устата ми се отвори от изненада, когато се вгледах в момчето от моето детство. Съседското момче, което не помнех да съм срещала, защото просто винаги го бях познавала. Той беше във всеки мой спомен като дете и в повечето от тях до деня, в който напуснах тази къща и никога не се върнах.
– Тейт? – Изрекох го шепнешком, почти несигурна, че това е този, за когото го смятах.
Тогава той се засмя, а аз познавах този звук. Сега беше по-дълбок и принадлежеше на възрастен мъж, а не на момчето, което помнех. Това беше той. Но защо? Как?
Поклатих глава и се засмях.
– Какво…? – Попитах, без да знам как да завърша въпроса. Не бях мислила за Тейт от години. Повечето ми спомени от къщата, в която бях израснала, бяха блокирани. Държах ги в тъмен ъгъл, който не изследвах. За съжаление, Тейт беше захвърлен заедно с тях. Въпреки че той беше първият ми най-добър приятел, а тогава може би и единственият ми истински приятел.
Той ме дари с крива усмивка.
– Какво правя тук ли? – Попита ме той.
Успях да кимна.
Той въздъхна и прокара ръка през русата си коса. Тя не беше потъмняла през годините и беше все така бледа, както когато бяхме по-млади.
– Добър въпрос, Магс – каза той и вдигна рамене. – Задавах си същото проклето нещо през цялото пътуване дотук.
Това с нищо не отговори на въпроса ми. Изчаках, а той погледна назад към колата на алеята. Беше лъскав черен мерцедес. Семейството на Тейт беше заможно и не очаквах да кара нещо по-малко впечатляващо. Дори и да беше на… двадесет и четири години? Или беше на двадесет и три? Не можех да си спомня.
– Отново говориш. Това е добре – каза той.
Не отговорих, защото не бях сигурна какво да кажа. Това беше толкова странно.
– Можем ли да отидем да си вземем кафе? Или може би да обядваме? За да си поговорим – попита той, като ме погледна с надежда.
– Дойде в Лоутън, за да ме видиш ли? – Попитах го накрая.
Той отново ми хвърли онази усмивка.
– Да, Магс. Дойдох. Мога да ти обясня, ако дойдеш с мен да си купим храна. – Тогава погледът му падна върху ръцете ми и в очите му видях нещо, което изглеждаше ужасно близко до облекчение.
– Аз… – Направих пауза и се опитах да си спомня къде бях оставила телефона си. – Трябва да се обадя – започнах, но после отново спрях. Да наричам Уест гаджето си ми се струваше странно. Ние бяхме нещо повече от това. Особено сега. Може и да не сме сгодени, но щяхме да бъдем родители. Това беше повече от обикновено гадже. – Дай ми да си взема телефона. Ще се върна след малко – казах му, след което се върнах в кухнята, за да намеря мобилния си телефон все още на масата.
Вдигнах го и не видях пропуснати обаждания. Имаше едно съобщение от леля Корали, която ме питаше как се чувствам, ако вечеряме пиле с пармезан. Бързо отговорих, че ми звучи чудесно.
След това написах текст на Уест, в който му казвах да ми се обади. Да обяснявам за Тейт и внезапната му поява се чувствах странно в текст. Особено когато дори не знаех какво да мисля за него.
Натиснах „Изпрати“, след което се върнах, за да кажа на Тейт, че обяд ще бъде добре.

Назад към част 19                                                              Напред към част 21

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!