Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 3

ГЛАВА 2

ЕЗМИТА

Когато влязох в магазина на родителите ми, ме обгърна миризмата на канелени рулца и аз се усмихнах. Начало. Бяха минали месеци, откакто бях усещала мириса на известните канелени рулца на мама. До този момент не осъзнавах колко силно се нуждая да бъда тук. Когато дребното тяло на майка ми се втурна от задната врата, за да посрещне клиента, и очите ѝ се впиха в моите, гърдите ми се стегнаха. В гърлото ми се образува буца, а в очите ми се забиха неизплакани сълзи.
– Здравей, мамо – казах аз, звучейки толкова емоционално, колкото се чувствах.
– Езмита! – Мама извика от радост и разтвори широко обятията си, докато аз бързах да вляза в тях.
– Липсваше ми – прошепнах аз, докато тя ме прегръщаше силно.
– Този път си останала твърде дълго далеч. Но сега си тук. Позволи ми да те нахраня. Прекалено си слаба – каза тя, отдръпна се и ме погледна. Не казах нищо, докато тя ме изучаваше. Отне ми само миг и тогава тя кимна.
– Разбирам – каза тя. – Ела тогава. Ще изпратя сестра ти да пази фронта, а ти можеш да ми разкажеш как си скъсала с Малекон. Беше време.
Не бях изненадана, че майка ми знаеше, без да се налага да ѝ казвам, че най-накрая бях прекратила четиригодишната си връзка. Тя винаги е знаела. Това беше нейната дарба в живота. Тя четеше мислите на децата си, или поне така ми се струваше през повечето време.
– Мога ли да си взема канелено руло? – Попитах я, жадувайки за познатия вкус.
– Имам конча в кухнята на къщата. Шоколадови, точно такива, каквито обичаш – каза ми тя. – Събудих се тази сутрин и духът ми, той знаеше, че ще дойдеш.
Може би това беше Бог или някой от многото светци, които говореха с мама, и тя все пак не четеше мислите ни. Каквато и да беше причината, аз бях благодарна. Поне днес. Кончас, майка ми и домът бяха точно това, от което имах нужда точно сега.
– Ядеш много, защото си отслабнала прекалено много – каза ми тя. – ТЕРЕЗА! – Изкрещя мама на осемнайсетгодишната ми сестра. Тя беше единствената дъщеря, която имаха вкъщи сега. Роза учеше в „Сейнт Мери“ в Сан Антонио, Тексас, а през лятото живееше с по-голямата сестра на мама и семейството ѝ там. Те притежаваха ресторант, който беше станал известен в Тексас, така че тя оставаше заета. Роза работеше като сервитьорка и се радваше на живота в Тексас. Тя ми липсваше ужасно.
Тереза излезе иззад нова пратка кашони, които още не бяха отворени и складирани.
– Какво, мамо? – Попита тя, после очите ѝ срещнаха моите и тя изпищя от радост, преди да изтича към мен. Едва имах време да я хвана в прегръдките си, когато тя се хвърли към мен.
– ЕЗМИТА! Ти си вкъщи! – Извика тя и ме притисна толкова силно, че ми беше трудно да дишам. Бях сигурна, че тази привързаност се дължеше на факта, че и липсвах, но и липсваше и Роза. Знаех, че Роза не се беше прибирала у дома от Коледа. Често разговарях с нея по телефона.
– Ти също ми липсваше – отвърнах аз. Усмивката на лицето ми беше искрена и необходима. Самото завръщане тук караше всички тежки неща да изчезнат.
– Ще останеш ли през цялото лято? Може ли да отидем да пазаруваме? Ще останеш ли в Нешвил? Мога ли да дойда на гости? Ще бъдеш ли тук за дипломирането ми този петък? – Тя започна да ме засипва с въпроси, като се наведе назад, за да ме погледне, но все още не ме пускаше. Сякаш се страхуваше, че ще изчезна.
– Не съм сигурна. Да. Не съм сигурна. Да, където и да се озова. Разбира се – отговорих аз. – Наистина ли си мислиш, че ще пропусна първия Рамос, който ще премине през игрището Лъвовете на Лоутън и ще получи диплома? – Попитах я. И двете с Роза бяхме обучавани вкъщи. Бях благодарна, че Тереза беше успяла да преживее гимназията.
Тя се усмихна широко.
– Аз съм първата, нали? – Беше горда с това.
– Да, гордей се. Мама и татко стават все по-небрежни на стари години – подиграх се и намигнах на мама.
Тя ми се намръщи, но аз видях блясъка в очите ѝ. Тъй като почти всичките ѝ деца бяха вкъщи, ѝ беше трудно да се ядосва.
– Засега стига толкова бъбрене. Тереза, ти иди да гледаш магазина. Аз трябва да нахраня Езмита – каза мама и продължи да върви към входа на къщата.
Стиснах ръката на Тереза.
– Ще поговорим довечера, след като свърши работата – обещах ѝ. – Искам да знам всичко за коридорите на гимназията в Лоутън.
Тя кимна щастливо, след което побърза да продължи към входа на магазина.
– Баща ти скоро ще се върне от банката. Той знае, че ще дойдеш. Ще побърза – каза ми мама, докато влизахме в къщата.
– Откъде знае, че ще дойда? – Попитах.
Тя ме погледна през рамо.
– Казах ти, че направих шоколадовите кончета тази сутрин – отговори тя, сякаш бях глупава.
– А, вярно – казах аз и прехапах усмивката си. Сега е толкова странно да си помисля, че само преди няколко години не съм искала нищо повече от това да се махна от родителите си и от това място. Сега, когато влязох през вратата на нашия дом, сърцето ми се изцели. Чувствах се отново цяла. Сякаш прегръдките на мама и тези стени притежаваха магическа сила да ме поправят.
– Мамо – казах аз, спрях, когато затворих вратата зад себе си и вдишах миризмата на дома. Сълзите отново налегнаха очите ми и аз се мъчех да не плача.
– Какво става? – Попита ме тя.
– Хубаво е, че съм си у дома. Липсвахте ми ти и татко – казах, без да мога да намеря думи, с които да изразя цялата емоция в гърдите си.
– О, Езмита. Винаги ще се чувствам така, когато се върнеш. Нормално е да плачеш. Щастливите сълзи са тези, които изградиха тези стени – каза тя и се протегна, за да ме погали нежно по бузата. – А сега ела да ядеш.
Смехът избухна от гърдите ми, докато сълзите падаха по бузите ми.
– Добре, мамо – отвърнах аз.
Минавайки през коридора и влизайки в кухнята, видях нашите спомени, окачени по стените. Всяка година се правят семейни портрети, както и бебешки снимки на всички деца на Рамос. Не можех да си спомня кога за последен път този тапет е бил по-различен от сините цветя. Някога това ме дразнеше, но сега го ценях. Намирах в него утеха.
– Седни – нареди мама, когато влязох в кухнята.
Направих го и тя започна да ми приготвя чиния с храна. Беше прекалено много храна, но аз щях да я изям цялата, за да я зарадвам. Виждайки я, аз бях щастлива. Колко странно беше израстването. От това да искаш майка си като дете, да искаш да избягаш от нея като тийнейджър, до това да я искаш отново като възрастен.
– Какви мисли са предизвикали тази усмивка на лицето ти? – Попита ме мама, докато поставяше пред мен чиния с шоколадови кончета и порция смесени плодове, поръсени със захар, сякаш все още бях на пет години.
Вдигнах поглед към нея.
– Истината ли? – Попитах.
Тя кимна с глава.
– Ти – казах и.

Назад към част 2                                                         Напред към част 4

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!