ГЛАВА 2
АУРОРА
Нахла ми предложи да ме закара до баща ми. Осъзнах, че ръката ми стиска здраво дръжката на вратата, и се опитах да се отпусна. Пътуването не беше толкова далеч, а Нахла беше издържала шофьорския си изпит, макар че това беше станало само преди два месеца.
Чух я да се смее, когато забеляза, че вися на вратата, и преместих ръката си обратно в скута си и ѝ се усмихнах.
– Съжалявам – казах аз.
Тя сви рамене.
– Всичко е наред. Майка ми прави същото, а и тя много се задъхва. Ти поне го правиш тихо.
По-малката сестра на Райкър се беше превърнала в красавица. Тя обръщаше глави навсякъде, където отидеше. Нахла беше главната мажоретка, кралицата на бала и председател на ученическото самоуправление в гимназията в Лоутън. Тя се срещаше с футболист, но той не се появи след първия ден, в който бяхме тук. Райкър го беше заплашил, ако някога нарани Нахла. Нахла беше унизена и ядосана, но горкото момче беше побеляло като призрак.
Майка им казваше, че е добре, че Райкър не е живял тук по време на гимназиалните години на Нахла. Трябваше да се съглася с това. Той не се справяше добре с факта, че сестра му вече не е малко момиче. В неговите очи Нахла все още трябваше да е с плитки и да си играе с кукли.
Когато колата на Нахла спря на алеята на баща ми, въздъхнах с облекчение, колкото можех по-тихо. Не бях живяла тук от декември, когато беше последната ми година в гимназията. Бях ходила на лятно училище, за да мога да завърша по-рано. След Коледа имах диплома за средно образование, а Райкър се беше прибрал у дома за празниците.
Беше ме преместил в Оклахома със себе си, въпреки че баща ми беше разстроен от това. Райкър ме беше убедил, че не може да стои повече далеч от мен, и аз чувствах същото. Така че отидох и завърших университета в Оклахома. Миналата година Райкър беше привлечен в Каубоите в първия кръг и се преместихме в Тексас, където се намирахме сега.
Липсваше ми Лоутън, но исках да бъда там, където беше Райкър. Посещенията тук бяха достатъчни. Върнах се в Северна Каролина, за да видя баба, повече, отколкото стигнах дотук. Винаги, когато Райкър трябваше да бъде в Калифорния за мач или събитие, се стараех да посетя майка ми. Хънтър щеше да иска да се върна и да видя татко, но аз го направих, защото исках. След смъртта на Хънтър станах много по-близка с баща ми. През това време имахме нужда един от друг. Хънтър означаваше света и за двама ни и ние разбирахме мъката на другия.
– Отивам при Ван, но ще се отбия по-късно, за да се видя с всички – каза ми Нахла.
– Добре – отговорих аз. Знаех, че е тръгнала към гаджето си, когато излезе от стаята си, облечена така, че да направи впечатление.
– Бъди внимателна – добавих, като изведнъж се почувствах като родител.
Тя се усмихна и кимна. Преди да стигна до входната врата, колата ѝ беше излязла от алеята и се насочи надолу по улицата. Ако Райкър някога я хванеше да кара толкова бързо, щеше да побеснее. Обърнах се, отидох до вратата, почуках веднъж и влязох вътре.
Миризмата на бабиния качамак срещна носа ми и аз се усмихнах. Тя беше тук! Захвърлих чантата си на страничната масичка и забързах към кухнята. Бяха минали повече от два месеца, откакто я бях посетила в Северна Каролина. Тя се обърна, когато чу стъпките ми, и широката ѝ усмивка, която набръчка бузите ѝ и накара очите ѝ да заблестят, ме стопли отвътре.
– Бабо! – Казах, след което се втурнах в отворените ѝ обятия.
– Ето го моето красиво момиче. Направила съм боровинков коблер с боровинките, които донесох със себе си направо от полето на Мо Тейлър. Хубави и пресни каролински боровинки – каза ми тя. – Надявах се, че ще дойдеш, докато е още топло.
Имаше време, когато баба ми не се интересуваше много от баща ми и никога не би си помислила да остане в дома му или да готви в кухнята му, но смъртта променя нещата. Хънтър промени толкова много неща в моето семейство. Сега родителите ми се разбираха. Мащехата ми и майка ми дори често си говореха по телефона. Хънтър с удоволствие щеше да види това.
– Имаме ли ванилов сладолед? – Попитах я с надежда.
– Не сме имали, но сега ще имаме. Изпратих баща ти до магазина, щом дойдох тук. А майката на Райкър се обади да каже, че ни е приготвила няколко запеканки и ще ги донесе. Това е добро семейство. – Тя ме потупа по ръката. – И ти имаш добър човек.
– Да, такива са – съгласих се аз.
– А сега седни. Нека те нахраня. Добре е за душата ми – каза ми тя, като направи знак към масата. – Денвър искаше да ти кажа, че съжалява, че не са успели да дойдат. Знаеш, че Санди всеки момент трябва да роди онова бебе.
Кимнах.
– Да, видях това във Фейсбук. Изпратих им мъничка тениска на „Далас Каубойс“ като подарък за бебето – казах ѝ. Денвър, първото ми гадже и най-дългогодишен приятел, се беше оженил преди две години за момиче от училището, в което учех с тях в Северна Каролина.
Баба се засмя.
– Изпращаш на фен на „Пантърс“ фланелка на „Каубойс“. Това е добър вариант.
Усмихнах ѝ се и свих рамене.
– Казах му, че може да я носи, когато му дойда на гости. Изпратих им и столчето за хранене, за което бяха регистрирани, ако това го подобрява.
Баба постави пред мен парче коблер с топка ванилов сладолед отгоре.
– Яж. Винаги си прекалено слаба. Трябва да ядеш повече – скастри ме тя. Това беше нещо, за което ми се беше карала, откакто се помня.
Нямаше нужда да ми се казва два пъти. Тъкмо бях сложила първата хапка в устата си, когато баща ми влезе в кухнята.
– Това мирише прекалено добре, за да остана в кабинета си – каза той, след което ме погледна. – Здравей, скъпа. Виждам, че не си губиш времето да се моташ.
– Момичето трябва да яде. Сега седни и ще ти донеса парче – каза му баба.
Той ми намигна и благодари на баба, преди да седне на стола срещу мен.
– Къде е Райкър?
– Все още е на игрището. По-късно ще донесе ястия, които майка му е приготвила.
– Имам няколко неща, които искам да подпише. Имам някои бизнес партньори, които са фенове на „Каубоите“ – каза той.
Това не беше нещо ново. Татко караше Райкър да подписва неща почти при всяко посещение. Хънтър щеше да помисли, че това е забавно. Усмихнах се, като си представих, че сега е тук и ни гледа. Често ми се струваше, че е така. Обземаше ме спокойно чувство. Когато бях сама и това се случваше, говорех с него, сякаш беше там.
– Добре – отвърнах аз, след което си взех още една хапка.
– Все още ли си готова за посвещението? Да говориш, там? – Попита той, като между веждите му се появи загрижена бръчка.
– Да. Разбира се, че се притеснявам, но трябва да го направя. Хънтър би искал да го направя – казах му. Винаги съм вярвала, че Хънтър ще бъде там. Може и да не можем да го видим, но той нямаше да пропусне това. Щях да го накарам да се гордее с мен.
– Добро момиче – каза татко, като се пресегна и стисна ръката ми.
Назад към част 37 Напред към част 39