Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 42

ГЛАВА 6

РАЙКЪР

Неш стоеше до мен точно на входа на портите на игрището „Хънтър Маклай“. Скоро щяха да започнат да пристигат коли. Посвещението щеше да започне след час. Аурора се подготвяше с Талула в кабинетите. Беше нервна и Талула ми беше обещала, че ще ми помогне да я успокоя, както и да я убедя да изпие чаша от шампанското, което се охлаждаше в заседателната зала. Когато това приключи, семействата ни щяха да влязат на прием. Дотогава всички щяхме да имаме нужда от питие.
– Това е всичко – каза той. – Това, за което сме работили.
Ударих го по гърба.
– Не съм направил много. Не и в сравнение с теб. Това е твоята идея. Ти начерта плановете, ти ги представи, ти построи това.
Той се усмихна, като ме погледна.
– Нищо от това не бих могъл да направя без твоите пари и инвеститорите, които привлече.
Повдигнах рамене.
– Моята част беше по-лесна. Това, което направи тук, е нещо, за което завинаги ще ти бъда благодарен. Може би дори ще ти позволя да ме победиш в игра на билярд.
Той се засмя.
– Съмнявам се.
– Да, вероятно си прав – съгласих се аз.
Мълчахме известно време, когато първата кола спря на паркинга. Това беше бащата на Аурора.
– Това, което си направил за тях, за Аурора, за Хънтър… наистина е шибано невероятно – казах му.
Неш сви рамене.
– Исках да имам нещо подобно. Да го построя и да дам на децата бъдеще или поне някаква надежда. Хънтър беше един от нас. Той нямаше възможност да се влюби… или да дойде на последното парти на полето. Не можех да измисля по-добро име за мястото. Освен това ти си този, който финансира стипендията на негово име.
– Един ден той щеше да ми бъде девер – казах аз. – И това не беше последното полево парти. Не забравяй, че след десет години ще правим още едно.
Той се засмя.
– Иска ми се да мисля, че ще го направим, но кой знае къде ще бъдем всички, какво ще правим.
Искаше ми се да споря, но той беше прав. Не знаехме какво крие бъдещето за всички нас.
– Снощи беше хубаво – казах му. – Всички имахме нужда от това.
– Да, беше. Дори и с разнасянето на храна и момичешки напитки – отвърна той.
Все повече коли започнаха да спират на паркинга и ние зачакахме, за да посрещнем всички, които минаваха през портите.

* * *

С трибуните, пълни със семействата, приятелите и хората от този град, които познавахме през целия си живот, гледах как Аурора пристъпва напред към микрофона. Бях толкова нервен, защото исках да съм там и да я държа за ръка. Знаех, че това е голямо събитие за нея, и ми беше трудно да я оставя да го направи без мен.
– Благодаря ви, че сте тук днес – започна тя. Онази усмивка, която ми принадлежеше, озари лицето ѝ и аз наблюдавах как тя погледна бележките, които беше написала, след което ги сложи, сякаш беше решила да не ги използва.
– Влязох в този свят с най-добър приятел. Не всеки е благословен с това, но аз бях. Споделяхме утробата на майка си, детско легло, спалня, батут и люлка. С брат ми винаги бях приета. Той никога не се е отнасял с мен различно, както биха направили другите деца, когато разберяха, че говоря с ръцете си. Когато бях с него, сякаш изобщо нищо не беше различно в мен. Той беше моят брат близнак, първият ми приятел, моят защитник, дори когато ми се искаше да се отдръпне малко.
Смехът се разнесе из тълпата, а аз усетих токава проклета буца в гърлото си, че не бях сигурен дали ще мога да преглътна.
– Хънтър Маклай винаги ще бъде част от мен. Има моменти, в които се кълна, че той е до мен. Чувствам покой и знам, че е той. И днес, когато гледам към всички вас и към това съоръжение, аз знам… – Тя направи пауза и си пое дълбоко дъх. Можех да видя борбата в чертите на лицето ѝ. Собствените ми очи се бореха със сълзите. – За мен е чест, че той ще бъде запомнен по този начин. С такова невероятно място. Той би се радвал да знае, че на децата е дадена тази възможност да играят спорта, за който вярвам, че е роден с любов.
Избърсах очите си, преди сълзите да паднат. Аурора продължи да разказва за работата, вложена в това място. Тя благодари на инвеститорите и благодари на семейството ми за дарението на земята. Не бях сигурен, че има сухо око на трибуните, когато тя се отдръпна, а Неш ѝ прошепна и я прегърна, преди да вземе микрофона.
Изчаках, докато тя се премести зад сцената, за да прекося тревата и да отида при нея. Тя не само беше говорила пред стотици хора, но и беше използвала гласа си. С целия си страх, че гласът ѝ е различен, тя го беше преодоляла. Дългите ми крачки ме отведоха бързо до нея и когато тя се обърна към мен, я придърпах в прегръдките си.
– Ти беше невероятна – казах в косата ѝ.
– Звучах ли добре? – Попита ме тя.
– Бебе, гласът ти е най-сладкият звук на земята. Казвал съм ти го милион пъти.
– Но ти ме обичаш – отвърна тя.
Погледнах я надолу.
– О, това е нещо повече от любов. Поклонение, обожание, това са по-близки описания.
Тя се засмя тихо.
– Аз също те почитам и обожавам.
– Добре, защото ще те задържа.
Тя кимна.
– Много добре.
Прибрах един кичур от косата ѝ зад ухото ѝ.
– Дори не изглеждаше нервна.
Меката усмивка, която се разля по устните ѝ, ме накара да искам да я целувам с часове.
– Не бях сама – каза тя. – Хънтър беше там. Усещах го. Сякаш беше толкова близо, че държеше ръката ми. Сякаш можех да протегна ръка и да го докосна. Може да звучи глупаво, но беше истинско. Той беше с мен там горе.
Поклатих глава.
– Това не звучи глупаво. Мисля, че за нищо на света не би пропуснал това.
Очите ѝ блестяха от сълзи.
– Аз също. Точно както когато бяхме деца, той се появи, за да ме предпази от това да правя нещо сама. Той винаги е бил такъв. Не трябваше да очаквам, че днес няма да се появи.
Придърпах я към гърдите си и я прегърнах.
– Той винаги ще се появява за важните неща, бебе.
И той щеше да го направи. Знаех, че ще го направи. Това беше Хънтър Маклай.

Назад към част 41                                                       Напред към част 43

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!